ВЕНЕЦЪТ НА ТЪРПЕНИЕТО И НЕРАЗБЕРИЦАТА: ДИРЕКТОРЪТ НА МУЗЕЯ „ШИПКА-БУЗЛУДЖА“ ПРЕД „СВОБОДЕН ИНФОРМАЦИОНЕН КАНАЛ“

В коридорите на държавната администрация и в кабинетите на министерствата времето тече по друг начин. Там то се измерва с входящи номера, с параграфи на закони, с финансови отчети и с резолюции, които потъват в папките на чиновниците. Но когато става дума за Паметника на свободата на връх Шипка, сухият език на бюрокрацията звучи не просто неуместно, а оскърбително. Този монумент не е случайна сграда, нито обикновена туристическа забележителност. Той е катедралата на българското национално достойнство, изградена с народни пари и с вярата на поколение, което знаеше цената на свободата.

През последните десет години обаче мълчанието, забавянето и непрекъснатият калейдоскоп от процедури оставиха дълбоки и видими белези по камъка. Пукнатини, просмукваща се влага, износени фуги и разрушаваща се хидроизолация – това е реалността, която посреща всеки българин, изкачил стотиците стъпала към върха. Кой носи отговорност за това състояние? Защо десет години обследвания, проекти, обществени поръчки и милиони левове не успяха да доведат до нито един завършен мащабен ремонт на фасадата? И защо, когато медиите и гражданите поискат да видят истината в документи, държавните институции си прехвърлят отговорността като горещ картоф, а накрая отговарят с административен отказ?

На тези въпроси ексклузивно пред „Свободен информационен канал“ отговаря човекът, чието име стои под управлението на този паметник в последните години – директорът на Националния парк-музей „Шипка-Бузлуджа“ д-р Чавдар Ангелов. Разговорът ни не е удобен списък с въпроси и отговори. Това е тежък, безкомпромисен диалог на основата на фактите, докладите и обществените поръчки, които разкриват лабиринта на държавната немощ.

В самото начало на срещата поставяме на масата най-сериозното противоречие, което разтърси последните дни на публичния дебат. Само преди седмица министърът на културата Евтим Милошев заяви пред нашата медия следното: оперативната техническа и счетоводна документация, обществените поръчки, договорите и техническите протоколи се съхраняват именно в музея, а неговото ръководство е пряк разпоредител с процеса. Министърът бе категоричен, че министерството не спира никого, но отговорността за провеждането на процедурите и съхранението на книжата е на директора на място.

Само че отговорът на самия д-р Ангелов с официално Решение № 2 от 20 юли тази година по заявление за достъп до обществена информация рисува съвсем друга картина. В това решение директорът отказва пълното предоставяне на архивите в електронна форма, мотивирайки се с огромен обем от документи, липса на специализирана техника, недостиг на административен ресурс, необосновано високи разходи и дори с наличието на авторски права върху проектите и експертизите.

Когато изправям д-р Ангелов пред това очевидно разминаване между думите на министъра в София и собственото му административно решение на върха, той не скрива напрежението. Директорът поема дълбоко дъх, премества лист хартия пред себе си и се опитва да обясни сложната реалност на един провинциален музей, който трябва да се справя с национални отговорности.

По думите му, музеят в никакъв случай не се опитва да скрие каквото и да било от обществото. Проблемът обаче бил в мащаба. Десетилетия наред около Паметника на свободата са се въртяли инженери, архитекти, проектанти, комисии и експертни съвети. Натрупаният архив съдържа десетки хиляди страници чертежи, становища, протоколи и кореспонденция, голяма част от които съществуват само на хартия в папки, събирани през годините. Музеят разполагал с ограничен щат от служители, чиито преки задължения са свързани с посрещането на стотиците хиляди туристи, опазването на експозициите и текущата поддръжка, а не с мащабна дигитализация и административно обработване на хиляди страници по Закона за достъп до обществена информация.

На въпроса защо тогава държавни и общински институции са били сочени като „трети лица“ в решението му, при положение че става въпрос за държавни органи, свързани със същия паметник, д-р Ангелов признава, че законът налага строги процедури за съгласуване. Когато се иска информация, засягаща външни изпълнители и проектанти, ръководството на музея било длъжно по закон да поиска становище от тях, за да не бъде обвинено в самоуправство или нарушаване на Закона за авторското право.

Тук обаче идва следващият логичен въпрос, който няма как да бъде подминат. Всички тези проекти, обследвания и експертизи са възложени и платени с държавни пари – с финансовия ресурс на българския данъкоплатец. Как е възможно защитата на авторски права на частни фирми или проектиращи дружества да стои по-високо от конституционното право на обществото да знае как са харчени публичните средства и в какво състояние се намира националният символ?

Директорът отговаря предпазливо, че законът за авторското право третира проектите като интелектуална собственост, независимо от източника на тяхното финансиране, и че предоставянето им в пълен обем без съгласието на техните автори може да доведе до съдебни искове срещу самата институция. Но тази теза моментално се сблъсква с въпроса защо поне съществуващата в електронен вид кореспонденция и обобщените справки за разходите не са били предоставени на заявителя, вместо да се излиза с пълен отказ. Тук д-р Ангелов признава, че подходът може би е бил прекалено предпазлив и че вбъртяване на диалога с журналистите би могло да се търси по-гъвкав баланс между закона и прозрачността.

