В София съществува особена форма на икономическа физика, според която законите на гравитацията спират да действат в мига, в който дългът достигне размерите на национален бюджет. При всяка нормална стопанска логика едно търговско дружество с подобни баланси отдавна щеше да бъде изправено пред съдебната зала, за да отговори на най-простия, но безпощаден въпрос на пазарната икономика: способно ли е да обслужва своите задължения, когато те настъпят? Вместо това, десетилетие наред столичани наблюдават сложен институционален театър, в който ролите са грижливо разпределени, а финалът съзнателно се отлага с поредното разсрочване, поредната вътрешноведомствена цесия и поредния спасителен заем. Парното продължава тихо да циркулира из ръждясалите квартални абонатни станции, синьото гориво влиза под високо налягане в столичните централи, софиянци получават своите месечни фактури със смесено чувство на примирение и гняв, а зад кулисите на тази привидна битова нормалност метастазира финансова конструкция, която през есента на 2026 г. вече тежи над 1,3 милиарда евро само към държавния енергиен мастодонт БЕХ.

Това число отдавна не е предмет на партийни престрелки или екстравагантни твърдения на опозиционни общински съветници. Когато в края на октомври 2026 г. министърът на енергетиката Ива Петрова застана пред камерите и обяви в прав текст, че експозицията на общинското дружество към „Булгаргаз“ гони 900 милиона евро, а общият дълг към холдинга надхвърля главозамайващите 1,3 милиарда евро, думите ѝ прозвучаха не просто като поредното институционално предупреждение, а като закъсняла констатация за настъпила клинична смърт. Този дефицит не се появи изневиделица, нито беше роден единствено от геополитическите трусове на газовите пазари след 2022 г. Той е резултат от методично, хладнокръвно и политически удобно отглеждане на несъстоятелност, в което всяка следваща власт избираше да плати цената на мълчанието, вместо да поеме риска от спирането на радиаторите на половин милион домакинства.

За да се разбере как столицата стигна до ръба на тази пропаст, погледът трябва да се върне десетилетие назад, когато сметките все още се измерваха в стотици милиони, а не в милиарди. Още през януари 2015 г. „Топлофикация София“ вече влачеше след себе си тежко ремарке от задължения – около половин милиард лева към Българския енергиен холдинг и още близо 130 милиона лева към директния доставчик „Булгаргаз“. Още тогава, в сумрачните коридори на енергийното ведомство, държавата и Столичната община сключиха едно от първите си знакови споразумения, според което дългът трябваше да се погасява по сложни схеми, включително чрез бъдещи концесионни плащания, които така и никога не се материализираха. Това беше моментът, в който бе заченат порочният модел на „дълговия карусел“. Схемата работеше със смайваща бюрократична елегантност: газовият монополист доставя горивото, общинският мастодонт не успява да го плати изцяло, „Булгаргаз“ натрупва критично вземане, което застрашава собствената му ликвидност, и тогава на сцената се появява холдингът майка БЕХ. Холдингът изкупува дълга чрез цесия, налива свеж ликвиден ресурс в „Булгаргаз“, а в документите на „Топлофикация“ просто се сменя името на кредитора. Дългът не намаляваше с нито една стотинка – той просто потъваше по-дълбоко в държавните пазви, скрит от непосредствения поглед на регулатора и обществеността.

Одиторският доклад на Сметната палата от края на 2020 г. запечата тази картина с безпощадна точност. Към онзи момент общите задължения на столичното парно вече надхвърляха психологическата граница от един милиард лева, като три четвърти от тях бяха директно генерирани от неизплатен природен газ. Вместо това да подейства като алармен звънец за собственика – Столичния общински съвет, машината продължи да работи по инерция. Дойде газовата криза от 2022 г., последвана от безпрецедентен скок на международните борси, и ликвидният марж на предприятието окончателно се изпари. През лятото на същата година Комисията за енергийно и водно регулиране констатира, че дългът към двете държавни структури вече е набъбнал до близо 1,2 милиарда лева, като само за дванадесет месеца натрупването надхвърли 380 милиона. Дори масивните погасявания, реализирани с държавни компенсации през есента на 2022 г., когато бяха преведени над половин милиард лева, приличаха на опит да се гаси горски пожар с градинска лейка. Големият парадокс на софийското парно бе окончателно бетониран: плащаш стотици милиони, а дългът продължава да расте.

Причината за този омагьосан кръг се крие в една цифра, която рядко намира място в политическите декларации – наказателните лихви. В началото на 2026 г., когато общите задължения към държавната енергетика надхвърлиха 1,2 милиарда евро, официално оповестените годишни лихвени проценти звучаха като извадени от справочник за рискови бързи кредити: 16 на сто върху задълженията към „Булгаргаз“ и 12 на сто към БЕХ. При експозиция от над 760 милиона евро към газовия доставчик, това означава годишно лихвено бреме от близо 120 милиона евро. На практика „Топлофикация София“ се оказа в ситуация, при която всеки лев, събран от софиянци през студените зимни месеци, отива не за погасяване на реално изгореното синьо гориво или за подмяна на амортизираната мрежа, а за обслужване на лихвена спирала. По силата на класическото търговско право всяко постъпило плащане първо гаси натрупаните лихви и разноски, оставяйки гигантската главница непокътната. Системата сама произведе своя собствен перпетуум мобиле на фалита.

