В българския институционален живот съществува един съвършен бюрократичен парадокс. Той гласи, че колкото по-безупречно изглеждат документите на една обществена поръчка, толкова по-малко обществото разбира какво реално се случва със средствата му. Когато държавният контролен апарат приключи проверка с констатацията, че няма установени нарушения, това за чиновниците е победа, а за гражданите твърде често се оказва плътна стена от мълчание. Такъв е случаят с неотдавна приключилата инспекция на Агенцията за държавна финансова инспекция върху общинските дела във Ветрино. На хартия там всичко е в рамките на закона. Но отвъд чиновническия език на доклада остава да виси една тежка въпросителна за почти един милион лева публичен ресурс, за реалната конкуренция и за дълбоко вкоренения навик на местната власт да подменя истинската отчетност със суха процедурна изрядност.

Историята започва с амбициозно звучащ строителен проект за реконструкция, реновиране и пристройка на сграда в село Ветрино с прогнозна стойност от близо един милион лева без данък добавена стойност. За малка община това не е просто поредната преписка, а сериозна инвестиция от средства на данъкоплатците, която трябва коренно да промени средата на живот. Очаква се при подобен обем финансиране местното ръководство да демонстрира изключителна взискателност към избора на изпълнител, да провокира силна конкуренция между строителните фирми и да осигури максимални гаранции за качество. Вместо това обаче целият процес минава по възможно най-удобния за администрацията коловоз, водещ до сключването на договор за изпълнение за срок от година и половина.

Когато финансовият инспектор влиза в общината, за да разгледа процедурата, неговият поглед се насочва точно там, където законът изисква формална проверка. Изследва се дали праговете за строителство позволяват избора на процедурата публично състезание, дали стойността не е разделена изкуствено и дали общината разполага с вътрешни правила за управление на обществените поръчки. Всички тези кутийки се оказват прилежно отметнати. Общината има правила, кметът е издал заповед за делегиране на правомощия към своя заместник, комисията за разглеждане на офертите е назначена навреме, а нейните членове са подписали задължителните декларации за липса на личен интерес. На ниво папки машината е сработила безотказно, оставяйки усещането за институционална стерилност, в която нито един параграф не е помръднат от мястото си.

Проблемът обаче не е в това, което инспекцията е констатирала, а в онова, което остава скрито между редовете на финалното заключение. Държавният финансов контрол по своята същност проверява дали са спазени минималните законови изисквания, но не е призван да оценява дали взетите решения са управленски мъдри, стопански изгодни и обществено оправдани. Законосъобразността и целесъобразността са две коренно различни категории. Една община може да проведе напълно законна процедура, в която обаче да отсъства каквато и да било реална пазарна битка, а крайният резултат да обслужва единствено предварително начертан сценарий. Проверката по документи не отговаря на най-важния въпрос, който вълнува хората на селото: получи ли общината най-доброто възможно изпълнение срещу парите си, или просто узакони един удобен избор.

В основата на всяко истинско обществено съмнение при подобни договори стои въпросът за състезателността. Когато се разходва публичен ресурс от такъв мащаб, общественият интерес изисква на масата да има сблъсък на оферти, състезание на инженерни решения и натиск върху цената в полза на данъкоплатците. Когато обаче в подобни преписки липсва ясен публичен отглас за това колко кандидати действително са подали оферти, колко от тях са преминали през ситото на комисията и колко са били отстранени заради пропуски в чиновническите изисквания, остава горчивото усещане за дирижиран процес. В българската практика е добре познат моделът, при който строгите формални изисквания служат не за гарантиране на висок професионализъм, а за фино разчистване на конкурентите, докато на финалната права остане един-единствен участник или такъв, чиято победа е предопределена. Одобреният доклад на комисията слага край на процедурата, но оставя отворен въпроса дали Ветрино не е станало поредният пример за състезание с един кон.

Не по-малко тревожен е и изборът на самия критерий за оценка. Местната управа е заложила на най-ниската предложена цена. Този подход често се представя пред гражданите като проява на стриктна пестеливост и грижа за общинския портфейл, но в строителния сектор всеки експерт знае неговата тъмна страна. Сградното строителство, особено когато включва сложни елементи като конструкции, архитектурно обновление, водоснабдяване, електроинсталации и вертикална планировка, изисква сериозен капацитет, качествени материали и време. Когато единственото мерило е цената, вратата за компромиси се отваря широко. Спечелилият с дъмпингова оферта кандидат много бързо се изправя пред дилемата или да вложи некачествени материали, или да пести от труд, или впоследствие да потърси административна вратичка за оскъпяване на обекта.

