Малко преди полунощ през есента на 2018 година, докато жълтите павета в София излъчват влажната топлина на поредния безсмислен политически сезон, тежките стъпки на спецчастите разбиват вратите на една скромна сграда на столичния булевард „Дондуков“. Там, зад фасадата на уж благородната Изпълнителна агенция за българите в чужбина – институция, призвана да бъде духовен мост между родината и милионите ни сънародници по света – се разиграва сцена, достойна за най-мрачните криминални хронисти на прехода. Председателят на агенцията Петър Харалампиев и неговият главен секретар са закопчани с белезници. Както отбелязва Свободният информационен канал в свой анализ, разследващите от специализираната прокуратура и ГДБОП не намират просто прашна чиновническа канцелария, а перфектно смазан, безмилостен картел за търговия с най-ценната стока на съвременна Европа – българския паспорт. Документ, който срещу сума между пет и осем хиляди евро отваря широко вратите към целия Европейски съюз за граждани от трети страни, най-често от Украйна, Молдова и Северна Македония, които никога през живота си не са чували гласа на българската реч, нито пък знаят къде на картата се намира свещената за техните уж „прародители“ планина Рила.

Тази акция обаче далеч не е изолиран инцидент на алчни чиновници, нито пък аномалия в иначе блестящо функциониращата държавна машина. Тя е само видим връх на грамаден айсберг от институционално лицемерие, бездушие и паразитна номенклатура, която в продължение на десетилетия третира диаспората ни не като национален капитал, а като суровина за източване на европейски фондове, изборен декор и банкомат за политически кадри с нулеви морални задръжки. Зад фасадата на помпозните чествания, фолклорните фестивали с държавни субсидии и кухите декларации за „съхраняване на българщината“ се крие една мрачна и безмилостна истина: държавните институции, натоварени с грижата за българите зад граница, отдавна са се превърнали в частни корпоративни бащинии, където всяко едно правомощие се измерва в евроцентове, а всяка административна услуга е предмет на тъмни пазарлъци.

Множеството дипломатически скандали, свързани с издаването на фалшиви удостоверения, засягат пряко и държавната политика на съседни държави, където българските исторически малцинства са използвани като геополитическа разменна монета. В годините назад редица журналистически разследвания разкриват пряката намеса на външни лобистки кръгове и съмнителни фондации, които извличат дивиденти от административния хаос, докато милионите българи зад граница остават изолирани от реалните лостове на държавно управление и дългосрочна стратегическа подкрепа.

В основата на този механизъм стои едно фундаментално противоречие, което никой управляващ през последните три десетилетия няма куража да признае на глас. Българската държава никога не е имала искрен интерес към реалните проблеми на емиграцията си, защото далеч по-изгодно е да управляваш хаос, отколкото подредена система. Липсата на каквато и да е достоверна демографска статистика е най-явното доказателство за това умишлено институционално мълчание. Докато държави като Румъния или Италия инвестират ресурси в прецизни регистри, които следят всяка промяна в жизнения статус на техните граждани зад граница, в София цари блажено статистическо неведение. Никой в МВнР или в специализираната агенция не може да ви каже с точност дали българите извън пределите на родината са милион и половина, два или два милиона и половина. Това удобно незнание позволява на чиновническата номенклатура да усвоява средства на сляпо, да наглася бройки и да отчита дейност през пръсти, без никой да може да им потърси сметка за ефект върху реалната среда.

