СВЕТЕЩАТА ИЛЮЗИЯ В ЖИТНИЦА: КАК СЕМЕЙНИЯТ МИТ ЗА МИЛИОНИ НА ЕКОМИКС СКРИВА ОБЩИНСКИ ЧАДЪРИ, ЕВРОПАРИ НА ТЪМНО И ВОЕННИТЕ ТАЙНИ НА ГРАФ ИГНАТИЕВО

В индустриалния сумрак на Тракийската низина прахта никога не ляга напълно. Тя виси във влажния въздух над селата край Пловдив, полепва по каросериите на камионите и се просмуква в порите на всеки, дръзнал да си вади хляба от сивия, безмилостен прах на цимента. Тук, в покрайнините на Житница, където равнината бавно прелива в предпланините на Средна гора, бетоновите силози на компанията „Екомикс“ се издигат като метални стражи на един грижливо полиран капиталистически мит. От страниците на лъскавите бизнес издания и бляскавите панаирни щандове ни гледа класическата патриархална приказка за възрожденския дух: почтено българско семейство, започнало преди три десетилетия с една раздрънкана съветска „Газка“ и селски варов разтвор, стигнало днес до четири завода, автопарк от петдесет тежки машини и революционни павета, които фосфоресцират в мрака с вносни американски частици. Картината е толкова съвършена, толкова кинематографично умилителна с разказите за съвещанията край семейната трапеза и упорития труд на бащи, дъщери и зетьове, че всеки опитен поглед неизбежно усеща фалшивия тон под дебелата глазура на корпоративния пиар. Защото истинският бетон на прехода в България никога не е бил само смес от чакъл, пясък и вода, а сложен разтвор от политически протекции, невидими подизпълнителски совалки, умело нагласени евросубсидии и мълчаливо изкупуване на влияние в местните феодални структури.

Когато маркетинговият отдел на фамилия Танчеви реши да спусне черните завеси на софийското изложение и да покаже как бетоновите им блокчета засияват в студена синьо-зелена светлина, ефектът бе изчислен до милиметър. Наричат го „Stars Collection“ – бутиков лукс, който мигновено трябваше да обясни пред публиката един иначе феноменален скок от тридесет процента в продажбите и прогнозиран оборот от близо седем милиона евро за настоящата година. Но всеки трезв финансов ум, запознат с гравитацията на тежката строителна индустрия, знае, че седем милиона евро не се правят от декоративни пътечки пред вили или фирмени лога в градините на заможни естети. Фотолуминесцентният бетон е просто параванът, красивата витрина, зад която се върти далеч по-прозаичен, тежък и брутален оборот. Пазарът на настилки познава подобни светещи смоли и кристали поне от десетилетие – от експерименталните алеи в Холандия и Полша до масовото им китайско тиражиране, така че тук няма никакво фундаментално научно откритие, родено в селска лаборатория. Истинското откритие на фамилията от Житница е далеч по-земно: как да се изгради монополна крепост в регионалния триъгълник между Хисаря, Карлово и Раковски, където външни конкуренти методично биват изтласквани, докато накрая остане само удобният семеен конгломерат.

В тази внимателно конструирана сага за предприемачески триумф най-напред пропуква самата базова хронология, сякаш продуцентите на корпоративния клип са бързали да напаснат миналото към днешните си амбиции. Основателят Николай Танчев обича да повтаря, че началото е поставено през 1996 година с първия примитивен бетонов възел, събиран на скрап с помощта на неговия тъст – майстор стругар. Правният мир обаче разказва малко по-различна история. Дружеството „Екомикс“ ООД с ЕИК 115918047 се появява в регистрите едва в средата на 2005 година с капитал от триста и двадесет хиляди лева, поделен поравно между Николай и съпругата му Екатерина. Къде са потънали финансовите потоци, машините, данъчните ревизии и амортизациите от онова първо мътно десетилетие, когато строителният бизнес в Пловдивско преживяваше дива приватизация и преразпределение на сенчести територии, остава заровено под пластовете на времето. Не по-малко гротескно изглежда и официалното съобщение на самата компания, посветено на откриването на третия им завод. В опит да се придаде сакрален патриотичен патос на събитието, фирменият сайт гордо обявява откриване на шести юни, тържествено наричайки тази лятна дата „Деня на Съединението“. Дали става дума за елементарно чиновническо невежество, разменило септември с юни, или под това разминаване лежи по-дълбок строителен конфуз – например производствените мощности да са бълвали продукция месеци наред без задължителния държавен Акт 16, преди официалното рязане на лентата за пред камерите – е въпрос, на който Регионалната дирекция за национален строителен контрол дължи прецизен отговор.

