Малцина днес смеят да отворят папката с архивите от 1902 година, когато държавната машина решава да затвори първите душевноболни българи в изоставения манастир „Викторова лъка“ край Искърския пролом. Официалната версия предвижда приют за лечение, но реалността се оказва средновековен кошмар, продължил десетилетия наред под благословията на Българската православна църква. Мястото е избрано не заради целебния въздух, а заради дълбоката изолация, която да отърве обществото от неудобните хора.

Първите десетилетия на институцията представляват административно безумие без аналог в европейската медицинска история. Болницата отваря врати без елементарен водопровод, въпреки че официалната доктрина по онова време залага на водолечението като основен терапевтичен метод за психични разстройства. Пациенти, малкото санитари и лекари крепят оцеляването си в пълна липса на хигиена в продължение на тридесет и четири години. Едва през 1936 година държавата успява да прокара първата тръбна система до изолираните павилиони. Архивните следи показват, че ранният период превръща Карлуково в мизерен изолатор, където оскъдната храна и парцаливите дрехи са ежедневие, а малобройният персонал няма капацитет да овладее дори най-елементарните кризи на постъпващите жени и мъже.

Следвоенните години бележат дъното на тази институционална драма. Документи от Държавна агенция „Архиви“ разкриват, че през 1945 година Карлуково, заедно с приютите в Ловеч и Бяла, функционира в плачевно състояние, наричано от тогавашните проверяващи с директни думи същински гробници за човешки съдби. Болните са оставени без адекватни грижи, а липсата на медикаменти превръща лечението в механично затваряне зад решетките. През 1949 година тридесет пациенти от Карлуково и Бяла са натоварени и изпратени да запушват дупките в новосъздаващата се психиатрия в Курилския манастир, където медицинско лице липсва цяла година след пристигането им. Администрацията действа по военен план – телата се местят първи, а лекарската помощ е лукс, за който никой не пита.

Проломът в тази мрачна система идва през петдесетте години с навлизането на революционната психофармакология. Пионерни фигури като д-р Исак Мезан започват да прилагат ранния невролептик Largactyl, известен като хлорпромазин, именно в карлуковските отделения, преди медикаментът да бъде разпространен в столичните болници. За първи път тежките психотични състояния и буйните пристъпи на пациентите се овладяват не само с физическо ограничаване и изолация в студените стаи, но и с химическо въздействие върху нервната система. Успоредно с медицинските експерименти, Карлуково се разраства в огромен самозадоволяващ се микрокосмос с площ от седемдесет декара, обхващащ десетки сгради, администрация, жилища за персонала, парна централа и строг портал с денонощна охрана. Централна роля в този затворен свят играе мащабното трудово-лечебно стопанство. Пациентите обработват земи, поддържат стопанството и строят инфраструктурата на самата болница, превръщайки се в безплатна работна ръка, която крепи финансовия баланс на заведението през десетилетията на социализма. На фона на този институционален свят стои средновековният храм „Успение Богородично“, чиито основи датират от 1602 година. Църквата функционира в пределите на болничния комплекс до 1950 година, след което държавата я затваря, оставяйки стенописите да се рушат под влагата и пълното безразличие на ръководството. Пет десетилетия по-късно, след дългогодишно забвeние, на трети март 2005 година камбаната на стария манастир отново звъни благодарение на усилията за възстановяване, започнали под ръководството на д-р Кунка Никифорова. Святото място отваря врати за пациентите и персонала, опитвайки се да съшие скъсаната нишка между четирите века молитви и тежкия болничен живот.

Стогодишнината на болницата през 2002 година обаче завари Карлуково в същата безизходица, с която започва век по-рано. Юбилеят се отбелязва на фона на огромни задължения за храна и консумативи, а старата парна инсталация аварира непрекъснато. Последващите проверки на Националния превантивен механизъм към омбудсмана потвърждават тъжната тенденция. През 2023 година експертите описват комплекса като морално остарял и амортизиран, с десетки изоставени сгради и хронични проблеми в грижата за хората. Днес Карлуково остава запечатано в обществената памет не просто като лечебно заведение, а като най-яркия символ на държавното отчуждение. Зад високите зидове, сред останките на средновековния манастир и десетките амортизирани павилиони продължава да кънти ехото на експеримент, започнал преди повече от век, чиито истински мащаби обществото все още отказва да приеме напълно.

