Есента на 2026 година в българския театър прилича на изстинала пещ, в която някой е хвърлил прекалено много сурови дърва и твърде малко въздух.
Когато човек следи сценичния живот от десетилетия, той развива особен слух не само за думите, произнесени от рампата, но и за шума в кулоарите, за празните столове в десетия ред, за раздразнението в гласа на разпоредителя и за онова тихо, лепкаво чувство на разочарование, което се просмуква през фоайетата след края на представлението.
През последния месец Свободният информационен канал забеляза не един театрален срив, а поредица от симптоматични пукнатини, които разкриват колко крехък и раздвоен е днешният сценичен пейзаж. Никой в България не води честен регистър на провалите, нито пък билетните каси публикуват класации за най-несполучливите вечери, но когато събереш реакциите на зрителите, споровете в гилдията, съдебните протоколи и рецензиите, които се появяват с характерното закъснение, започва да се очертава картина, далеч по-тревожна от обикновена лоша критика.
Най-видимият и шумно коментиран разлом около конкретно представление през последния месец бе свързан с „Последното бягство на Дон Жуан“ в режисура на Деян Донков по текст на Недялко Славов, чийто пловдивски контекст на Античния театър и последвалите медийни размени на реплики в края на октомври отново извадиха на повърхността стария, но никога докрай изяснен спор за границите на сценичната провокация.
Когато зрители стават и напускат залата още в началните минути или по средата на действието, това рядко е просто каприз на неподготвена публика. Понякога то е отказ да се приеме език, който вместо да разголва, затлачва слуха. Друг път е реакция срещу усещането, че радикалната форма се самоцели и превръща мита в груба демонстрация. В края на октомври режисьорът реагира публично с характерната си прямота и съмнение, заявявайки, че не се обижда от напусналите и че според него зад това поведение стои организация. В подобни ситуации винаги възниква един неудобен за всяка страна въпрос: дали наистина някой е пратил хора да развалят вечерта, или спектакълът сам е създал толкова остра бариера между сцената и салона, че част от зрителите са предпочели да си тръгнат, вместо да дочакат финала?
В коментарите под публикациите се сблъскват две непримирими интонации – от една страна, язвителни и груби нападки срещу езика и актьорското присъствие, а от друга, защитни реплики в името на артистичната свобода или подозрения, че целият шум служи като удобен катализатор за зрителско любопитство.
Свободният информационен канал, като критик, не можем да приемем лесно нито една от двете крайности, защото истинският проблем не е в това дали една дума е нецензурна, а дали тя носи драматургична необходимост или просто прикрива липса на вътрешно напрежение. Когато сценичната дързост се превърне в очакван жест, тя губи своята опасност и започва да прилича на поза.
Същото напрежение между свободата на сценичното изказване и идеологическите или морални очаквания на обществото избухна и около представлението „Както в най-добрите дни“ в Театър 199 „Валентин Стойчев“, режисирано от Марий Росен с участието на Севар Иванов и Теодор Кисьов. Отвореното писмо на режисьора Бойко Илиев до ръководството на Министерството на културата, в което се поставяха въпроси за възрастовите ограничения и традиционните ценности във връзка със спектакъл, засягащ еднополова любов, предизвика силен медиен отзвук и ожесточени спорове в мрежата, преди самият текст да бъде свален от профила на автора си.
В българския театър подобни сблъсъци рядко водят до смислен естетически разговор, защото темата почти мигновено се изтегля от полето на художествения анализ към политически и ценностни окопи. В коментарите се чуха както крайно враждебни гласове, настояващи за забрани и ограничения, така и твърди защити на правото на театъра да изследва сложни, уязвими човешки отношения пред публика, която сама избира дали да влезе в салона. Показателното тук е не само самото писмо и последвалото му оттегляне, а атмосферата на подозрителност, в която всяко заглавие с по-чувствителна тематика веднага се превръща в мишена за външен натиск. Когато институциите и творците се оказват принудени да се обясняват за правото си да поставят дадена тема, вместо да спорят за това дали постановката е успяла художествено, театърът губи своята територия на свободен експеримент.
Ако вътрешните спорове за съдържанието изтощават енергията на гилдията, то конфликтът пред Народен театър „Иван Вазов“ около неделните хора показа колко физически уязвима може да бъде самата театрална вечер. През есента напрежението между актьори, режисьори, зрители и организаторите на публичните хора пред сградата ескалира до остри словесни сблъсъци и дори до физическо противопоставяне и прекъсване на танците от активисти, след като от страна на театралната общност, включително ръководството на Съюза на артистите в България, беше заявено, че силното озвучаване и шумът пречат на представленията, особено на камерните сцени и пространствата близо до фасадата. Който е стоял в камерна зала, докато отвън през стените и въздуховодите пробива ритмичен удар на уредба, знае колко трудно се удържа крехката концентрация на актьора и тишината на зрителя, вглъбен в полутон.
