Сутринта на десети ноември се спусна над Тракийската низина не просто като обичайна есенна мъгла, а като тежко, непрогледно було от млечнобяла пара, в което магистралата престана да бъде път и се превърна в слепоочие на институционалния разпад. Малко след седем часа, между двеста осемдесет и деветия и двеста деветдесет и четвъртия километър край Ямбол, асфалтът на най-важната пътна артерия на републиката погълна десетки човешки съдби в каскада от сблъсъци, чийто истински мащаб държавните ведомства часове наред се опитваха да омаловажат чрез чиновнически евфемизми. Металът започна да се огъва в посока Бургас без нито едно предварително предупреждение, без нито един светещ знак за опасност, без елементарен автоматизиран сигнал, който да подскаже на приближаващите водачи, че след секунди навлизат в стена от нулева видимост. Минути по-късно, в отсрещното платно към София, ужасът се повтори със същата унищожителна сила, разкривайки най-чудовищната черта на българския пътен кошмар – пълната липса на координация, която позволи на трафика да се излива с пределна скорост право в зародилия се ад. Там, където според европейските директиви за интелигентни транспортни системи трябваше да работят дигитални табла с променливи съобщения, предупреждаващи датчици за приземен слой и динамично сваляне на разрешената скорост до шейсет километра в час, зееше единствено лепкава тишина, прекъсвана от тъпите удари на ламарина в ламарина. Докато дежурните чиновници в София още допиваха сутрешното си кафе, близо петдесет превозни средства вече лежаха разпилени, смачкани като хартиени кутии и заклинени едно в друго, оставяйки ранени, обгорели и пищящи от болка хора в плен на собствените им автомобили.

Това, което последва на терен, обаче не беше просто природно бедствие или баналната грешка на водач, карал с превишена скорост, както говорителите на властта вече трескаво се опитват да внушат чрез дежурните полицейски сводки. Истинският скандал, който изисква незабавните оставки на целия управителен съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ и на министъра на регионалното развитие, се крие в парализиращия факт, че линейките и пожарните коли се оказаха физически отрязани от мястото на катастрофите. Спасителните екипи, изпратени да вадят заклещени тела и да реанимират умиращи, не намериха пред себе си авариен коридор, а плътна, непроходима барикада. Ситуацията достигна апогея на безумието, когато се наложи работници от Областното пътно управление да режат и демонтират еластичните предпазни огради в разделителната ивица, за да пробият просека през насрещните ниви и насрещното движение. По закон, по строителни норми и по всякаква логика на автомагистралното проектиране през всеки няколко километра трябва да съществуват поддържани, проходими технологични отвори за преминаване на специализирани машини при извънредни ситуации. На двеста и деветдесетия километър тези отвори или не функционираха, или бяха блокирани от струпаните отломки и безогледно изоставени камиони, превръщайки платното в глух тупик. Докато времето на златния медицински час неумолимо изтичаше, а в ямболската болница дежурните хирурзи подготвяха шоковата зала за първите трима пациенти, намиращи се между живота и смъртта, държавата се бореше с собствените си мантинели.

На фона на този организационен колапс над полето край Кабиле и Зимница надвисна най-мрачният кошмар, разкрит от председателя на Европейския център за транспортни политики Диана Русинова – присъствието на тежка цистерна, натоварена с пропан-бутан, компрометирана сред хаоса и намираща се в непосредствена близост до горящ автомобил. Докато гъстият дим от запалените гуми се смесваше с влажния въздух, пожарникарите бяха изправени пред чудовищна дилема: да хвърлят всички сили в рязането на ламарини около затиснатите деца и възрастни, или да насочат ограничените си ресурси към спешното охлаждане на газовата бомба на колела, чиято евентуална експлозия би изпепелила целия периметър и би превърнала десетките оцелели в пепел. Официалните институции удобно премълчават този детайл, както премълчават и обстоятелството, че изпратеният медицински хеликоптер остана безпомощен във въздуха, неспособен да кацне в млечната мъгла поради липсата на наземно координационно оборудване и предварително разчистена оперативна площадка. Всяка минута забавяне в този момент беше равна на присъда, произнесена не от съдбата, а от безхаберието на институциите, които от години отчитат милиони левове усвоени средства за пътна безопасност, докато реалността на асфалта остава на нивото на миналия век.

Въпросът за хронологията на това бездействие придобива измеренията на открит саботаж срещу сигурността на гражданите. Първите тежки сблъсъци са регистрирани около 07:10 часа, но едва четиридесет минути по-късно през регионалните медии започва да пробива плахо съобщение за ограничаване на трафика през Карнобат и Петолъчката, а помпозно рекламираната система за ранно оповестяване BG-Alert се задейства чак след осем часа сутринта. За кого бе предназначена тази паническа тревога на мобилните телефони, след като мелето вече бе погълнало десетки семейства, а в смачканите купета се водеше тиха агония за въздух? Защо полицията не затвори незабавно входните детелини още при първия удар, а позволи на десетки нищо неподозиращи водачи да се нанижат в задната част на колоната, увеличавайки геометрично броя на жертвите? Източници от регионалните структури признават под сурдинка, че Ситуационният център на АПИ е разполагал с данни за критично падане на видимостта още в ранните сутрешни часове, но реакция не е последвала, защото липсва изграден и сработен протокол за автоматично затваряне на магистрални отсечки при внезапни метеорологични аномалии. Така държавата на практика допусна гражданите ѝ да навлязат в капан, разчитайки единствено на рефлексите си в условия, при които спирачният път на натоварен камион върху студен, овлажнен асфалт надхвърля сто метра, а видимостта е под десет.

Тази трагедия не може и не трябва да бъде замазана с поредното рутинно прессъобщение, в което се призовава за внимание и се прехвърля вината върху шофьорите, дръзнали да пътуват в мъгла. Отговорността има конкретни имена, конкретни кабинети и конкретни бюджетни пера. Ако шефовете на АПИ и политическото ръководство на регионалното министерство имат макар и грам професионална чест, оставките им трябваше да бъдат депозирани още преди пладне, защото те са хората, които гарантираха, че аутобанът е безопасен, докато той се превръщаше в морга на открито. Няма как да говорим за европейска инфраструктура, когато спасителите си пробиват път с флексове през мантинелите, когато няма радиочестотно предупреждение в ефира, когато липсват елементарни светлинни камери за засичане на задръствания и мъгла, и когато една цистерна с пропан-бутан може да блокира цяла Южна България, защото няма предвиден авариен обход за тежка техника. Всяко извинение оттук нататък е цинизъм спрямо онези трима души, които белите престилки в Ямбол в този миг се опитват да изтръгнат от ръцете на смъртта, и спрямо десетките други, чиито тела и психика останаха завинаги белязани сред студените останки на „Тракия“. Първите скандални факти вече са на масата и те крещят само едно: времето за чиновническо снишаване изтече, идва ред на възмездието за престъпното безхаберие.