В българския публичен разказ има едни готови, удобно подредени картички, с които обичаме да затваряме големите съдби. На едната пише, че Кирил Господинов е роден в село Гроздьово, че е изиграл Баш майстора по начин, който никой друг не може да повтори, че след промените през 90-те години се е оттеглил във Варна, живял е скромно и е починал на 68 години. На другата картичка обикновено липсва най-любопитният детайл или е споменат мимоходом, сякаш е дребна административна подробност – че вечният му покой не е нито в родното му село, нито в морската столица, нито в софийския театрален пантеон, а в град Тервел.
И точно тук започва истинското разследване, защото в биографията на човек, чието лице милиони българи познават до най-малката бръчка, нищо не се случва просто така. Когато един актьор с такъв мащаб, с такава народна популярност и с толкова сложна вътрешна драма бъде положен в земята на Южна Добруджа, въпросът не е само географски. Въпросът е какво всъщност е търсил Кирил Господинов в края на пътя си, от какво е бягал или към кого се е връщал, и защо българската културна памет толкова често предпочита да не задава неудобни въпроси за онова, което се случва зад кулисите на народната любов?
Ако погледнем картата на неговия живот, ще видим странна, почти начупена траектория, която не прилича на класическата биография на столична звезда. Роден на 24 май 1934 г. в Гроздьово, Варненско, той не тръгва от салони, а от тежката, земна реалност на провинциалния бит и физическия труд. Преди да стъпи сериозно на професионалната сцена, минава през различни занаяти, бил е електротехник, чирак, служител, трупал е опит в самодейни и провинциални театри, включително в Ямбол и Варна, и едва когато е на близо 30 години, се решава на решителния скок към ВИТИЗ. Това не е биография на вундеркинд, когото от дете носят на ръце из коридорите на изкуството. Това е биография на човек, който влиза в професията късно, с натрупан житейски товар, с остър слух за живата реч и с онова особено, понякога твърдо и недоверчиво достойнство на провинциалния майстор, който знае колко струва всяка свършена работа. Когато отива на приемния изпит в София, той вече е прехвърлил възрастовата граница, за да го приемат при обичайните условия, и прибягва до хитрост – вади си фалшиво медицинско свидетелство, че е прекарал тежко боледуване, за да оправдае закъснението си. В джоба му има буквално шест стотинки, а на въпроса на комисията защо говори толкова „селски“ и диалектно отговаря с такава сурова естественост и хумор, че професор Филип Филипов го взима в класа си. В този епизод вече се крие целият ключ към психологията на Кирил Господинов. Той никога не е бил „гладък“ салонен актьор, който се плъзга по повърхността на епохата. Той влиза в изкуството през задната врата, с фалшива бележка и шест стотинки, но с истинска, неизиграна тежест в гласа и стойката.
Парадоксът на неговата кариера е толкова остър, че при по-внимателно вглеждане започва да прилича на трагикомедия, написана от самия живот. Публиката го познава и обича най-вече като Рангел Лелин – Баш майстора, героя от филмите „Баш майсторът“, „Баш майсторът на екскурзия“, „Баш майсторът на море“ и „Баш майсторът се жени“. Първият филм, заснет през 1970 година по сценарий на Атанас Мандаджиев и режисура на Петър Б. Василев, изобщо не е замислян като мащабен сериал или национален феномен, а като телевизионна новела. Но веднъж пуснат в ефир, този образ буквално взривява масовото въображение. Баш майсторът се превръща в събирателен символ на дребния български хитрец, на човека, който уж знае как да заобиколи правилата, да уреди нещата „по втория начин“, да се измъкне сух от водата и да изглежда по-оправен от системата, в която живее. Успехът е толкова задушаващ в своята тоталност, че актьорът започва да губи собственото си име по улиците. Хората не го поздравяват с „Добър ден, господин Господинов“, а го спират с „Ей, Баш майсторе!“, сякаш е излязъл от телевизора директно на тротоара и е длъжен да отговаря за всички шеги и закачки, свързани с персонажа.
Истинската ирония обаче, оная, която в журналистиката и психологията винаги разкрива най-дълбокия разлом между мита и човека, е че реалният Кирил Господинов е пълната противоположност на своя най-прочут герой. Докато на екрана Рангел Лелин е самонадеян тарикат, комбинатор и всезнайко, в живота зад камерата актьорът е необичайно стеснителен, деликатен, почтен и в много битови неща почти безпомощен. Той не умее да се възползва от славата си, не знае как да осребрява популярността си, няма оная наглост на тарикатите, на които се смее публиката. Сам се шегува, че у дома дори един пирон не може да забие както трябва, а близките му и онези, които са го познавали отблизо, знаят колко лесно се ранява човек, когото всички смятат за железен шегаджия. Когато един творец бъде зазидан в маската на комичния хитрец, той често плаща за това с невидимостта на истинската си същност. Зрителят се смее на Баш майстора, ръкопляска му, цитира репликите му на маса, но рядко спира да си зададе въпроса как живее човекът, който носи тази маска, когато угаснат прожекторите и остане сам със своите тревоги.