В същото време в общественото пространство темата беше изострена до краен предел, като едни виждаха в шума неуважение към културната институция и труда на артистите, а други бранеха правото на спонтанна народна проява на открито и обвиняваха театъра в надменност. Всичко това се наслагва върху вече натрупаните напрежения в най-голямата ни драматична институция, където сенките от по-ранния съдебен казус около уволнението на режисьора Александър Морфов и споровете за управлението и репертоара продължават да тежат върху възприятието на всеки нов жест и всяко публично събитие около сградата.
В началото на ноември вниманието към сградите и пространствата на театъра се насочи и към завръщането на Театър „София“ в реконструираната му сграда след около пет години, през които трупата играеше на чужди сцени и отбеляза своята шестдесета годишнина. Макар юбилеят и връщането у дома да носят естествено чувство за облекчение и празничност за актьорите и част от публиката, този процес също не мина без критични оценки от страна на граждански организации и наблюдатели. Говореше се за дългото проточване на ремонта, за промените по фасадата, свързани с липсата на оригиналната каменна облицовка, както и за старите спорове около архитектурните намеси във вътрешния двор и сцена „Арена“. В българската реалност ремонтът на една културна сграда почти никога не е просто строителна дейност. Той е огледало на бавните административни процедури, компромисите с проекта и умората от чакането. Когато една трупа пет години скита по сцени, връщането в обновена зала е събитие, но когато около самия ремонт остават въпроси за естетиката и сроковете, радостта неизбежно се смесва с горчивина.
Още по-тежък и по-мрачен фон на целия есенен сезон даде съдебната зала в Пловдив на 12 ноември, когато делото за така наречената „Театрална афера“ за втори пореден път не успя да стартира и беше отложено за януари 2027 година заради отсъствието на бившия директор на разградския театър Левон Манукян по здравословни причини и отсъствието на един от адвокатите. Зад сухата процесуална формулировка на отлагането стои история за предполагаемо източване на над 3.2 милиона лева от бюджетите на държавните театри в Смолян и Разград чрез 113 фиктивни трудови договора. За зрителя и за всеки човек, който разбира какво означава да се прави театър с оскъдни средства в извънстоличен град, това отлагане действа като студен душ. В коментарите на хора от гилдията и на обикновени граждани се натрупа гняв не само заради самата схема, хвърлила тежко петно върху репутацията на провинциалните театри, но и заради усещането, че правосъдието се точи бавно, докато доверието в публичните институции продължава да ерозира. Когато се говори за милиони, изтекли по фиктивни ведомости, всяка отменена гастролна вечер или всеки скъп билет в малкия град придобива съвсем друг, по-горчив привкус.
Именно от тази почва на разочарование и недоверие се подхранват и онези по-тихи, но постоянни зрителски оплаквания, които през октомври и ноември се чуваха в социалните мрежи и тематичните форуми по повод отменени в последния момент постановки в страната и комерсиалните гастроли. Зрители в по-малките градове, а и в столицата, разказват за билети, купени седмици по-рано, за планове, променени в последния ден, и за представления, които падат от афиша най-често заради недостатъчна продажба, често придружени от късни или неясни обяснения.
Успоредно с това в разговорите между любители на театъра все по-често се появява думата „халтура“ по адрес на лъскаво рекламирани комедии с популярни лица, които обещават бурни емоции и пикантни ситуации на висока цена, а на сцената предлагат повърхностни скечове и предсказуеми шеги. Зрителят има право да се чувства измамен, когато маркетингът продава празник и остроумие, а получава механично отбиване на номера. Но в същото време, когато човек проследи по-внимателно отзивите за есенния репертоар на по-амбициозните сцени, включително в Народния и Младежкия театър, се сблъсква с обратната критика – част от публиката роптае срещу прекалената тежест, продължителността, бавния ритъм и онова, което зрителите наричат самоцелна режисьорска претенция, при която действието се разтяга до изтощение, а връзката с живия човек в залата се къса.
Така българският театър в средата на ноември изглежда притиснат между две некомфортни крайности: от една страна, лесносмилаемата и често елементарна забава, която подценява вкуса на публиката, а от друга, уморителната претенциозност или скандалния шок, които отчуждават зрителя, търсещ истинска драматургична плътност.
Неслучайно на 21 октомври в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ по инициатива на изданието „Сценарт“ се проведе дискусия за състоянието, проблемите и перспективите на театралната критика днес. Самият факт, че критици, преподаватели и дейци се събират, за да обсъдят защо критиката губи тежест и какви са новите й форми, говори за криза на авторитета и на посредничеството между сцената и обществото. Когато сериозният критически глас е рядък, закъснял или потъва в шума на социалните мрежи, оценката за театралния живот се оставя на крайностите – на гневния коментар под новината, на скандала около напусналите зрители или на административния отчет. А театърът, ако иска да оцелее не просто като сграда и афиш, а като живо изкуство, се нуждае от много повече честност, мяра и отговорност – както от онези, които застават пред прожекторите, така и от онези, които управляват парите и пространствата му.
Оставете коментар