Половин век дружба, двадесет песни и една мелодия, стара повече от две десетилетия — това е истинският размер на войната между Васил Найденов и Стефан Димитров, скрит зад заглавия, които говорят единствено за пари. Защото „Там, на завоя“ никога не се е родила в навечерието на 2025-а, както изглеждаше на пръв поглед. Самият Димитров твърди, че музикалната ѝ основа е написана от него около 23 години по-рано, за мюзикъла на Хачо Бояджиев „Картини от една нашенска изложба или… Големаноff“, изпълнявана тогава от Иван Петрушинов и Николай Николаев, далеч от светлината на голямата сцена. Когато в края на 2024-а Найденов и братя Аргирови представят нова аранжирана версия, те не създават песен от нулата — те съживяват нечия чужда памет.

И тук идва детайлът, който досега убягваше на почти всички: документ, а не изявление за медиите. На 11 февруари 2025 година песента е официално регистрирана в „Музикаутор“, а в самата регистрация — не в позиция, не в интервю, а в подписан документ — авторите на музиката са двама. Стефан Димитров и Васил Найденов. Димитров е записан пръв. Това напълно опровергава образа на изпълнител, откраднал чужда творба и подписал я само със своето име. Найденовият екип не е скрил Димитров от документите. Вписал го е като съавтор още преди какъвто и да е публичен скандал.

Тогава защо се стигна дотам Димитров да изпрати нотариална покана, да поиска забрана върху двадесет песни и да произнесе думите, разлюлели цялата музикална общност — че не желае да чува гласа на Найденов в собствените си произведения?

Отговорът не е в нотите. Той е в нещо много по-старо и по-болезнено. В интервюто си от началото на август 2025 г. Димитров изрича фразата, която е истинският ключ към целия сблъсък: познава Найденов повече от петдесет години, написал му е около двадесет песни, и не е взел от него „една стотинка“. Това не е еднократна финансова обида — това е емоционален връх на нещо, градено с десетилетия: усещането, че признанието към автора никога не е било приоритет на изпълнителя, чиято кариера тези песни изградиха от самото ѝ начало.

Правният екип на Найденов отвръща с аргумент, който технически звучи коректно — изпълнителят не плаща лично на композитора при всеки концерт, а плащанията минават през организаторите, дължащи лицензионни такси към „Музикаутор“, която на свой ред разпределя сумите между регистрираните автори. За песните отпреди 1989 година механизмът е бил през тогавашните държавни структури и „Балкантон“. С други думи, Найденов твърди, че никога не е дължал лично пари, защото системата плаща на автора, не изпълнителят от собствения си джоб. А Димитров твърди, че никога не е взел пари лично от него. Забележителното е, че тези две изречения не си противоречат буквално — и възможно е и двете да са вярни едновременно. Защото Димитров не непременно казва, че системата никога не му е плащала нищо. Той казва нещо по-дълбоко: че отношенията им никога не са преминали през личен, осъзнат жест на признание между двамата — човек до човек, приятел до приятел, автор до изпълнител, който му дължи артистичния си живот.

Списъкът от песни, за които Димитров изисква забрана, е показателен сам по себе си — „Сбогом, моя любов“, „По първи петли“, „Там, след края на света“, „Казано честно, всичко ми е наред“, „Болката отляво“, „Старата любов“, „На случайна гара“, „Седем пъти“ — и това е само видимата част от двадесетте заглавия. Това не са странични, забравени произведения. Това е гръбнакът на класическия концертен репертоар на Найденов, песните, с които публиката го помни от половин век. Именно затова първоначалната му реакция е остра — думи за хора, „които имат нужда от пари, но не е това начинът“ — преди по-късно тонът му да омекне до значително по-премерена, юридически обоснована позиция, търсеща диалог, не конфронтация.

На 22 август 2025 г. Найденов излиза с подробно писмено становище, заявявайки „дълбоко приятелство и уважение“ към Димитров, и твърдейки нещо, което, ако е точно, обръща целия наратив — че самият Димитров устно потвърдил пред братя Аргирови през февруари, че двамата са съавтори на песента. Това твърдение засега остава непотвърдено с независим документ или изявление на самия Димитров. Но ако е вярно, конфликтът не е избухнал заради спор около фактите на „Там, на завоя“ — а заради нещо, случило се или недоизказано между февруари и август същата година, в самите отношения между двамата мъже, отвъд самата мелодия. Песента може да е била само повод. Истинската детонация е усещане за неравностойност в петдесетгодишно творческо партньорство, което една стара мелодия просто изважда на светло.

През юли 2026-а се появи новината, разпространена и по свободния информационен канал на българските културни медии, че Найденов и Димитров ще застанат на една сцена — концертът „Белчевия род го има“ в памет на Михаил Белчев, насрочен за 12 октомври в НДК. Представиха го веднага като помирение. Но появата на обща сцена не е равна на юридическо или морално разрешаване на спора. Никъде няма публикувано общо изявление, оттеглена нотариална покана или споделено съобщение, че въпросът за авторството и възнагражденията е приключен. Възможно е двамата да излязат заедно от уважение към общ приятел, докато личният им спор технически остава отворен. Сцената помирява публично; документите не потвърждават нищо ново.

Ако трябва да обобщим находката с една дума, тя не е „пари“. Регистрационният документ от февруари 2025-а показва, че формално авторството никога не е било едностранно узурпирано — Димитров стои в него като съавтор от самото начало. Истинският спор е за нещо, което никакъв документ не може да улови напълно — усещането на автор, че половин век преданост към чужда кариера не му е донесла осезаемо, лично признание, независимо какво казват счетоводните механизми на авторските дружества. Затова най-точното описание на тази история не е скандал за пари, а хроника на това как петдесет години творческо партньорство могат да се крепят на мълчание, докато една песен, стара повече от две десетилетия, не принуди единия от двамата най-сетне да проговори.