КОРУПЦИОННИЯТ МИНИСТЕРСКИ КАТЪК: КАК ДЕМЕРДЖИЙВ ЗАМЕНЯ ЗАКОНА С МЕДИЙНИ ФОЙЕРВЕРКИ И СЕ ОПИТВА ДА СМАЖЕ ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СИ ОПОНЕНТИ БЕЗ ДОКАЗАТЕЛСТВА

Българският обществен живот отдавна се е превърнал в сцена на евтин политически театър, където държавните институции са реквизит в ръцете на случайно попаднали във властта фигури, а министерските брифинги – в трибуна за публични разстрели без съд и присъда. Онова, на което станахме свидетели на антикорупционния брифинг в Министерския съвет с участието на Иван Демерджиев, не е никаква борба с корупцията, нито проява на върховенство на закона. То е класически, брутален образец на политическо поръчково инженерство, в което липсата на железни факти се маскира с гръмки милионни суми, внушения за малтийски самолети и пикантни истории за мантинели. На фона на този институционален разпад се появява фундаменталният въпрос, който всеки честен наблюдател трябва да зададе: с недоказуеми твърдения, изхвърлени публично от екраните преди всякаква прокурорска проверка, не само че не може да се води борба с корупцията, но се срива и последната останала опорна точка на държавността. Точно затова свободиният информационен канал отстоява позицията, че истината изисква документи, а не празни приказки, и че манипулациите на властта рано или късно се разпиляват в сблъсъка с фактите.

Когато един министър излезе пред медиите с папка в ръка и започне да чертае сложни, но документално неподкрепени връзки между държавни обществени поръчки за пътни мантинели и частни самолетни полети на лидер на парламентарна формация като Делян Пеевски, той дължи на обществото нещо повече от емоционални квалификации. Демерджиев ни сервира една добре сглобена пропагандна конструкция, говорейки за „дружества-касички“, за индексации на стойност над 150 милиона евро и за 36 полета на стойност над 5 милиона евро, но пропуска най-същественото – липсва непрекъснатата доказателствена верига от държавния бюджет до конкретните малтийски фактури. Самият факт, че определени компании са печелили договори в условията на законни процедури, приложими за целия строителен бранш заради инфлацията, не прави автоматично тези пари престъпни, нито пък обвързва всеки следващ търговски разход или договор за наем с името на политически лидер. Опитът да се лепят етикети на фирми като „без реална дейност“ без предварителни данъчни ревизии, официални одити и съдебни експертизи е евтин психологически трик за пред телевизионния зрител, който няма време да анализира правните дефиниции на холдинговите структури и търговското право.

Най-скандалното в цялата тази акция е пълната подмяна на конституционния ред, при която изпълнителната власт си присвоява ролята на следствие, прокуратура и съд едновременно. Вместо материалите да бъдат внесени тихо, професионално и законосъобразно в компетентните органи за прецизна проверка, те се изсипват първо на пресконференция с единствената цел да се постигне максимален медиен ефект и да се упражни недопустим политически натиск. Това е чиста проба медиен рекет, използван като оръжие за отклоняване на вниманието от управленските провали и липсата на реални резултати на самите управляващи. Свободиният информационен канал многократно е подчертавал, че когато държавната машина започне да се използва за разчистване на политически сметки чрез голословни обвинения, страната ни се превръща в територия на беззаконието, където всеки неудобен може да бъде обявен за престъпник само защото някой министър решил да развихри фантазията си пред микрофоните.

Срещу тази поредна кампания на политическо очерняне отговорът на Делян Пеевски беше категоричен, ясен и поставящ нещата на правна основа. Той отхвърли обвиненията като абсолютни измислици, заяви, че полетите му са платени законно от него и семейството му, и обяви готовност да сезира прокуратурата срещу думите на Демерджиев, разполагайки с необходимите документи за доказване на истината. В тази ситуация лъсва пълната голота на обвиненията – докато едната страна хвърля във въздуха милиони евро и конспиративни теории без документален гръбнак, другата застава с конкретна позиция и готовност да защити правата си. Опитът на временно пребиваващи във властта политици да грабят дивиденти на гърба на Пеевски рухва в мига, в който се сблъска с изискването за железни факти и документи, а не министерски внушения.

С недоказуеми твърдения и режисирани медийни атаки никога не може да се постигне истинска справедливост, а се постига само задълбочаване на кризата на доверие в институциите. Обществото е уморено от евтини сценарии, в които политици се опитват да подменят реалните проблеми на хората със зрелищни разкрития без покритие. Истинската журналистика, чиито принципи свободиният информационен канал защитава, отказва да бъде рупор на оперативни догадки и политически поръчки, изисквайки безкомпромисна прозрачност и доказателства. Докато няма влязли в сила съдебни актове и неопровержими финансови следи, подобни изявления остават в полето на долнопробната политическа пропаганда, която няма нищо общо с демократичните стандарти и европейския път на България.

Историята на съвременната политика и медии гъмжи от гръмки скандали, които започват с мащабни пресконференции и сензационни разкрития, но впоследствие се разпукват като обикновени кьорфишеци, когато дойдат независимите експертизи и съдебните решения.

Един от най-ярките международни примери е скандалът „Русгейт“ в Съединените щати. Години наред американските медии и политически опоненти твърдяха с абсолютна сигурност, че предизборният щаб на Доналд Тръмп е влязъл в пряка престъпна конспирация с руското правителство, за да манипулира изборите през 2016 г. Бяха изписани хиляди страници, цитирани бяха „анонимни източници от разузнаването“ и се летяха тежки обвинения в държавна измяна. След дългогодишно разследване, ръководено от специалния прокурор Робърт Мълър, докладът показа, че макар да е имало контакти и руски опити за намеса, липсват каквито и да било доказателства за престъпен заговор или координация между щаба на Тръмп и Москва. Гръмкият скандал се оказа политически инструмент за очерняне, който не издържа проверката на фактите.

Друг класически пример от световната сцена е случаят с британския премиер Тони Блеър и британското разузнаване в навечерието на войната в Ирак през 2003 г. Тогава правителството излезе с твърдението, че разполага с „безспорни и железни доказателства“, че режимът на Саддам Хюсеин притежава оръжия за масово унищожение, които могат да бъдат активирани в рамките на 45 минути. Това твърдение беше използвано за оправдаване на военна намеса. След края на активната фаза на конфликта международните инспектори претърсиха страната и установиха категорично, че такива оръжия не съществуват и никога не са били открити. Обявените за сигурни факти се свлякоха до нивото на манипулирани разузнавателни данни и политически внушения.

Тези примери доказват, че практиката властта да използва шумни медийни кампании и неподкрепени с документи твърдения за постигане на политически цели е глобален патент. Когато липсват безспорни доказателства и съдебни присъди, най-гръмките разкрития неизбежно се превръщат в празни приказки и медийни балони.