Тази седмица в София се разигра поредният епизод от онзи специфичен български театър на абсурда, в който най-богатите хора в държавата се събират в скъпи зали, обличат смокинги и вечерни тоалети и започват яростно да си ръкопляскат един на друг, убеждавайки се колко са велики, почтени и незаменими за нацията. Този път поводът за светското разточителство бе раздаването на годишните призове на Фондация „Атанас Буров“ за 2026 година – едно събитие, което някога претендираше за строг елитаризъм и консервативна тежест, но днес окончателно се превърна в лъскав корпоративен панаир на суетата, маскиран зад високопарни фрази за „отговорно лидерство“ и „ново поколение“. Над 250 представители на едрия капитал, банковото лоби и висшия държавен апарат се сляха в трогателна, почти интимна прегръдка, за да ни покажат нагледно как точно функционира симбиозата между властта и парите в България. Официалните прессъобщения, разпратени услужливо до медиите, преливат от захаросан патос за иновации, устойчиво развитие и социална отговорност, но зад тази димна завеса от пиар клишета прозират зависимости, конфликти на интереси и едно крещящо откъсване от реалността на обикновения българин, които няма как да останат незабелязани. Именно затова ние от Свободният информационен канал решихме да прочетем официалната хроника на това тържество така, както дяволът чете Евангелието – без цензура, без реверанси към големите рекламодатели и с остър скалпел върху всяка фалшива усмивка от първия ред на церемонията. Защото когато ни сервират подобна порция институционално лицемерие под мотото „Лидерството заслужава признание“, общественият интерес изисква да попитаме чие точно лидерство се признава, кой плаща сметката за този банкет и защо името на един от най-големите български националисти и финансисти се използва като параван за корпоративно самообслужване.

Първото нещо, което удря в очите всеки непредубеден наблюдател, е внезапната инфлация на самите награди, представена ни лукаво като „разширяване на обхвата“ и „модернизация“. Тридесет и четири години наред Фондация „Атанас Буров“ успяваше да поддържа илюзията за изключителност тъкмо защото връчваше само две големи отличия – едно за банково и едно за индустриално управление. Когато статуетките са само две, битката на егото сред олигарсите и банкерите е кървава, а престижът изглежда истински. Но през 2026 година организаторите изведнъж решават да умножат категориите от две на цели седем! На езика на пиара това се нарича „акцент върху дигитализацията, иновациите и устойчивото развитие“, но на езика на реалната журналистика това си е чиста проба девалвация и евтин трик от селски събор, при който трябва да има медал за всяко дете, за да не се разплаче някой от важните спонсори и настоятели на фондацията. Измислянето на кухи, разтегливи формулировки като „Визионер в корпоративното лидерство“ или „Устойчивост и социално-отговорно управление“ има една-единствена цел – да се разшири трапезата на суетата, така че всички основни играчи от правилния кръг да си тръгнат от залата с грамота под мишница и със снимка за корпоративния сайт. И за да ни убедят, че в това масово раздаване на призове няма нищо нагласено, домакините гордо развяват името на международния одитор и консултант „Делойт“, който за първи път бил разработил и администрирал „независима методология“ за оценка сред над 50 номинирани. Каква трогателна наивност се очаква от публиката! Всеки, който има бегла представа как работи високият корпоративен консултантски бизнес, знае прекрасно, че големите одиторски компании са в постоянни търговски и договорни отношения със същите тези банки и индустриални мастодонти, които уж „независимо“ оценяват. Да наемеш международен консултант, за да сложи печат на легитимност върху предварително ясния кръг от фаворити, е стар номер, с който българският бизнес елит от години си купува индулгенции за пред обществото.