Разговорът ни неизбежно се премества към болната тема за парите, времето и обществените поръчки. Отваряме регистрите и започваме да нищим хронологията на административния парадокс. Номерата на процедурите говорят сами за себе си – от прочутата процедура 05390-2020-0001, през поредицата от нови опити през 2023, 2024 и 2025 година, та до актуалната процедура 05390-2026-0001. Десет години наред държавата обявява обществени поръчки, събира комисии, разглежда оферти, избира или отстранява кандидати, след което процедурите или се прекратяват заради липса на финансиране, или се обжалват в Комисията за защита на конкуренцията, или завършват с отказ на избрания изпълнител да подпише договор при новите инфлационни реалности.

Когато питам д-р Ангелов колко общо средства са преминали през ръцете на музея за проектиране, обследване и ремонт на паметника от 2016 година насам и какъв е реалният резултат срещу всяко платено левче, тонът му става защитен. Той категорично отхвърля внушенията, че средствата са потънали безследно или че ръководството проявява бездействие. Всяка стотинка, получена от министерството, била отчитана до стотинка, а разходите за външни експертизи и проекти били задължителни, защото без технически проект нито една строителна фирма не би се наела да пипне исторически паметник от такъв мащаб.

Но тук се крие и най-голямата драма на управлението на обекта. Когато питаме защо след десет години на хартия и след изразходвани стотици хиляди левове за проекти и консултации, Паметникът на свободата все още няма нито един завършен основен ремонт на фасадите си, директорът посочва системните проблеми на българското законодателство в областта на обществените поръчки и консервацията на паметници на културата. Законът за културното наследство изисквал изключително тежки и сложни съгласувателни процедури с Националния институт за недвижимо културно наследство, с Министерството на културата и с редица специализирани експертни съвети. Всеки камък, всеки разтвор, всяка технология на фугиране трябвало да мине през десетки одобрения. А когато към тази административна тежест се добавели и хроничното недофинансиране от миналите години, както и резкият скок в цените на строителните материали и реставрационните услуги след инфлационния шок, се получавал порочен кръг. Фирмите просто отказвали да участват в поръчки с разчетени преди години бюджетни прогнози, а нови актуализации на средствата изисквали дълги и мъчителни преговори с правителството и финансовото министерство.

Обръщам внимание на техническото състояние на монумента днес. Какво показват последните конструктивни обследвания? Има ли реален риск за хилядите туристи, които всеки ден – било то през августските жеги или през зимните виелици – изкачват стъпалата към паметника?

Д-р Ангелов отговаря откровено, че макар към момента да няма непосредствена опасност от внезапно конструктивно сриване или падане на основни елементи, времето работи срещу паметника с неумолима сила. Влагата, която навлиза през микропукнатините в каменната облицовка, при зимните температури замръзва, разширява се и буквално разпуква старите фуги и детайли. Армировката в горните етажи също дава признаци на корозия заради проникващата вода. Директорът подчертава, че музеят прави всичко по силите си с наличния финансов ресурс да кърпи аварийно най-критичните точки, но това са само палиативни мерки. Без мащабна, генерална консервация и реставрация на цялото тяло на паметника, извършена от висококвалифицирани специалисти-реставратори под строг научен надзор, процесът на разрушение ще продължи да задълбочава своите белези.

Навлизаме във финалната фаза на нашия разговор. Връщам се към думите на министър Милошев и към цялата хронология на това десетгодишно чакане. Питате ли се, г-н Ангелов, къде е пречупена нишката между София и Шипка? Защо министърът казва, че всичко е при вас и вие отговаряте, а вие казвате, че институционалните стени и липсата на ресурс ви връзват ръцете?

Директорът не бяга от отговорност, но заявява с увереност, че ръководството на музея никога не е бягало от своите задължения. Всеки ръководител на държавна институция носи кръста на времето, в което му се е паднало да управлява. Според него е лесно от височината на министерските кабинети да се дават генерални оценки, но реалността на терен – на самия ветровит връх Шипка, където климатичните условия са сурови, а административните изисквания са задушаващи – изисква всекидневна битка за оцеляване на самата материална база.

Задавам му последния, най-тежък и директен въпрос. Въпросът, който вълнува всеки българин, за когото този паметник е светиня. Г-н Ангелов, ако след десет години процедури, обследвания, проекти, експертизи и безкрайна административна кореспонденция Паметникът на свободата продължава да чака своята основна реставрация, какво трябва да кажем днес на хората, които ще попитат не какво е било планирано на хартия, а защо Шипка все още чака?

В този момент в кабинета настъпва пълна тишина. Д-р Чавдар Ангелов сваля очилата си, поглежда през прозореца към склоновете на Стара планина, където силуетът на паметника се издига величествено срещу сивото есенно небе, и отговаря тихо, но с ясна осъзнатост:

„Трябва да им кажем истината. Без украси и без оправдания. Истината, че този паметник е надживял войни, политически кризи и смени на режими, но е на път да бъде победен от нашата собствена административна бавност и липса на национален консенсус. Всеки ден, в който ремонтът се отлага, е загуба за паметта ни. Но аз вярвам, че този път сме по-близо от всякога до реалното начало. Ако д държавата, министерството, местната власт и нашето ръководство не загърбят бюрокрацията и не обединят усилията си сега, след десет години няма да имаме моралното право да се наречем наследници на тези, които изградиха този храм на свободата.“

Разговорът приключва. Връщам записващото устройство в чантата си, стягам папките с документите и излизам навън, към ветровития връх. Там горе, сред суровия балкански вятър, камъните на Шипка мълчат. Но това мълчание вече не е просто спомен за миналото. То е въпрос, отправен към настоящето – въпрос, на който държавата, институциите и всички ние рано или късно ще трябва да дадем отговор, преди да е станало твърде късно.