Истинският риск при подобни поръчки рядко се проявява в деня на подписването на договора. Той изплува на повърхността месеци по-късно, когато строителната площадка вече е факт, а сроковете започнат да се изплъзват. Тогава на сцената се появяват непредвидените обстоятелства, скритите дефекти на старата сграда и неизбежните анекси, с които цената тихомълком започва да пълзи нагоре, а крайният срок се отлага във времето. Финансовата инспекция проверява момента на зачеването на договора, но гражданите остават да живеят с неговото изпълнение. Ако контролният орган не влезе на терен по време на самото строителство и не съпостави реално вложените количества бетон, арматура и изолация с разписаното в подробните количествено-стойностни сметки, документалният мир остава просто една удобна илюзия.

Любопитен детайл в цялата административна конструкция е и постоянното прехвърляне на отговорността чрез делегиране на правомощия. Процедурата във Ветрино не се води пряко от титуляря на кметския пост, а от негов заместник, оправомощен с вътрешни заповеди още преди години. В правния свят това е напълно допустима практика, предназначена да облекчи оперативната работа на градоначалника. В политически и морален смисъл обаче тази схема твърде често изпълнява ролята на институционален амортисьор. Когато подписаният под ключовите решения не е прекият политически избраник, а назначен чиновник, отговорността пред избирателите се размива. Кметът винаги може да каже, че това е оперативна работа на неговия екип, а заместникът се крие зад параграфите и протоколите на назначената комисия. Така отговорността се разтваря във верига от подписи, докато накрая никой не носи лична вина, ако сградата протече или се окаже негодна за предназначението си.

Особено показателна е и реакцията – или по-скоро липсата на такава – след приключването на държавната инспекция. Според официалните данни, в установения законов срок от страна на кмета на общината не е постъпило никакво становище или възражение по доклада. От гледна точка на институциите това означава съгласие с изводите. Но от гледна точка на гражданите това мълчание говори за нещо друго. То демонстрира пълно пренебрежение към нуждата от публичен диалог. Вместо ръководството на Ветрино да застане пред своите съграждани, да извади на показ целия проект, да обясни кой гради обекта, какви гаранции са заложени и как ще се следи за всяка стотинка, то предпочита да замълчи и да прибере чистия доклад в някое дълбоко чекмедже. Това административно снишаване е сигурен признак за управленска култура, която възприема обществото не като суверен, а като досаден страничен наблюдател.

Когато една местна власт управлява публичен ресурс от такъв размер, прозрачността не може да се изчерпва с публикуването на файлове в електронния регистър на обществените поръчки. Регистърът е достъпен за юристи и специалисти, но обикновеният човек рядко има времето и експертизата да се рови в хиляди страници техническа спецификация. Задължение на кметския екип е да направи този процес кристално ясен за общността. Всеки жител на общината трябва да знае коя е фирмата изпълнител, какъв е нейният досегашен опит, свързана ли е по някакъв начин с местни икономически кръгове и изпълнявала ли е качествено предходните си обекти. Когато тази информация не се предоставя открито и проактивно, празнината неизбежно се запълва от съмнения за задкулисни договорки и партийни протекции.

Не бива да се подминава и фактът, че прогнозната стойност от почти един милион лева стои само на крачка под определени законови прагове, които биха изисквали още по-тежки и широко отворени процедури. Инспекцията казва, че изкуствено разделяне няма, и формално е точно така. Но как всъщност е пресметната тази прогнозна цена? Кой е изготвил първоначалните оценки и гарантирано ли е, че в тях не са заложени завишени единични цени за определени строителни материали, които впоследствие да генерират свръхпечалби? На тези въпроси докладът на финансовия контрол не дава и не може да даде пълен отговор, защото той работи с готовите цифри, подадени от самата община. Финансовият инспектор не е проектант, нито ценообразуващ експерт – той просто сверява дали цифрата в заданието съответства на цифрата в обявлението.

Истинският извод от проверката във Ветрино е далеч по-мащабен и засяга цялата порочна система на публичните разходи в по-малките населени места у нас. Години наред обществените поръчки се провеждат не като инструмент за намиране на най-доброто решение за обществото, а като сложна бюрократична игра на котка и мишка между контролните органи и чиновниците. В тази игра победител е онзи, който успее да напише документите така, че никой проверяващ да не може да се хване за параграф. Сградата може да остане полупразна, плочките могат да се надигнат след първата зима, а разходите да натежат на общинския бюджет за години напред, но в доклада ще пише гордо, че нарушения няма.

Именно тази фасадна законност подкопава доверието в държавността и убеждава хората, че правилата са направени така, че да обслужват определени интереси, а не обикновения гражданин. Затова констатациите на АДФИ за обществената поръчка във Ветрино не трябва да бъдат точка, а само началото на едно сериозно гражданско и медийно разследване. Обществото има неотменимото право да изиска пълния отчет за извършените строителни работи, реално изплатените суми и качеството на готовия обект. В противен случай ще остане само горчивото заключение, че във Ветрино са усвоили едни пари, документите са прилежно подредени, а данъкоплатците за пореден път са платили сметката за едно състезание без състезатели.