Истинският водевил обаче започва в момента, в който проследим кой кого награждава в банковия и финансовия сектор – една затворена каста, която тази сряда надмина себе си по безсрамие. Председател на Управителния съвет на Фондация „Атанас Буров“ е Петя Димитрова, която същевременно е главен изпълнителен директор на Пощенска банка и председател на Управителния съвет на Асоциацията на банките в България. От трибуната г-жа Димитрова произнася вдъхновени слова как ще утвърждават бранда „Буров“ като символ на почтеност и професионализъм, след което голямата награда за банково и финансово управление отива при Кристоф де Мил, главен изпълнителен директор на ОББ и неин пряк колега в ръководството на същата тази банкова асоциация. Но това дори не е върхът на сладоледа! В чисто новата категория за дигитализация и иновации големият победител се оказва дружеството БОРИКА, представлявано от Мирослав Вичев. За хората, които не следят отблизо финансовата архитектура на държавата, ще припомним един малък, но решаващ детайл: чия собственост е БОРИКА? Ами собственост е на Българската народна банка и на всички търговски банки в България, обединени в асоциацията, оглавявана от Петя Димитрова! Преведено на прост български език, банкерите, които управляват фондация „Буров“, са събрали жури по „независима методология“, за да връчат награда за иновации на собствената си обслужваща технологична фирма. Това вече не е просто конфликт на интереси, това е корпоративно кръвосмешение, в което лявата ръка награждава дясната, а после двете заедно си пляскат в захлас пред камерите.

Още по-голям цинизъм лъха от думите на шефа на БОРИКА Мирослав Вичев, който от сцената обявява пред разнежените финансисти, че преминаването на България към еврото било завършено по „един перфектен начин“ и без никакви грешки. Перфектен начин ли? За кого точно беше перфектен този преход, г-н Вичев? За банковите сървъри, които автоматично превалутираха сметките и продължиха да събират безумни такси за всяко дишане на клиентите, със сигурност всичко е минало по мед и масло. Но да застанеш в центъра на София през 2026 година и да обявиш прехода към еврото за „перфектен“, докато милиони българи все още броят стотинките си след ценовия шок, спекулативното закръгляне по магазините и тихата инфлация, която изяде спестяванията на средната класа, е проява на чудовищна арогантност. В онзи балон от шампанско и хайвер, в който живеят шефовете на платежни системи и банкови консорциуми, народът очевидно присъства само като статистическа единица, която генерира трансакции. За тях проектът е „уникален и перфектен“, защото техните баланси светят в зелено; за хората отвън обаче този триумфализъм звучи като подигравка в лицето на обедняващото общество.

Не по-малко гротескно стои и историческият парадокс с награждаването на Кристоф де Мил като „първия чужденец“, удостоен с приза на името на Атанас Буров. Нека си припомним кой всъщност е Атанас Буров – идеологът на българската национална буржоазия, човекът, който през целия си живот е проповядвал, че българската икономика и българските банки трябва да бъдат в български ръце, за да не се превръща държавата ни в дойна крава за чуждия капитал. Ако старият банкер можеше да надникне в софийската зала тази сряда и да види как фондацията, носеща неговото име, се гордее, че връчва най-високото си отличие на назначен чуждестранен мениджър на белгийската финансова империя KBC, вероятно щеше да се обърне в гроба. И тук въпросът изобщо не е лично към г-н Де Мил, който си върши чудесно работата за своите акционери в Брюксел и изнася рекордни печалби от гърба на българските кредитополучатели. Въпросът е за пълната загуба на национален инстинкт у днешните „буровци“, които превърнаха символа на българския икономически суверенитет в лъскава брошка върху ревера на транснационалните корпорации, превзели целия ни финансов сектор. А когато чуждестранният банкер заявява от трибуната, че „целият ни сектор се представя по-добре от всякога“, това звучи направо зловещо – защото всеки път, когато банките в България отчитат исторически свръхпечалби от лихви и такси, това означава, че реалната икономика и домакинствата са били изстискани до краен предел.