АРХИВНИТЕ ДОКУМЕНТИ РАЗКРИВАТ: Скритите дневници на лекарите и истинските истории на забравените пациенти зад карлуковските зидове

Зад официалните държавни отчети и бюджетни разчети на Карлуково се крие пласт от лични свидетелства, които архивните изследователи едва сега започват да изваждат на светло. Когато през годините между двете световни войни името на лечебното заведение започва все по-често да се появява в парламентарните дебати, депутатите коментират не само липсата на финанси, но и тоталната изолация на лекарите, които се съгласяват да работят на това тежко място. В малките стаички край Искърския пролом медиците водят ежедневна борба с недостига на елементарни медикаменти, разчитайки единствено на изолацията и физическото ограничаване на болните, защото всякаква съвременна психофармакология все още е далечно бъдеще. Лекарските дневници от онази епоха описват тежки депресивни състояния, хронични психози и епилептични припадъци, които персоналът е принуден да овладява с примитивни средства и постоянна тревога за собствената си безопасност.

Още по-разтърсващи са разказите на малкото санитари и болногледачи, чиито имена случайно изплуват в жълтеещите страници на стари регистри. Хора като Балина Петрова, отдала десетилетия от живота си на карлуковските павилиони, оставят спомени за ежедневие, в което човешкото състрадание е единственият щит срещу пълния институционален колапс. В нейните спомени от по-късните десетилетия изскачат картини на пациенти, които прекарват целия си живот зад тези стени, превръщайки се в част от самия пейзаж на болницата. Семействата им ги оставят там и постепенно престават да идват на свиждане, а връзката с външния свят се скъсва завинаги. За тези хора Карлуково не е просто болница за временно лечение, а единственият дом, който познават до края на дните си, макар и дом с решетки на прозорците и тежки желязни врати на входа.

Особено мрачен отзвук в пресата и архивите получават инцидентите с бягства и опитите на пациенти да се върнат обратно към цивилизацията, прекосявайки опасния Искърски пролом пеша. В старите вестници от тридесетте и четиридесетте години се срещат кратки съобщения за избягали душевноболни, които хвърлят в паника околните села, преди жандармерията да ги открие премръзнали и объркани из скалите. Обществото се страхува от Карлуково, а името на селото се превръща в плашило, с което родителите плашат непослушните си деца. Тази дълбоко вкоренена социална стигма превръща пациентите в аутсайдери още преди да са стъпили в болницата, а изолацията зад манастирските зидове служи като удобен начин държавата да затвори очите си за проблемите на психичното здраве.

В периода на социализма този затворен свят придобива нови измерения чрез разширяването на трудово-лечебните стопанства. Архивните документи от седемдесетте и оселдесетте години показват, че болницата разполага със собствени ниви, стопански постройки и животни, където трудоспособните пациенти прекарват часове наред в тежък физически труд. Официалната доктрина представя трудотерапията като терапевтичен метод за рехабилитация и връщане към нормалния ритъм на живот, но в редица вътрешни доклади се признава, че продукцията от тези стопанства е жизненоважна за прехраната на самите болни при хроничния недоимък на държавни субсидии. Пациентите копаят земята, гледат животните и поддържат сградите, докато държавата спестява средства от издръжката им.

Тази противоречива реалност продължава да хвърля сянка върху институцията и до днес, принуждавайки историци, правозащитници и журналисти да се връщат към този болезнен архив. Карлуково остава паметник на една столетна драма, в която се преплитат добрите намерения на ранната държавна медицина, жестокостта на пълната изолация, спасителният звън на манастирската камбана и тихите истории на хилядите забравени българи, чиито съдби завинаги остават затворени зад скалите на Искърския пролом.