Защото на самото рязане на лентата гостите не са случайни селски съседи, дошли да пият по чаша вино за здраве. Там рамо до рамо с фамилията стоят кметът на Хисаря Ива Вълчева, кметът на Житница Петя Станева и най-вече народният представител от ГЕРБ Младен Шишков. За незапознатите това е просто стандартен протокол на местната власт, уважила едър регионален данъкоплатец. За хората, които четат обществените процеси през сухите редове на договорите, присъствието на депутата Шишков светва като сигнална лампа. Парламентаристът е дългогодишният силен човек на съседната община Раковски – неин бивш председател на Общинския съвет и политически архитект на местната власт. И точно тук чистата семейна идилия прави директна засечка с публичния ресурс. Само няколко месеца преди или около тази паметна фотосесия, същото това общинско предприятие „Благоустрояване и превенция“ в Раковски сключва с „Екомикс“ ООД договор за доставка на бетонови изделия на стойност 331 380 лева след открита процедура по Закона за обществените поръчки. При прогнозна стойност от над 450 хиляди лева на търга се явяват само двама кандидати. В малките общини схемата с втория участник е отдавна изучен фолклор: често се появява удобен партньор, чиято оферта страда от формални дефекти или ценово е надута така, че фаворитът да вземе поръчката чисто, без излишен шум. Когато политическото лице, определящо кадровата и управленска линия в една община, аплодира частния фабрикант на откриването на новия му цех, а общинските предприятия на същата община наливат стотици хиляди левове в същите тези цехове, границата между свободен пазар и класически клиентелизъм окончателно се изпарява.

Но апетитът на бизнеса в Житница отдавна е надхвърлил пределите на местните тротоари. Най-дръзкото, почти арогантно твърдение на Николай Танчев, подхвърлено с небрежна гордост пред медиите, е доставката на бетон за пистата на авиобаза „Граф Игнатиево“ – при това „по строги американски стандарти“. Всяко споменаване на военното летище през последните години кара чиновниците в Министерството на отбраната да настръхват. Модернизацията на базата за приемането на новите изтребители F-16 се превърна в една от най-големите черни дупки на държавния бюджет – десетки милиони левове бяха раздадени като аванси чрез порочни вътрешни превъзлагания, заобикалящи класическите процедури, за да потънат в лабиринт от специално подбрани частни подизпълнители. Военна прокуратура и контролните органи все още се препъват в липсващи документи и спорно качество на изпълнените съоръжения. Къде точно стои „Екомикс“ в тази свръхсекретна верига? Дружеството от Житница не фигурира като главен изпълнител в публичните регистри на военното ведомство, което означава само едно: бетоновозите на Танчев са влизали зад охранявания периметър на базата като подизпълнител или обикновен доставчик на консорциумите, захранвани с държавни милиони. Как частна регионална фирма получава правото да налива стратегическата писта, какви сертификати за сигурност са притежавали шофьорите и технолозите и най-вече на какви цени е фактуриран този „американски“ бетон към държавната сметка – това са въпросите, които превръщат безобидния строителен цех в потенциален обект на специализирано разследване за национална сигурност.

Докато държавните поръчки осигуряват стабилния гръб, европейската солидарност подсигурява тила. Разгръщането на информационната система ИСУН показва, че независимият семеен капитализъм на Танчеви не се свени да черпи с пълни шепи от брюкселските фондове. Само че начинът, по който се усвояват тези средства, буди дълбоко смущение у всеки ревизор. През 2024 и 2025 година компанията провежда поредица от вътрешни процедури за избор на доставчици с европейско съфинансиране. Докато проектът за фотоволтаична централа с батерии на стойност над 291 хиляди лева успява да привлече четири оферти, при следващите пера картината става комично стерилна. Поръчката за индустриална прахосмукачка и метачна машина за над 45 хиляди лева привлича точно по една оферта за всяка обособена позиция. Процедурата за доставка на преместваем офис контейнер за над 23 хиляди лева – отново само един единствен кандидат. Всеки експерт по европейско право знае какво означава това в българските условия: изготвяне на технически спецификации с микроскопични, строго индивидуални параметри, които на практика изхвърлят свободния пазар и гарантират победата на предварително избран търговец. Защо при наличието на десетки вносители на почистваща и складова техника в страната никой друг не подава документи? Дали защото марката и габаритите са били преписани до последния болт от каталога на приятелска фирма? Когато частник усвоява публични пари без реална конкуренция, това вече не е оптимизация на производството, а методично източване на субсидии.