Картината на това корпоративно опиянение става напълно завършена, когато погледнем кои са лицата, олицетворяващи „новия мащаб“ и „таланта на новото поколение“, за които така пламенно говори Петя Димитрова. В тежките индустриални категории виждаме не кои да е, а вечните, непоклатими титани на българския Преход – Кирил Домусчиев и Огнян Донев! Единият взема приза за индустриално управление за „Хювефарма“, а другият получава специалната награда за цялостен принос за „Софарма“, връчена му лично от самата Димитрова. Отново се налага да попитаме: в коя точно вселена Кирил Домусчиев и Огнян Донев са лицата на „новото поколение“ в българския бизнес? Това са хора, чиито бизнес империи се родиха в мътните води на масовата и касовата приватизация от края на 90-те години на миналия век, минаха през безброй политически режими, медийни войни, прокурорски проверки и скандали, за да се бетонират като недосегаеми олигарси на републиката. Никой не оспорва, че заводите им изнасят продукция в стотици държави и имат огромни обороти, но да ни ги сервираш през 2026 година като прясно откритие на „независимата методология на Делойт“ и като морални стожери за младите таланти, е връх на безочието. Огнян Донев дори си позволява да пусне тънка усмивка от сцената, отбелязвайки, че най-ценна била оценката от колеги и конкуренти – сякаш не знаем как този тесен клуб от едри собственици от десетилетия си разпределя влиянието, поръчките и обществените ресурси в държавата. На този фон присъствието на компании като космическата „ЕндуроСат“ на Райчо Райчев или образователната инициатива на „Телерик Академия“ изглежда просто като задължителен екзотичен декор – няколко млади и симпатични лица от ИТ и космическия сектор, сложени във витрината за цвят и модерност, за да може покрай тях старата гвардия от приватизатори и банкери да си изпере имиджа и да изглежда в крак с времето. Дори наградата за търговската верига „Фантастико груп“, обявена за „визионер в корпоративното лидерство“, буди горчив смях у всеки българин, който всеки ден влиза в супермаркетите и вижда как големите ритейлъри диктуват жестоки условия на родните производители и поддържат цени на храните, по-високи от тези в Германия и Франция. Но за кмета на София Васил Терзиев, който лично връчи тази статуетка на оперативния президент Владимир Николов, явно най-важното е „клиентското изживяване“, а не цената на сиренето и хляба.

И тук стигаме до най-страшната диагноза, която тази церемония поставя на днешна България – пълното, безрезервно и демонстративно сливане на държавната власт и регулаторите с едрия капитал. Прочетете внимателно списъка с официалните лица на това частно корпоративно събитие, защото той звучи като протокол от тържествено заседание на държавното ръководство: патрон на вечерта е лично министър-председателят Румен Радев, поздравителен адрес праща президентът Илияна Йотова, а на сцената като сервитьори на статуетки се изреждат вицепремиерът и министър на икономиката Александър Пулев, министърът на иновациите Иван Василев, министърът на труда и социалната политика Наталия Ефремова и столичният кмет Васил Терзиев! Какво правят трима действащи министри, премиер, президент и кмет на милионен град на празника на банковото лоби и най-богатите бизнесмени в държавата? В една нормална европейска демокрация политиците спазват хигиенична дистанция от едрия бизнес, за да не будят подозрения, че са му длъжници. У нас обаче новата конфигурация на властта около премиера Радев и президента Йотова демонстрира точно същия стар порок – политическият елит тича да се снима и да прави реверанси пред хората с парите, легитимирайки техния морален монопол над обществото. Но абсолютният скандал на вечерта безспорно е участието на Васил Големански, председател на Комисията за финансов надзор, който лично връчва наградата на банкера Кристоф де Мил! Замислете се за секунда над тази сцена: шефът на държавния регулатор, чиято законова работа е да разследва, санкционира и държи изкъсо финансовия, застрахователния и капиталовия пазар, влиза в ролята на конферансие и връчва почетни награди на същите тези поднадзорни субекти, които трябва да контролира с желязна ръка! След подобна публична прегръдка под прожекторите, кой нормален гражданин би повярвал, че Комисията за финансов надзор или икономическите министерства биха защитили обществения интерес срещу произвола на банките, фондовете и монополите? Както винаги в подобни моменти, единствено в Свободният информационен канал можете да прочетете истината за тези задкулисни обвързаности, докато големите телевизии и удобните сайтове препечатват дословно рекламните дитирамби на организаторите. Защото за нас е кристално ясно, че когато регулаторът и регулираният пият от една чаша и си раздават призове за „почтеност“, държавата е абдикирала от функциите си и се е превърнала в обслужващ персонал на олигархията. И докато Фондация „Атанас Буров“ ни обещава как щяла да напише интерактивен учебник по финансова грамотност за българските ученици съвместно с Асоциацията на банките, може би първият урок в този учебник трябва да бъде посветен именно на сряда вечер в София – урок за това как с чужди пари, държавен чадър и много суета се гради илюзията за елит в най-бедната държава на Европейския съюз.