КРЪВ И ТЕЖЪК МЕТАЛ ПОД МЪРТВОТО СЕЛО: КОЙ НАИСТИНА ВЛАДЕЕ ЗЕМЯТА НА ИЗЧЕЗНАЛАТА ФАБРИКА?
Административната карта на България е безпощадна към смъртта на малките селища, но в лабиринта на икономическите интереси, концесиите и тайните сделки територията на бившето миньорско селище Фабрика в Родопите пулсира със зловещ, неугасващ живот.
Върху някогашния център на село Фабрика днес тегне тишина, която тежи като оловен блок. Няма ги нито постоянните жители, нито тропотът на хиляди миньорски обувки по асфалта, нито глъчката пред местното кино, читалище и плувен басейн, където животът някога е кипял с пълна сила. През 2016 година държавният печат се спуска окончателно — Фабрика е официално заличено от административната карта на страната, а землището му е погълнато от съседните Цацаровци. На хартия това селище вече не съществува. То е изтрито, занулено, превърнато в празен географски термин. Но истинските разследвания започват именно там, където официалните институции се опитват да сложат точка. Зад административната мъгла на това „мртво“ място се крие брутална икономическа реалност, в която земята, рудата и взривните вещества продължават да генерират милиони. Историята на това заличено селище не е просто хроника на упадъка; тя е фаустовска драма за това как се разпродава наследството на цял един регион, докато хората са принудени да гледат отстрани.
През годините на своя златен век рудодобивното селище е събирало на едно място според различни свидетелства между 5000 и 6000 души, чиито съдби са били безвъзвратно свързани с недрата на планината. Около 1500 работници са слизали ежедневно в тъмнината на рудниците, за да вадят рудата, която е пълнила държавната хазна. Макар официалната статистика и архивите да се разминават за точния брой на постоянно регистрираните жители — тъй като голяма част от миньорите са живеели в общежития и не са имали постоянен адрес в самото село — мащабът на човешката драма тук е неоспорим. Хората са градили домове, създавали са семейства, изграждали са общност. А днес от всичко това е останала само дивата растителност, която поглъща руините, и корпоративните апетити, които стават все по-агресивни с всяка изминала година. Как се стигна до тук? За да разберем днешните милионни инвестиционни намерения върху костите на заличеното село, трябва да се върнем назад във времето, в онези диви години на българската приватизация, когато държавните гиганти се разпродадоха за стотинки. През 2000 година започва процедурата по ликвидация и приватизация на „Горубсо Златоград“ ЕАД — сърцето на рудодобива в региона. През 2002 година Министерството на икономиката излиза с начална офертна цена от 1 520 000 щатски долара за 80 процента от капитала на дружеството.
В този момент на сцената се появява единствен кандидат — „Минстрой холдинг“ АД, дружество, което тогава се свързва пряко с могъщата корпоративна структура на MG Корпорация и покойния вече Илия Павлов. Сделката е сключена при условия, които и до днес предизвикват горчиви въпроси сред местните хора. Цената е фиксирана на 1,52 милиона долара, но едва 10 процента от нея се плащат в брой. Останалите 90 процента са покрити с компенсаторни записи — хартийки с многократно по-ниска реална стойност на пазара. Към това купувачът поема инвестиционен ангажимент от едва 1,6 милиона лева за период от три години и обещание да запази минимум 350 работни места.
Това обаче не минава без трусове. Малко преди сделката да бъде финализирана, народни представители от Смолянския регион, излъчени от тогавашните управляващи от НДСВ и опозиционните сили от СДС, публично настояват условията на приватизацията да бъдат спешно преразгледани. Този политически натиск остава в сянката на времето, но днес той поставя ребром въпроси, на които отговорите все още липсват в публичните регистри: Какви точно имоти на територията на днешното заличено село Фабрика са влизали в активите на „Горубсо Златоград“ към онзи момент? Как са били оценители те от държавните експерти? Кои от тези стратегически терени са преминали в ръцете на частния купувач и какво се е случило с тях през годините на прехода? Дали инвестиционните и трудовите ангажименти са били изпълнени до последния лев, или следприватизационният контрол е затворил силно очи срещу евентуални нарушения? Има ли подписани тайни анекси, смекчени санкции или анексирани промени в договорите, които да скрият истинското състояние на нещата?
