Влезеш ли в село Левски, община Панагюрище, първото, което те посреща, е табелата с името на Апостола и гранитният му бюст, загледан в прашния централен път. Второто, което те удря в лицето, е тишината. Истинска, глуха, понякога зловеща тишина. По обед в делник на главната улица не подминава нито един човек. Кучетата лаят по оградите, но хората ги няма. Село, което носи едно от най-светите имена в българската история, днес живее с най-тежката си диагноза – обезлюдяване. И това не е художествена метафора, а сурова статистика, която всеки жител тук познава наизуст, защото я вижда с очите си всеки божи ден.

Някога тук е кипял живот. Името Калагларе, после Долно Левски, после просто Левски – всяко преименуване е белег върху една ранена история. Миналото помни Бенковски, помни революционния комитет, помни огъня от 1876 година, помни въстаниците, които са тръгнали оттук към Голямата мечта за свобода. Помни и жертвите, и опожарените къщи, и сълзите на онези, които са останали живи, за да разказват. Помни и хората, които гордо са преименували селото си в чест на човека, за когото са били готови да умрат. Днес обаче наследниците на тези въстаници са се превърнали в последните пазители на едно умиращо място. Най-тежкото е, че в цялото село вече почти няма деца. Звънецът на училището „Васил Левски“ отдавна е замлъкнал. Сградата, някога гордост на селото, днес стои с олющена мазилка, със заковани прозорци, с пуст двор, в който расте бурен. Тук някога са тичали стотици деца. Днес няма нито едно. Малкото останали ученици пътуват всяка сутрин с автобус до Панагюрище, а вечер се връщат по същия път, който отнема човешки животи. И това е вторият проблем на село Левски – пътят.

Републиканският път, който разсича селото на две и свързва Пазарджик с Панагюрище, е символ на всичко, което не работи в държавата. Десетките тонове товарни камиони, прелитащите леки автомобили, дългата права отсечка преди влизане в Левски, която кара шофьорите да натискат газта, превръщат това трасе в истинска рулетка. Катастрофите тук не са новина, а ежедневие. Тежки челни удари, изхвърчали в канавката коли, блокирано с часове движение, линейки, които летят към Пазарджик с включена сирена. Едно от най-черните доказателства за този кошмар е тежката катастрофа в района, след която хората в селото дълго не могат да заспят. Жителите от години настояват за камери, за осветление, за повдигнати пешеходни пътеки, за нещо, което да спре кървавата статистика. Отговорът държавата продължава да го отлага.

Ако пътят е едната рана, водата е другата. Село Левски от години живее с постоянния страх от сух кран. Лятото на 2017 година се запечата в паметта на местните като времето, когато светът на селото секна. Вода нямаше с дни, режимът беше драстичен, възрастните хора обикаляха с туби към съседни населени места, градините изсъхнаха, а нервите се опънаха до скъсване. Причината е стара като социализма – амортизирана, стара тръбна мрежа, която губи водата още преди тя да стигне до чешмата. Част от тръбите са полагани десетилетия назад, при друг строй, при друг стандарт, при друга държава. Общината неведнъж е вкарвала средства и подменяла участъци, но проблемът не е заминал. И днес, при всяко по-сухо лято, хората отново стискат палци чешмите им да не пресъхнат. Водата в тази страна е въпрос на политика, а в Левски е въпрос на оцеляване.

И понеже бедите на селото не идват сами, през август 2022 година върху него се стоварва огън. Мащабен горски и полски пожар избухва в землището край селото, подхранван от жегата и вятъра, и за часове се превръща в стихия, която никой не може да овладее с голи ръце. Фронтът на огъня плъзва опасно близо до къщите, димът задушава всичко живо, а паниката е пълна. Дни и нощи противопожарни екипи, горски служители, техника и десетки доброволци се борят с пламъците, докато в небето кръжи военен хеликоптер, изливащ вода върху най-недостъпните огнища. Пожарът остави след себе си изгоряла гора, щети за милиони и една голяма рана, която природата ще лекува десетилетия. Хората в Левски и днес помнят миризмата на изгоряло и се питат защо държавата реагира на бедствията само след като бедата вече е тук.

А докато селото гори, съхне и пустее, около земята му се водят други битки. Плодородните ниви на Левски отдавна не се обработват от малки семейни стопани. Огромната част от земеделската земя е в ръцете на няколко едри арендатори, които получават субсидии по европейски програми, докато местните възрастни хора гледат отстрани. Пустеещите общински имоти, сред които и съдбата на самото бивше училище, пък се превръщат в предмет на сделки и инвестиционни намерения, за които обикновеният жител научава последен. Сградата, в която са учили техните деца, днес е в частни ръце и стои затворена, обрасла, а около нея от години се носят слухове за какво ли не – от дом за възрастни до центрове, за които хората говорят с тревога. Истината е, че никой в селото не знае какво ще стане с това място, а надеждата, че там отново ще се чуе детски смях, е отдавна мъртва.

