Битката за Добруджа: Мълчанието на пясъците и миризмата на газ

В тихите, плодородни поля на Добруджа, където хлябът на България никне от земята, едно призрачно минало се завръща, носейки със себе си не само обещания за енергийна независимост, но и призрака на едно дългогодишно противопоставяне. „Спасово“ – така се казваше преди години проектът, който раздели обществото на Генерал Тошево, а сега, девет години по-късно, като феникс от пепелта, отново изплува от забравата, актуализиран, преоблечен, но все така обречен да предизвиква тревога и съмнения. Не е въпрос само на добив на газ, а на съдбата на една общност, на бъдещето на водната ѝ артерия, на ценностната система, която сме готови да жертваме в името на променливи икономически интереси.

Средата на есента носи със себе си хлад, а с него и студената вест, че от РИОСВ – Варна, е постъпило писмо, което слага началото на нов етап – обществени обсъждания на актуализирания доклад за оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС). Ето го и него, официалното, сухо съобщение, което за някои е просто протоколна процедура, а за други – началото на поредната битка за оцеляване. Четири участъка – „Рогозина“, „Чернооково“, „Калина“ и „Рогозина-изток“ – всички те в община Генерал Тошево, носят в недрата си обещания за газ, но и заплаха за Малм-Валанжския водоносен хоризонт, онази живителна сила, която храни цяла Южна Добруджа. Това не е просто водоносен пласт; това е кръвта на тази земя, единственият източник на питейна вода за пет общини и основен фактор за поливното земеделие, без което Добруджа не би била Добруджа.

Спомням си ясно 2017 година. Тогава въздухът беше нажежен от страсти, от митинги, от тревога, която се четеше по лицата на хората. Един референдум, проведен в Генерал Тошево, даде красноречив резултат – 97% от жителите гласуваха „против“. Това не беше просто местен вот, а ясен сигнал, че ценностите на една общност не са за продан, че опазването на природата и здравето е по-важно от краткосрочни икономически изгоди. Тогава РИОСВ – Варна, взимайки предвид опасенията за замърсяване на подземните води, отхвърли проекта. Беше една малка победа на разума и гражданската съвест, една искрица надежда, че институциите могат да чуят гласа на хората. Но както често се случва, корпоративните интереси са упорити, а паметта на институциите – къса.

Сега инвеститорът, „Регионална газова компания“, която доскоро се казваше „Русгеоком БГ“ ЕАД и е част от орбитата на бизнесмена Сашо Дончев и „Овергаз“, се завръща с актуализирана документация. Върховният административен съд през юли 2022 г. е върнал преписката за ново разглеждане, не произнасяйки се по същество, а по процедура. Това е онзи хлъзгав терен, по който често се движат делата, когато става въпрос за големи пари и потенциални печалби – не се произнасяме дали е добре или зле, а просто връщаме топката в игрището, давайки втори шанс на онзи, който е по-упорит. И ето, че „Регионална газова компания“ е актуализирала своя ОВОС, получила е положителна оценка и отново е на старта. Какво е различното сега? Това е ключовият въпрос. В доклада се декларира категоричен отказ от хидравличен фракинг, като се подчертава, че методът е чисто конвенционален и отразява мораториума на Народното събрание от 2012 г. за забрана на проучването и добива на шистов газ. Ето я и първата уловка, първият повод за задълбочено разследване. Наистина ли този отказ е категоричен и необратим? Какви са правните гаранции, че в продължение на 35 години, колкото е срокът на концесията, този метод няма да бъде приложен, ако някога се окаже по-изгоден или необходим за добива на количества, които сега са само „вероятни ресурси“? Мораториумът е едно, но конкретните клаузи в бъдещия концесионен договор са друго. Има ли механизми за контрол, за независим мониторинг, които да гарантират спазването на тази декларация? Или това е поредният празен жест, целящ да успокои духовете, докато под повърхността се крият други планове?

