Поредният публицистичен залп на Иво Инджев срещу Илияна Йотова, изстрелян от висотата на Старопланинския връх публикуван преди ден във фейсбука му, представлява повече от обикновен политически коментар. Той е диагноза на една застаряваща политико-идеологическа формация, която е загубила способността си за трезв анализ и е свикнала да функционира единствено в режим на рефлексен антикомунизъм и услужлив евроатлантически конформизъм. Когато перото се превърне в инструмент за дребнав интригуващ реваншизъм, а политическият анализ – в преписване на партийни централи, резултатът е текст, който разкрива много повече за авторите си, отколкото за техните мишени.

В опитите си да изкара президента разделител на нацията, Инджев удобно прожектира върху държавния глава собствените си дълбоки комплекси и политически зависимости. Сдържаният уж в изказа си Радан Кънев – този вечен ментор на либералната съвест, който по правило винаги се оказва от правилната страна на грантовата барикада – е изкаран на преден план като стожер на истината. Според авторите на тази жлъчна теза, когато либералният елит раздава етикети и поучава обществото от височината на своята непогрешимост, това е „демократичен плурализъм“. Но когато президентската институция назове нещата с истинските им имена и откаже да венцеслави порочни политически компромиси под формата на марионетни консултативни съвети, това веднага се обявява за „предателство към нацията“ и „партийни амбиции“.

Тук се сблъскваме с класически двоен стандарт, който от години разяжда българския публичен дискурс. Либералните говорители и техните медийни придворни редовно упражняват натиск върху политическите си опоненти, притискайки ги до стената с въпроси за вътрешни коалиции, кандидати за вицепрезиденти (като например около фигурата на Андрей Гюров) и задкулисни договорки. В същото време обаче към собствения им кръг се прилага строга репортерска омерта. Никой от „независимите“ анализатори няма да зададе неудобен въпрос на грантовите лидери за техните геополитически патрони, за провалените им управленски експерименти или за системното унищожаване на социалната държава в името на абстрактни външнополитически директиви.

Иронията с „одеялото на тавана“, която Инджев толкова неуместно се опитва да приложи, работи с пълна сила срещу самия него. Докато жълтопаветната публицистика се опитва да скрие срамотията на собственото си политическо банкрутиране зад мантри за „евроатлантически ценности“, българските граждани отдавна виждат кой работи за националния суверенитет и кой изпълнява чужди поръчки. Президентската институция остава едно от малкото пространства в държавата, където все още се пази паметта за националното достойнство и където държавният интерес се поставя над тесните партийни сметки на соросоидни кръгове.

Опитът да се принизи фигурата на Йотова чрез евтини квалификации за „руско-червена същност“ е износен до дупка шаблон от арсенала на студената война. Този реторичен трик вече не работи, защото хората са уморени от идеологически клишета, които служат само за прикриване на икономически грабеж и геополитическо подчинение. Истинското предателство към България не се крие в отказа да се играе по свирката на чужди посолства, а в системното превръщане на страната в колониален придатак без собствено мнение.

В крайна сметка, гневът на Инджев и неговите политически ментори е израз на безсилна ярост. Те виждат, че независимо от медийния шум, манипулациите и опитите за изолация, авторитетът на институцията, която отстоява българския национален интерес, остава непоколебим. Нищо ново под слънцето – жълтопаветното перо пак скърца на празен ход, докато историята необратимо подминава онези, които са избрали да бъдат слуги на чужди интереси вместо глас на собствения си народ.