В политиката понякога най-шумното събитие е мълчанието, а най-стратегическото решение – отказът от битка. Решението на ГЕРБ да не издигне собствен кандидат за предстоящите президентски избори поставя българския политически елит пред необичаен казус, който заслужава да бъде разчетен без излишни илюзии и партиен романтизъм. На пръв поглед една от най-големите партии в страната доброволно се откача от върховния държавен пост, превръщайки се от традиционен фаворит или основен играч в пасивен наблюдател. Но в политическия свят на Бойко Борисов вакуумът никога не е празно пространство – той е поле за маневър, в което липсата на собствено знаме често се оказва най-хитвият начин да не загубиш войната. Настоящият анализ изследва хипотезата, че този отказ не е нито случайна тактическа грешка, нито чист акт на държавническа отговорност, а класически пример за дългогодишния политически модел на лидера на ГЕРБ: избягване на сблъсъци с висок риск от поражение и последващо брандиране на отстъплението като висша стратегическа мъдрост, целяща еднолично съхранение на властовия ресурс.

За да се разбере тежестта на настоящия ход, е необходимо да се върнем към историческата памет на ГЕРБ, защото политическата памет в България рядко прощава забравените уроци и натрупаните комплекси. През 2011 година партията спечели президентския вот с дуета Росен Плевневлиев и Маргарита Попова, макар и след ожесточен балотаж срещу Ивайло Калфин, тогава ГЕРБ все още разполагаше с мощна инерция на управляваща сила в пика на своята организационна форма. Истинският катаклизъм обаче настъпи през 2016 година, когато Борисов подходи към изборите с лековерно подценяване на терена, а издигането на тогавашния председател на Народното събрание Цецка Цачева бе продиктувано от вътрешни баланси и партийна лоялност, а не от естествен харизматичен лидерски импулс. Резултатът бе разгромна загуба на балотажа срещу Румен Радев, която доведе до непосредствената оставка на второто правителство на Борисов и остави дълбоки белези в партийната психология. През 2021 година ГЕРБ заложи на Анастас Герджиков, подкрепен инициативно, но отново се стигна до категорична победа на Румен Радев на балотажа, доказвайки трайната тенденция, че при мажоритарен вот с национален характер в условия на висока поляризация партията неизбежно се сблъсква с лимита на своя електорален таван.

За да се избегне едностранчивостта, решението на ГЕРБ не бива да се разглежда само през призмата на конспирацията или страха, а през шестте основни хипотези, които чертаят реалния спектър от възможности. Първата хипотеза предполага защита на център-дясното пространство и отказ от разделяне на гласовете, макар критиците да отбелязват, че липсата на знаме лишава партийната структура от тренировъчен бой. Втората хипотеза сочи към липсата на конкурентоспособен кадър и нежеланието на Борисов да изложи партията на поредно публично унижение. Третата хипотеза се фокусира върху избягването на национален тест и сравнителен анализ на електоралния спад спрямо предходни вотове. Четвъртата хипотеза разглежда електората на ГЕРБ като решаващ арбитър на балотажа, чиито гласове ще бъдат търсени от всеки финалист. Петата хипотеза предполага двупосочни отворени врати към следващия ден, за да може Борисов да преговаря с победителя от силна позиция. Шестата хипотеза – тази на защитната политическа операция, маскирана като стратегия – се оказва най-съдържателната: решението не е демонстрация на сила, а пресметната операция за минимизиране на щетите, при която публичната комуникация преструктурира страха от загуба в отговорно държавническо отдръпване.

В политиката печели този, който умее да конструира печеливши разкази при всякакви изходни данни, а Борисов майсторски владее тази техника чрез хипотетичния парадокс на изборните резултати. Ако Андрей Гюров стигне до балотаж, Борисов ще заяви, че ГЕРБ не е отнел гласове от реформаторския спектър, а ако Гюров спечели президентството, партийният лидер ще твърди, че решението на ГЕРБ да не издига преграда е спомогнало за този успех, оставяйки новото ръководство длъжностно. Ако пък Илияна Йотова спечели, Борисов ще напомни, че ГЕРБ съзнателно не е влязъл в рушителна партийна война срещу институцията, докато при евентуална загуба на Гюров ще атакува опонентите с аргумента, че дори при пълна липса на опозиция техният кандидат отново се е провалил. Тази желязна логика разкрива дълбокия замисъл: Борисов не се стреми да произведе президент от собствената си редица, а да произведе политически длъжници сред бъдещите управници, материализирайки формулата: „Аз можех да ти попреча. Не го направих.“

Използването на термина „двуличие“ тук не е морална оценка или лична обида, а прецизно описание на политически рефлекс и уникална способност за маневриране между различни аудитории в зависимост от конюнктурата. Борисов превръща слабостта в умереност, отстъплението в отговорност, липсата на кандидат в грижа за десните избиратели, а страха от поражение – в стратегическо търпение, което дава измамното усещане за пълен контрол. Но тук възниква най-неудобният въпрос към неговите критици, който всеки сериозен анализатор е длъжен да зададе: ами ако това действително е рационална стратегия? Ако един прагматичен политик види социологическите данни и осъзнае, че партийната му машина не може да спечели мажоритарен вот срещу обединени опоненти, нима не е по-рационално да съхрани ресурс и да насочи енергията си към следващите парламентарни битки, вместо да хвърля партията в предварително загубена битка заради фалшивото усещане за мъжество? Този контрааргумент сваля елементарната партийна критика и изправя опонентите на Борисов пред далеч по-сложен противник, който избира да отстъпи днес, за да диктува условията утре, превръщайки тихата капитулация в постоянно управляем политически актив.

Големият талант на Бойко Борисов през десетилетията в българската политика никога не е бил само способността му да печели избори, а инстинктът да разпознава битките, които може да загуби, да се отдръпва навреме и след това да убеждава обществото, че именно това отстъпление е било скритият печеливш ход. Въпреки това, предстоящите президентски избори ще разкрият нещо, което никоя комуникационна стратегия не може напълно да скрие: дали Борисов все още реално контролира избирателите на ГЕРБ. Защото партията може да няма собствен кандидат на плакатите, но нейните избиратели ще отидат до урните с бюлетина в ръка, а техният реален избор ще покаже истинската сила на партийния лидер по-ясно от резултата на който и да е формален фаворит в тази предизборна надпревара.