Идваме до „сложните обсадни колони“, които са предвидени за защита на Малм-Валанжския водоносен хоризонт. На пръв поглед звучи успокояващо – инженерно решение за сложен проблем. Но всеки, който има поне бегла представа от геология и добив на ресурси, знае, че няма 100% гаранция. Какво се случва след 10, 20, 30 години? Материалите се износват, поддават на корозия, подлагат се на стрес от подземни движения и земетресения – а Добруджа е сеизмично активен район. Има ли гаранция, че няма да се появят микропукнатини, че няма да има човешка грешка при изграждането или експлоатацията? Какви са плановете за дългосрочен мониторинг на тези колони, на целостта им, на качеството на водата в водоносния пласт? Кой ще носи отговорност, ако някога, след години, се окаже, че водата е замърсена? Експертите са категорични – риск винаги съществува, особено когато става дума за пробиване на водоносен хоризонт.

Нека погледнем и към самия инвеститор. „Регионална газова компания“ – трима служители към август 2026 г. Как една компания с толкова ограничен капацитет планира да управлява такъв мащабен и дългосрочен проект, който предвижда 139 млн. лв. инвестиции и концесионни плащания от 125 млн. лв.? Естествено, отговорът е, че дейностите ще се превъзлагат на други фирми, свързани с компанията или нейния собственик. Но това повдига въпроса за прозрачността и контрола. Кои ще са тези фирми? Каква е тяхната експертиза и опит? Кой ще носи крайната отговорност за качеството на работата и за потенциалните рискове? Тази структура създава благодатна почва за непрозрачност и размиване на отговорностите, което е в пряк ущърб на обществения интерес.

Обществените обсъждания започват на 11 ноември и ще се проведат в различни села, а накрая – в Генерал Тошево. Предвиден е дори транспорт за жителите на по-отдалечените села, за сметка на инвеститора. Това може да звучи като жест на добра воля, но за опитния наблюдател е по-скоро опит за овладяване на ситуацията, за създаване на усещане за участие, без непременно да се гарантира реално чуване на гласа на хората. Каква е ефективността на тези обсъждания, ако нагласите на кмета и на местните жители остават отрицателни? Колко тежи гласът на една общност срещу тежестта на икономическите интереси и обещанията за енергийна независимост?

Защото именно енергийната независимост е онзи аргумент, който се изважда на масата всеки път, когато става въпрос за добив на природен газ. На фона на волатилните цени на енергията, този аргумент звучи убедително. Но на каква цена? Става дума за евентуални 1.1 млрд. кубика газ, които реално могат да се добият в участък „Рогозина“, с пик до 145 млн. кубика годишно – не кой знае колко голямо количество на фона на годишното потребление на България от 2.5 млрд. кубика. Дори ако се потвърдят предположенията и за останалите три участъка, общото количество е 13 млрд. кубика – за 35 години. Това е капка в морето на потреблението и глобалния енергиен пазар. Достатъчно ли е това количество, за да оправдае риска за единствения източник на питейна вода на цял регион? Енергийната независимост е важна, но не може да бъде постигана на всяка цена, особено когато тази цена включва потенциална екологична катастрофа и застрашаване на здравето и поминъка на хиляди хора.

Това разследване не е опит да се отрече необходимостта от добив на енергийни ресурси. То е призив за разум, за баланс, за отговорност. То е опит да се разбули мълчанието на пясъците, които пазят не само газ, но и вода – най-ценния ресурс на земята. Миризмата на газ може да е примамлива за някои, но за жителите на Добруджа тя носи привкус на тревога, на несигурност, на страх. В тази битка за Добруджа, където се преплитат интересите на бизнеса, държавата и обикновените хора, е от ключово значение да се задават правилните въпроси, да се търсят истинските отговори и да се гарантира, че никой няма да бъде оставен сам срещу мощта на корпоративните машини. Иначе, вместо хляб, плодородната Добруджа може да ни донесе само горчивината на пропуснатите възможности и трагичните последици от едно необмислено решение.