Скандалите около фалшивите удостоверения за български произход далеч не приключват с показните арести през 2018 година. Напротив, както нееднократно алармира Свободният информационен канал в своите разследвания по темата, докато медиите отклоняваха вниманието си към съдебните заседания, схемите просто смениха своите лица и канали. В схемата се преплитаха интересите на служби за сигурност, министерства на правосъдието и консулски служби по света, образувайки непробиваема защитна стена от взаимноизгодни зависимости. Човек с руски или украински паспорт, който не владее нито дума на български, можеше лесно да се сдобие с удостоверение, че прадядо му е роден в някое забравено от Бога село в Бесарабия, при положение че правилният човек в съответното ведомство или институция е получил своя дял от транзакцията. В същото време хиляди етнически българи с реални корени, които поколения наред са пазили езика, вярата и самосъзнанието си в земите на историческата ни диаспора, месеци наред се блъскат в стената на бездушна бюрокрация, подлагани на унизителни проверки, безкрайно изчакване и парализиращи такси, само защото са отказали да платят неофициалния „данък бързина“.

Този системен разпад обаче далеч надхвърля рамките на корупционните сделки с документи за самоличност. Той се простира и върху сферата на образованието и културата, където милиони левове от държавния бюджет потъват в черната дупка на така наречените неделни училища зад граница. На хартия инициативата за подкрепа на българските училища по света изглежда благородна – държавата отпуска субсидии на брой записано дете, за да може родната реч да не угасва в чуждите мегаполиси. На практика обаче липсата на ефективен, независим и прозрачен контрол на място превърна голяма част от тези средища в хранилки за локални феодали и партийни протежета. В редица европейски и отвъдокеански градове съществуват така наречените „мъртви души“ – формално регистрирани деца, които никога не стъпват в класната стая, но чието присъствие носи стабилни финансови потоци към сметките на близки до властта сдружения. Когато честни учители и будители се опитат да повдигнат завесата и да сигнализират за тези финансови злоупотреби, те бързо биват заглушени, изолирани или лишени от финансиране с услужливото съдействие на същите онези чиновници, които трябва да ги закрилят.

На този фон реакцията на самата емиграция през годините преминава през всички фази – от наивна надежда, през горчиво разочарование, чак до пълно отчуждение и искания за закриване на самите институции, които уж трябва да я представляват. След арестите от 2018 година редица авторитетни организации на българите зад граница излязоха с остро писмо, в което заявиха нещо немислимо дотогава – че една корумпирана, лишена от морален стожер агенция е много по-вредна за националния интерес от пълната липса на такава структура. Според тях държавата отдавна се е отнесла към сънародниците си зад граница като към досадна периферна тежест, която се сеща да потърси единствено на всеки четири години, когато дойде време за избори, или пък тогава, когато трябва да се преброят паричните преводи от чужбина, които крепят вътрешното потрепление на болната българска икономика.

А когато дойдат избори, отношението на държавната машина към диаспората придобива измеренията на открит логистичен саботаж. Административните препятствия пред разкриването на секции в държави извън Европейския съюз, бюрократичните хватки на Централната избирателна комисия, липсата на адекватна машинария и постоянните опити вотът зад граница да бъде лимитиран или обезсърчен показват една дълбока параноя на статуквото. Българските политици знаят много добре, че емиграцията е непредвидим, независим и изключително критичен фактор, който не може да бъде купен с евтини предизборни обещания или с държавни подаяния. Затова най-лесният начин да бъде неутрализиран този глас е той да бъде поставен в условия на административен ад – километрични опашки, липса на бюлетини, ограничения в броя секции и пълно отсъствие на елементарна държавна грижа в изборния ден.

Така кръгът се затваря в една мрачна и безизходна картина. От една страна стои амбициозната, но дълбоко компрометирана държавна администрация, управлявана от спускани по партийна линия кадри, чийто хоризонт се простира до следващата командировка в чужбина и следващия усвоен транш. От друга страна стои милионната диаспора, разпръсната по всички краища на планетата, която продължава да пази българското си самосъзнание не благодарение, а въпреки усилията на родината си. Докато институциите продължават да третират българския паспорт като разменна монета, а българските общности зад граница – като изборен актив за еднократна употреба, пропастта между майката отечество и нейните деца по света ще продължава да се разширява, превръщайки се в необратима национална катастрофа, която никой финансов отчет или празничен репортаж по държавната телевизия няма да може да замаже.