Но най-болезненото е мълчанието, което остава след последните живи свидетели. През 1876 година въпросът тук е бил друг – кой ще тръгне да се бие за свободата. Кой ще остави дома си, за да умре за България. Кой ще поведе селото след Бенковски. Сто и петдесет години по-късно въпросът е съвсем различен и много по-жесток – кой ще остане. Кой ще остане в селото, което носи името на Апостола, когато в него няма деца, няма училище, няма работа, няма вода, няма сигурен път. В Левски днес живеят главно възрастни хора, които пазят паметта, но паметта не пълни празните къщи и не връща младите. Държавата е обърнала гръб отдавна. Останали са само табелата, бюстът, черквата и тишината, която крещи по-силно от всеки глас.

Свободният информационен канал продължава да следи съдбата на село Левски, защото смятаме, че България не свършва със София, нито с туристическите дестинации, нито с телевизионните студиа. За Свободният информационен канал това село не е поредната забравена точка на картата, а огледало на една държава, която е изоставила собствената си периферия и хората, които достойно остаряват в нея. Питахме, търсихме, записвахме. И ще продължим да задаваме въпросите, на които институциите продължават да не отговарят. Защото, ако някой ден село с името на Левски изчезне от картата, това ще бъде срам не за селото, а за всички нас.

КАКВО УСТАНОВИХМЕ И КАКВО ПРЕМЪЛЧАВА ДЪРЖАВАТА

В село Левски, община Панагюрище, днес живеят малко над триста души по настоящ адрес. Преди Втората световна война тук са живели близо пет пъти повече хора. Децата са под двадесет за цялото населено място. Училището „Васил Левски“ е затворено преди около две десетилетия и сградата му отдавна не изпълнява образователна функция – тя е частна собственост, обрасла и неизползвана, а какво ще се случи с нея, местните хора не знаят. Това са най-тежките, но най-честни изречения, които могат да се кажат за това място.

Водоснабдяването остава хроничен проблем. Водната криза от 2017 година не е била инцидент, а резултат от години на отлагане и от стара мрежа, която губи вода по целия път до чешмата. Частични ремонти са правени, средства от общината са вкарвани, но устойчиво решение няма. Всяко по-сухо лято връща страха от режим. Това не е селски каприз, а въпрос на елементарно достойнство – правото на вода.

Пожарът от август 2022 година показа какво се случва, когато стихията удари място, което държавата е забравила. Гори изгоряха, хората се бориха със собствени сили, а военен хеликоптер гаси от въздуха, защото теренът е недостъпен за техника. Щетите останаха, възстановяването е бавно, а въпросът кой носи отговорност продължава да виси във въздуха. Същото важи и за пътя – трасето Пазарджик – Панагюрище, което минава през селото, от години е сред най-рисковите участъци в региона. Катастрофите тук не са случайност, а закономерност, породена от скорост, натоварен трафик и липса на реална контролна и предпазна инфраструктура. Исканията на жителите за камери, осветление и безопасни преходи остават нечути.

Въпросът за бившето училище е може би най-показателният. Сграда, строена с труда и парите на селото, днес стои затворена, а сделката около нея и последвалите инвестиционни намерения така и не бяха обяснени публично пред местната общност. Хората тук не искат сензации. Искат прости неща – да знаят кой какво прави с общинската собственост, на каква цена се продава и с какво намерение. Прозрачността не е лукс, а задължение на властта.

И още нещо, което институциите предпочитат да не коментират. През 2006 година, точно когато училището угасваше, името на селото попадна в медиите заради твърдения на ученички срещу тогавашния директор. Проверки бяха направени, но какъв е бил резултатът от производството – дали е имало обвинение, съд или прекратяване – не може да се установи от публично достъпни официални източници. Докато няма ясен документален отговор, всяко произнасяне по този въпрос е безотговорно. Затова задаваме въпроса, а не вадим присъда.

Остава най-яркият контраст. Село, носещо името на Васил Левски, на чиято земя Бенковски е градил комитет, от която са тръгвали въстаници към 1876 година, днес е място без деца, без училище, без работа и с все по-малко хора. Държавата помни това село веднъж в годината – на празник, с венец и слово. През останалите 364 дни то е само на картата. Питаме кмета на селото, кмета на общината, общинските съветници, ВиК, пътната агенция, полицията и прокуратурата. Питаме и ще питаме, докато някой отговори. Защото, ако Левски остане без жители, няма да го убие война, пожар или катастрофа. Ще го убие равнодушието.