Още по-болезнено става, когато си спомним, че Кирил Господинов съвсем не е бил само актьор за леки комедийни роли. Още през 1966 година, на прага на зрелия си път, той изиграва една от най-силните си драматични роли – бригадира Алекси във филма „Понеделник сутрин“ на режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков, където си партнира с Пепа Николова. Това е лента, която носи съвсем различна, тревожна и екзистенциална температура, далеч от битовия хумор и карикатурните типажи. Но тъкмо тази честност и неподправеност я правят неудобна за идеологическата цензура на социалистическата власт. Филмът е обявен за идеологически вреден и очернящ действителността, прибран е и е заключен в трезора за цели 22 години, за да види бял свят едва през 1988 година. Ако човек се опита да си представи какво означава това за един амбициозен и чувствителен актьор в началото на пътя му, ще види колко рано системата пренасочва посоката на неговия публичен образ. Вместо зрителите да видят навреме драматичната му дълбочина, суровостта и психологическата му многопластовост, те получават по-късно ослепителния блясък на комедийния хит, който засенчва всичко останало.
И в този контекст съвсем не звучи случайно странният му, почти ритуален отказ да гледа собствените си филми. След първите си три филмови участия Кирил Господинов категорично спира да гледа следващите ленти, в които се снима. За човек, който е склонен към жестока самокритичност, гледането на самия себе си на екран не е удоволствие, а мъчение. Щом се види, той започва да брои грешките си, да усеща фалшиви нотки там, където другите виждат съвършенство, да се ядосва и да си повтаря, че даден момент е могъл да бъде изигран сто пъти по-добре. По свидетелства на дъщеря му Веселина Господинова и на близки до него хора, той предпочита да остави филмите на публиката, а сам да не се подлага на това самоизтезание. В този отказ има нещо дълбоко почтено и същевременно тъжно. Актьорът, когото цяла България познава наизуст, всъщност бяга от собственото си отражение, защото в него вижда не триумф, а несъвършенство, недоизказаност и вечното усещане, че не е стигнал докрай.
Въпреки това в годините на активната си работа в театъра и киното той създава редица запомнящи се образи и събира уважението на колеги и критика. Играе в Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ във Варна от 1966 до 1971 година, след което преминава в Театър „София“. Участва в знакови филми като „Шведските крале“, „Птици и хрътки“, „Нощем с белите коне“, „Бон шанс, инспекторе!“, „Момчето си отива“, „Петък вечер“, а в „Тримата от запаса“ от 1971, в ролята на Спиро, рамо до рамо с Георги Парцалев като Иван и Никола Анастасов като Пейо, изгражда едно от най-обичаните актьорски триа в българското кино. За ролята на Спиро получава наградата за мъжка роля на фестивала „Златна роза“ във Варна, а по-късно е отличен и с орден „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен. На снимачната площадка на „Тримата от запаса“ между Господинов и Парцалев се ражда особена, почти контрастна близост – изисканият, аристократичен Парцалев с неговите костюми и тънък блясък и земният, леко чепат, прям Кирил Господинов с неговия нешлифован хумор. В тази близост има нещо много показателно за онази епоха на българското кино, в която различни темпераменти се допълват и създават магия, останала завинаги в националната памет.
Но идва началото на 90-те години и целият този свят започва да се разпада пред очите му. Политическият и икономически преход донася не само свобода и нови думи, но и тежка криза в културата, обезценяване на труда на артистите, хаос и усещане за бездуховност. За човек с характера на Кирил Господинов това не е просто поредната промяна на времената, а личен трус. Той вижда как театърът и киното губят почва под краката си, как отношението към по-възрастните творци става все по-хладно и безразлично, как някогашните величия остават настрана. И през 1994 година, едва на 60 години, той прави нещо, което мнозина възприемат като знак на гордост, а други като тихо поражение – сам подава молба за пенсиониране от Театър „София“, събира багажа си и се връща във Варна.
В морския град започва последната, най-тиха и най-скромна глава от живота му. Живее в малък апартамент, често с оскъдни средства, при пенсия, която едва покрива елементарните нужди, но в разговорите с онези, които го търсят или посещават, не се чува жалба, хленч или търсене на милост. Той не обича да бъде жален и не проси внимание. Напротив, посреща гостите и журналистите с леко горчива, но жива усмивка и черен хумор, сякаш си прави сметка за живота без илюзии. Когато го питат как успява да преживява с толкова ниска актьорска пенсия, отговаря с онази своя прочута самоирония, която звучи едновременно смешно и раздиращо – че е Баш майсторът и все ще измисли нещо. В тези думи няма нищо от екранния тарикатлък на Рангел Лелин. Има само достойнството на един уморен човек, който не иска да даде на света удовлетворението да го види пречупен.
