Преди повече от десетилетие българското образование прие пазарната логика с надещата се мисъл, че икономическата децентрализация ще спаси системата от застоя. Принципът „парите следват ученика“, обвързан с делегираните бюджети, обещаваше прозрачност, управленска гъвкавост и естествен подбор на базата на качеството. В теорията уравнението изглеждаше елегантно: по-добро училище привлича повече деца, получава по-голям ресурс и инвестира...