Истинският драматизъм на тази история обаче не се крие в обема на общите пасиви, а в състоянието на чистата ликвидност, отразено в заверените годишни финансови отчети на дружеството. През последните години в публичното пространство упорито се лансираше тезата, че предприятието все още е стабилно, защото неговите активи надхвърлят пасивите. Балансът наистина показваше внушителни суми, достигащи над 2,5 милиарда лева, съставени от топлоцентрали, водогрейни котли, подпочвени трасета и турбини. Но нито един доставчик на газ не приема турбини или подземни тръбопроводи като разплащателно средство. За да оцелее един бизнес, той се нуждае от оборотен капитал и ликвидни средства, а точно там финансовият рентген показва картина на пълно изтощение.

Ако се проследи съотношението между текущите активи – парите по сметки, краткосрочните вземания от клиенти и складовите наличности – и текущите пасиви, които трябва да се платят в рамките на годината, се вижда как примката се затяга с математическа неумолимост. В края на 2021 г. текущите задължения вече превишаваха текущите активи със 121 милиона лева, а коефициентът на обща ликвидност се срина до 0,72. Срещу всеки лев, който дружеството дължеше незабавно, то разполагаше с едва 72 стотинки. Тогава независимият одитор Grant Thornton за първи път постави черния печат в доклада си, въвеждайки официалната формулировка за „съществена несигурност, свързана с предположението за действащо предприятие“. Това беше моментът, в който институциите трябваше да спрат и да потърсят сметка на управлението. Вместо това те ускориха темпото на дълговото пропадане.

В края на 2022 г. ликвидният дефицит вече беше скочил до невъобразимите 562 милиона лева, а коефициентът падна до 0,35. Година по-късно, към декември 2023 г., дупката в оборотния капитал достигна 767 милиона лева, ликвидността рухна до 0,30, а по банковите сметки на гиганта, отговорен за отоплението на милионен град, бяха останали жалките 3,3 милиона лева. Наличност, която не стига дори за покриване на дневната газова консумация в пика на януарските студове. През есента на 2024 г. дефицитът премина психологическата граница от един милиард лева, а към септември 2025 г. текущите пасиви вече смазваха текущите активи с разлика от над 1,65 милиарда лева. Коефициентът на ликвидност удари дъното от 0,13. Дружеството разполагаше с едва тринадесет стотинки срещу всеки дължим лев. Това вече не беше сезонен ликвиден натиск, характерен за топлофикационния сектор. Това беше хронична, структурна и необратима неплатежоспособност по всички стандарти на икономическата наука.

Тук разследването неизбежно навлиза в полето на наказателното и търговското право, където абстрактните икономически термини придобиват имена, дати и длъжностни качества. Член 608 от Търговския закон е пределно ясен: неплатежоспособен е онзи търговец, който не е в състояние да изпълни свое изискуемо парично задължение, породено от търговска сделка. Законът създава и необорима презумпция за това състояние в мига, в който плащанията бъдат преустановени. Още по-категоричен е член 626, който вменява безусловно задължение на управителните органи: ако длъжникът изпадне в неплатежоспособност или свръхзадлъжнялост, той е длъжен в 30-дневен срок да подаде молба до съда за откриване на производство по несъстоятелност. Пропускането на този срок пренася казуса директно в Наказателния кодекс, чийто член 227б предвижда лишаване от свобода за лицата, управляващи търговско дружество, които не са поискали фалит в законовия прозорец от спирането на плащанията.

Години наред ръководствата на „Топлофикация София“ и техните политически принципали в Столичния общински съвет намираха удобно оправдание за бездействието си зад подписаните протоколи за разсрочване. Логиката бе формално издържана: докато кредиторът подписва нов график, задължението не е съдебно изискуемо, следователно няма класическо „спиране на плащанията“, което да активира наказателната отговорност. Тази правна димна завеса обаче се разсея напълно на една конкретна, преломна дата, която промени цялата юридическа рамка на казуса.

На 13 септември 2024 г. „Булгаргаз“ официално депозира в Софийския градски съд молба за обезпечение на бъдещ иск срещу „Топлофикация София“ за десетки милиони левове и пристъпи към налагане на запори върху банковите сметки на дружеството. Това не беше поредната заплашителна нота между ведомства. Това беше официалното юридическо признание на държавния доставчик, че доброволното изпълнение е приключило, че погасителните графици са брутално нарушени и че длъжникът системно отказва да плаща дължимото. От този ден нататък всякакви тези за „временни затруднения“ или „постигнати споразумения“ изгубиха правната си стойност. Кредиторът бе принуден да потърси съдебна принуда, за да спаси собствената си финансова цялост.