Тези въпроси висят със страшна сила, а отговорите им се крият в прашните папки на приватизационните агенции, до които достъпът на независимите разследвачи все още е силно ограничен. „Свободният информационен канал“ продължава да търси тези липсващи документи, защото те са ключа към разбирането как държавната собственост се е изпарила заедно със самото село.
Ако приватизацията от началото на века е първият акт на тази икономическа драма, то събитията от последното десетилетие оформят нейния шокиращ финал. Селото е заличено през 2016 година, но имотите му започват да привличат интереса на нови, изключително специфични инвеститори. През 2021 година Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ огласява инвестиционна процедура, свързана с изграждането на скандална „Фабрика за емулсионни взривни вещества“.
В официалните документи черно на бяло са изброени имотите, върху които ще се простира бъдещият взривен гигант: ПИ 2, ПИ 3, ПИ 5, ПИ 6, ПИ 9, ПИ 10, ПИ 10.4, ПИ 10.8, ПИ 10.16, ПИ 10.17 и ПИ 009115 в кадастрален район 10, разположени в землищата на Фабрика и Цацаровци. И най-шокиращото в това съобщение е името на собственика на тези терени — „НИТРОКОМ“ АД. Тук се ражда най-мрачната загадка в цялото това разследване. Как точно тези апетитни имоти са станали собственост на частното дружество „НИТРОКОМ“? Нито един официален факт до момента не доказва, че те някога са били част от приватизираните активи на „Горубсо Златоград“. Историята на тяхното прехвърляне е обвита в пълна мъгла, а разплитането ѝ изисква часове преглед на нотариални актове, стари покупко-продажби и скрити задкулисни сделки, които институциите не горят от желание да показват на бял свят.
Самият проект за производство на взривни вещества в този регион далеч не е вчерашен. Още през далечната 2008 година в публичното пространство се появява първото разрешително за подобно предприятие във Фабрика, като оператор тогава е дружество с името „ПЕР“. Само година по-късно, през 2009 година, Регионалната инспекция по околната среда и водите (РИОСВ) отбелязва в свои констативни протоколи, че обектът така и не е построен.
Времето обаче минава, а амбициите нарастват. През 2021 година „НИТРОКОМ“ АД официално внася инвестиционно предложение за изграждане на мащабен завод, включващ цех за производство на емулсионен взрив, пълначно помещение, складове за суровини и готова продукция, дизелови резервоари, пречиствателни станции, административни сгради и цялата необходима тежка инфраструктура.
Тук обаче хронологията на документацията започва да се пука по шевовете по изключително подозрителен начин. В официален отговор по Закона за достъп до обществена информация, получен през 2024 година, РИОСВ – Смолян изрично посочва „Фабрика за емулсионни взривни вещества в с. Фабрика“ с оператор „Нитроком“ АД и декларира в прав текст, че обектът не е построен. И в същия този момент, в рамките на същата 2024 година, в официалния регистър на Камарата на строителите изниква запис за успешно изпълнение на обект: „Изграждане на инсталация за ЕВВ, емулсионни взривни вещества, по проект „Машини и съоръжения за изграждане на предприятие за производство на ЕВВ“, с местонахождение с. Фабрика, община Златоград“. Възложител на тези строителни работи е съвсем друго дружество — „Нитроком Индъстри“ ООД.