Тази непрестанна инвестиционна треска поставя пред сериозно изпитание и базовата счетоводна логика. През есента на 2025 година семейството налива 4.5 милиона лева в нов, трети завод, а още преди бетонът на основите му да е изсъхнал напълно, през февруари 2026 година се парафира нов мащабен контракт с германски доставчици за четвърта поточна линия за състаряване на настилки. На въпроса как се издържа подобен финансов натиск, най-голямата дъщеря Мария Чомакова, която управлява парите заедно с майка си, самоуверено подхвърля: „И да не тръгне работата, можем да си обезпечим кредита“. Но откъде идва този зашеметяващ ликвиден ресурс? С капитал от едва 320 хиляди лева и регистрирани официални финансови отчети, които трудно биха оправдали едновременното обслужване на огромни банкови експозиции, поддържането на петдесет специализирани камиона и замразяването на стотици хиляди евро в бавнооборотни складови наличности на открито, балансът започва да изглежда рисков. Ако зад тези милиони не стоят тежки особени залози към търговски банки, вписани в съответния регистър, тогава остава другата класическа българска хипотеза: дружеството да е финансирано чрез вътрешни заеми от самите физически лица съдружници. А появи ли се подобен феномен, Националната агенция за приходите би трябвало да попита откъде две физически лица в село Житница разполагат с милионни чисти спестявания, за да кредитират собствените си мегаломански строежи.

На този фон парадоксално звучи публичното признание на самия патриарх Танчев, че в компанията бягат от „скъпоплатени технолози“ и предпочитат да действат на принципа на „проба-грешка“. В занаятчийска работилница за глинени съдове такъв фолклорен подход може и да буди снизходителна усмивка, но в индустрията на строителните материали той звучи направо смразяващо. Бетонът е носещата конструкция на мостове, халета, индустриални подове и жилищни сгради – компромисът с якостта, водоплътността и мразоустойчивостта там заплашва директно човешки животи. Опитът да се романтизира липсата на дълбока инженерна наука, докато в същото време се поема поръчка за 60-метрова промишлена кула на металургичния гигант „Аурубис“ или агресивни киселинни среди за „Атаро Клима“, граничи с безотговорност. Удобната позиция на Танчев, че когато някое паве се напука или размести, вината винаги е в майсторите, защото „отнякъде е пестено“, разкрива типичния синдром на производител, който иска да прибира високия марж от продажбите, но бяга от крайната отговорност по монтажа и експлоатацията на обекта.

Картината на местното господство няма как да бъде пълна, без да се погледне и към земята. Базата в Житница вече се разпростира върху внушителните четиридесет декара и продължава агресивно да поглъща съседните терени. Процедурите, чрез които земеделски парцели и общински мери по границите на селата се превръщат в тежки промишлени зони с променено предназначение, винаги оставят следи в протоколите на общинските съвети в Калояново и Хисаря. Кой е гласувал тези Подробни устройствени планове, на какви цени са окрупнявани имотите и спазени ли са санитарно-охранителните зони спрямо съседните жилищни къщи? Бетоновият възел не е паркова градина; той е непрестанен източник на фини прахови частици, децибели и силно алкални отпадни води от измиването на циментовозите, които законът забранява да се изливат в почвата без пречиствателни утаители. Контролните досиета в РИОСВ – Пловдив и Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ тепърва трябва да покажат колко реални проверки на място са правени в Житница, Хисаря и Карлово, и дали местните екоинспектори не са си затваряли очите в името на „индустриалния растеж“ на влиятелния предприемач.

Не по-малко интригуващо е и другото тихо бизнес увлечение на Николай Танчев – участието му с двадесет и пет процента в ловното дружество „Габровица – Хънтър“ ООД в близкото село Красново. В българската провинциална действителност ловните стопанства и стрелковите сдружения рядко са просто хоби за отдих сред природата. Те са съвременните неформални клубове на властта – местата, където на по чашка край отстреляния дивеч едрите бизнесмени срещат шефове на полиция, горски директори, магистрати и партийни функционери далеч от протоколи и микрофони. Именно в такива неформални ядра се коват регионалните споразумения за това кой ще се изтегли от пазара в Карлово, на кого ще се разчисти теренът в Хисаря и кои проверки ще приключат само с формални предписания. Разказът на Танчев за това как голямата „софийска фирма“ конкурент просто се отказала от битката и си вдигнала бетоновите възли, защото неговите хора били „денонощно на място“, звучи героично, но пазарната икономика не познава подобно доброволно капитулиране без сериозен институционален или ценови натиск.

Историята на „Екомикс“ не е хроника на криминално престъпление – поне не и преди прокуратурата, НАП и Сметната палата да си свършат работата по институционален път. Тя е нещо далеч по-значимо и дълбоко: тя е съвършената дисекция на съвременния български провинциален капитализъм. Модел, в който семейството служи за морален щит и пиар опаковка, светлината на фосфоресциращите камъчета заслепява погледа на публиката, а в сенките на машинното отделение се преплитат партийни протекции, контролирани европроцедури и мълчаливо превземане на цели общини. Докато децата и зетьовете се учат да управляват милионите край семейната маса, истинските въпроси остават заключени в счетоводните книги, в секретните папки за базата в Граф Игнатиево и в замърсения въздух над Житница. Светлината на тези павета наистина е силна в пълния мрак, но тя свети не за да озари пътя на обществото, а за да скрие онова, което се случва точно под краката му.