Погледнете тази снимка. Добре я разгледайте, преди да я прелистите машинално с мазните си пръсти по телефонните екрани. Вгледайте се внимателно във всеки детайл: бурените, полазили студения гранит, изсъхналите клони, пластмасовата чашка от кафе, захвърления кен и изпадалите есенни листа върху разпиления бял чакъл.

Това е гробът на Милен Цветков.

Човекът, когото надрусано копеле в тежък джип размаза на червен светофар посред бял ден в центъра на столицата. Човекът, който докато дишаше, не се научи да пълзи, не преви гръбнак пред силните на деня, не целуваше ръка на партийни велможи и олигарси и категорично отказваше да чете от спуснатите списъци с удобни въпроси.

Христо Калчев някога написа с безпощадна ярост, че тази територия органически не понася свободни хора. Вълците тук ги разстрелват от засада, на червен светофар или в гръб, а след това захвърлят костите им в прахта, за да ги глождят чакалите. И тогава цялото скотско блато въздиша с облекчение, че редът е възстановен и никой вече няма да нарушава съня на робите. Нищо не се е променило оттогава. Абсолютно нищо.

Днес живеем в резерват за симулирано благородство и тотален нравствен разпад. Когато пребият бездомно куче – колкото и да е жестока съдбата на животното – площадите се пълнят за часове. Хиляди излизат със запалени свещи, ронят сълзи по поръчка, пишат сантиментални тиради и превръщат фалшивата си мъка в евтин селски театър за социалните мрежи. Защото е безопасно. Да скърбиш за куче не изисква нито грам кураж. Никой няма да те изгони от работа, никой мутренски ескорт няма да те засече в тъмното, никаква корумпирана прокурорска шайка няма да ти размаха пръст и да ти смачка бизнеса.

Но когато на пътя убият Човека – онзи боец, който години наред водеше тяхната собствена битка срещу безочието на системата – стадото се прибира по дупките си. Никакви площади. Никакъв рев за възмездие. Само гузно цъкане с език пред телевизора, бърза справка за вечерния сериал и тихо успокоение: „Добре че не бях аз“.

Историята помни същата тази подлост векове наред. Атина накара Сократ да изпие чашата с отрова, защото дързостта на свободния му ум разваляше рахата на самодоволните търговци. Древен Рим разпъваше на кръст бунтарите си, а обезумялата тълпа крещеше от възторг по трибуните на Колизеума, доволна от хвърления хляб и кървавите зрелища. Стефан Стамболов бе посечен посред бял ден на софийската улица, а отсечените му пръсти останаха по паважа, докато същите онези, за чиято държава гореше, шушукаха по кафенетата и благославяха палачите му. Ние не търпим рицари. Ние признаваме единствено пастири с камшици.

Милен беше непоносим жив, защото бъркаше в гнойните рани на обществото без упойка. Оказа се обаче, че мъртъв е още по-неудобен. Защото паметта за него е огледало, в което цялото ни безгръбначно съществуване лъсва с пълната си грозота. Затова е по-лесно гробът му да обрасне в бурени и бодили, да потъне в забрава и прах, отколкото някой да се осмели да продължи думите му. Тръните по гробовете на храбрите скриват срама на живите страхливци.

Превърнахме се в мълчаливи съучастници в собствената си екзекуция. Гледаме как мачкат единиците, които имат смелост да надигнат глас; гледаме как правосъдието прави шпалир пред убийците с пачки; как нагли синчета купуват свободата си срещу живота на невинни, и стискаме зъби в овче примирение. Мълчим и чакаме следващия надрусан джип да връхлети върху нашите собствени деца на следващото кръстовище.

Това изоставено, обрасло парче земя на снимката не е просто гроб на един журналист. Това е надгробният паметник на остатъците от българското достойнство. Милен Цветков посрещна удара с лице напред и остана прав до последния си земен миг. Ние обаче отдавна пълзим на колене – и най-страшната диагноза е, че това състояние вече напълно ни устройва.