И тук отново се връщаме към главния възел на тази история, към онова място, което за мнозина изглежда като загадка, а всъщност е най-логичният завършек на един вътрешен път. Защо гробът на Кирил Господинов е в Тервел? Когато актьорът си отива от този свят на 18 април 2003 година, на 68 години, той не е погребан нито в родното си Гроздьово, нито във Варна, където е живял до края, нито в София. Погребан е в Тервел, в Южна Добруджа, защото такова е било изричното му желание, оставено приживе – да бъде положен при майка си. В добруджанския град живеят негови роднини, а самият той е имал живи, топли връзки с местните хора и с тамошната общност.
За един външен наблюдател, свикнал да мери стойността на хората с мащаба на големите градове и шумните столици, изборът на малък провинциален град като Тервел може да изглежда необичаен. Но ако погледнем по-дълбоко в психологията на човек, който цял живот е бил в очите на публиката, който е носил тежестта на чуждите очаквания и е преживял огорчението от промените и самотата на старостта, този избор придобива съвсем ясен смисъл. Върхът на човешката умора често не търси паметници, речи и мраморни алеи, а близост до онези корени, от които си тръгнал, и покой до човека, който те е обичал безусловно, преди още някой да знае кой си и каква роля играеш. Желанието да бъдеш при майка си не е просто сантиментална фраза в края на една биография. То е връщане към началото, отвъд суетата, отвъд етикетите, отвъд вечното „Баш майсторе“ и отвъд студенината на големия свят.
В самия Тервел спомените за Кирил Господинов не звучат като суха енциклопедична справка, а като жив разказ, който местните хора пазят с особено уважение. Там го помнят не като недостижима звезда от екрана, а като човек, който идва в града просто, без поза и високомерие, разговаря с хората, смее се с тях и се чувства свой сред свои. Според местни разкази и спомени той е бил почетен член на творческия клуб „Дъга“ в Тервел – детайл, който показва, че връзката му с града не е била случайна или формална, а част от неговия вътрешен културен и човешки кръг. Освен това жители на града си спомнят, че Кирил Господинов не е идвал в Тервел само за себе си, а често е водел и свои колеги актьори на срещи и събития там. За малък град като Тервел появата на обичани театрални и филмови лица заедно с актьора, когото всички познават от екрана, е била истинско събитие, оставило следа в местната памет и в разказите на поколенията.
В местната атмосфера около този гроб постепенно се раждат и онези тихи, човешки легенди, които не се нуждаят от сензационни заглавия, за да бъдат въздействащи. Най-силната от тях е именно разказът за желанието му да бъде при майка си – възприеман от мнозина в града като знак за дълбока синовна привързаност и вътрешна чистота. След целия път през театрите, филмите, наградите, аплодисментите и огорченията на късните години, големият актьор избира да остане в земята на Тервел, до своята майка. В очите на хората там гробът му в Гробищния парк не е просто място за поклонение пред известен артист, а тихо свидетелство за това, че под маската на екранния шегаджия и хитрец е туптяло сърце, което докрай е търсело дома и близостта.
С годините паметта за Кирил Господинов в Тервел намира и своите видими форми, макар че понякога те идват по-късно, отколкото би се искало на близките му и на почитателите му. На 7 декември 2021 година във фоайето на Народно читалище „Димитър Дончев-Доктора – 1893“ в града е открита паметна плоча, посветена на актьора по повод четиридесетгодишния му творчески път в българския театър и кино, в присъствието на ръководството на читалището, кмета на община Тервел и представители на Регионалния исторически музей в Добрич. В града са обсъждани и идеи за още по-видимо увековечаване на името му, включително предложения за именуване на градско пространство, а дъщеря му Веселина Господинова е гостувала в Тервел, за да представя книгите си, посветени на него – книгата-албум „Баш майстора завинаги“, издадена по повод осемдесет и петата годишнина от рождението му, и документалния разказ „Баща ми – Баш майстора“, съчетани с прожекции на негови филми и поклонение на гроба му.
Когато човек събере всички тези нишки – от шестте стотинки при влизането във ВИТИЗ и двадесет и двете години в трезора за „Понеделник сутрин“, през взривния успех на Баш майстора и отказа да гледа собствените си филми, до самопенсионирането във Варна и последния покой до майка си в Тервел – се очертава портрет, който е много по-сложен и по-истински от всеки удобен мит. Това е история за цената на популярността, която понякога задушава твореца, за самотата на чувствителния човек в шумния свят на успеха и за онова тихо, непреклонно достойнство, с което Кирил Господинов посреща края си. А фактът, че гробът му е в Тервел, не е странна случайност, която трябва да се извинява, а последната, най-лична точка в съдбата на един актьор, който е разсмивал цяла България, но е пожелал да почива в мир при майка си.
Оставете коментар