След септември 2024 г. въпросът вече не е дали „Топлофикация София“ е финансово закъсала, а кой по веригата на властта носи персонална отговорност за факта, че съдебната процедура по несъстоятелност продължава да бъде блокирана. Тази отговорност има две страни. От едната страна са управителните тела на столичното парно – изпълнителните директори и членовете на Съвета на директорите, които в условията на каскаден ликвиден срив и наложени запори отказаха да изпълнят императивното изискване на чл. 626 от Търговския закон. Заедно с тях в това мълчаливо съгласие участваше и Столичният общински съвет, който в качеството си на принципал приемаше финансовите отчети, констатираше милиардните загуби и въпреки това запазваше пълен пасивитет, за да избегне политическия скандал на един обявен фалит.

От другата страна на барикадата обаче стои поведението на държавата в лицето на БЕХ, „Булгаргаз“ и поредицата от министри на енергетиката. В европейското право съществува основополагащ принцип, известен като „тест на частния кредитор“. Той гласи, че едно държавно предприятие няма право да се държи на пазара по начин, по който никога не би постъпил един разумен частен стопански субект. Нито една частна газова корпорация в света – била тя австрийската OMV, гръцката DEPA или която и да е международна търговска структура – не би продължила да захранва с гориво клиент, натрупал милиарди левове дълг, чиято ликвидност се е сринала до тринадесет стотинки на лев задължение. Всеки пазарен търговец щеше да спре кранчето още при първите сто милиона просрочие и незабавно да внесе молба за несъстоятелност по чл. 625 от Търговския закон, за да защити капитала на своите акционери.

Продължавайки да доставят синьо гориво в промишлени количества без реални пазарни обезпечения, държавните дружества на практика извършваха перманентна, нерегламентирана държавна помощ в гигантски размери. Тази помощ не спаси „Топлофикация“ – тя просто я превърна в черна дупка, която сега заплашва да погълне целия държавен енергиен сектор. БЕХ финансираше тази илюзия чрез международните си облигационни емисии, залагайки стабилността на атомната централа, язовирите и електропреносната мрежа на страната, за да може парното в столицата да не спира, а местната власт да не понася политическата цена на непопулярните реформи.

И така се стигна до радикалните предложения, които днес циркулират из експертните кабинети: разцепване на дружеството на мрежов оператор и производствени мощности, продажба на централите на частни инвеститори и търсене на стотици милиони евро грантове от държавата или Българската банка за развитие. Но дори в тези смели планове се прокрадва познатият оптимистичен самозаблуда. Допускането, че остарелите, въглеродно интензивни столични ТЕЦ-ове, притиснати от смазващите европейски цени на парниковите квоти, могат да бъдат продадени на пазара за близо 900 милиона евро, звучи повече като счетоводна фантазия, отколкото като реализуема сделка. Нито един сериозен стратегически инвеститор не би влязъл в подобна трансакция без дългосрочни държавни гаранции или скрити субсидии, които незабавно биха се сблъскали с ветото на Европейската комисия в Брюксел.

Истината, която никой във властта няма смелостта да изрече пред софиянци, е плашещо тривиална: парите са безвъзвратно изгорени. Те не са потънали просто в нечии джобове или офшорни сметки, макар че неефективните обществени поръчки и раздутите разходи съпътстват предприятието от десетилетия. Огромната част от тези 2,5 милиарда лева изгоря в пещите на централите под формата на газ, продаван на цени, регулирани под тяхната реална себестойност, гарнирани с милиони евро за въглеродни квоти и стотици милиони за наказателни лихви. Всичко това бе поддържано с мълчаливото съгласие на държавата, която предпочете да създаде най-големия системен дългов риск в новата ни история, само и само да не се изправи срещу социалния взрив на реалната пазарна цена.

Голямото разследване на „Топлофикация София“ отдавна не е в техническите доклади за пробитите тръби или в споровете за дяловото разпределение. То е в кабинетите на тези, които между 2015 и 2026 г. слагаха подписите си под цесиите и погасителните графици, знаейки отлично, че подписват празни чекове. Когато дефицитът премине границата на милиардите, сметката никога не остава затворена в границите на общината. Когато илюзията окончателно се срине, тези пари няма да бъдат платени нито от синдици, нито от общински съветници. Те ще бъдат извадени от държавния бюджет – от парите на всеки български данъкоплатец, независимо дали живее в панелен блок в софийския квартал „Люлин“, или отоплява дома си на дърва в Родопите. Това е финалната, неизбежна цена на десетилетното бягство от закона, чиято фактура вече е изписана и чака своето неизбежно плащане.