Как е възможно екоинспекцията да твърди през 2024 година, че обектът не съществува, докато строителната камара отчита завършени инсталации и машини в същото село? Дали документите не се отнасят до различни етапи на строежа, или става въпрос за институционално разминаване, което прикрива реалния мащаб на случващото се на терен? Динамиката продължава с пълна пара и през следващите години. По официално решение на Общински съвет – Златоград през 2025 година е учреден безсрочен сервитут за обслужване на имот ПИ 10.6 в същия кадастрален район 10 на заличеното село. В документа е записано, че имотът е собственост на „НИТРОКОМ ИНДЪСТРИ“ ООД, а цената за учредяването на този безсрочен сервитут е смехотворните 675 лева. Това доказва, че цялата имунна структура на терена вече е преминала в ръцете на това ново дружество, макар нито един публичен документ да не обяснява как точно собствеността е минала от „НИТРОКОМ“ към „НИТРОКОМ ИНДЪСТРИ“.
Апетитът към терена не стихва и през 2026 година. През февруари Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ публикува официална заповед за учредяване на строга санитарно-охранителна зона около каптиран естествен извор в землището на съседното село Страшимир. Целта? Самостоятелно питейно-битово водоснабдяване именно на взривния завод във Фабрика. Възложител на процедурата отново е „НИТРОКОМ Индъстри“ ООД. Проектът живее, развива се, пие вода от планината и се бетонира върху костите на заличеното селище. Ако се разровим в корпоративните регистри, ще открием и мрежата от лица, които дърпат конците зад тези дружества. Петър Стоянов Енчев фигурира като съдружник и управител в ранния проект „ПЕР“, като едновременно с това държи ключови позиции в управлението и собствеността на структурите около „НИТРОКОМ“. Редом с него в орбитата на тази бизнес група се въртят имената на Петър Димитров Тотев, Палмина Асенова Илиева и Стоян Тодоров Енчев. Самата „НИТРОКОМ ИНДЪСТРИ“ е дружество с изключително специфичен профил — производство на емулсионни взривни вещества, търговия със специална продукция и стоки с двойна употреба, притежаващо държавни лицензи за работа с взривни материали. Сами по себе си тези фирмени връзки не са престъпление, но те очертават плътен кръг от лица, които държат монопола върху икономическия живот на територията.
И все пак, най-голямата тайна на тази земя се крие дълбоко под нея. През 2012 година Министерският съвет официално издава концесия на „Върба-Батанци“ АД за експлоатация на находище „Печинско“, чието богатство са оловно-цинковите руди. Концесионната площ е гигантска — 484,9 декара, простиращи се в землищата на село Страшимир, село Бориново и… заличеното село Фабрика.
Тук изниква най-страшният парадокс на това разследване. Държавата официално заличава село Фабрика от картата си през 2016 година, обявявайки го за несъществуващо, но милионите тонове руда, скрити под неговите руини, продължават да бъдат безценен актив. Макар да няма преки доказателства, че концесията за рудата и заводът за взривни вещества са част от една координирана конспирация, въпросът остава висящ със страшна сила: какви геополитически и икономически интереси са превърнали това мъртво село в златна ябълка за частни корпорации?
Към всичко това се добавя и тикащата екологична бомба в региона. Дългогодишният рудодобив е оставил след себе си отровно наследство от тежки метали, руднични води и отпадъци, които от години отравят околната среда. Официалните документи повдигат въпроси, които институциите предпочитат да забравят: Как точно е била извършена рекултивацията на старите мини след тяхното затваряне? Колко милиона лева от публичния ресурс са потънали в тези уж екологични дейности и кой чиновник е подписал приемането на свършената работа? Какво е реалното състояние на рудничните изработки и подземните води днес? И най-вече — как е възможно върху тази отровна земя да се планира мащабно производство на взривни вещества при пълна липса на публични лабораторни измервания и независим екологичен контрол?
За да се затвори окончателно тази зловеща верига от въпроси, е необходимо да бъдат извадени на светло липсващите документи: пълният приватизационен договор от 2002 година с всичките му секретни приложения, изчерпателният опис на активите на „Горубсо Златоград“, пълната документация по следприватизационния контрол, нотариалните актове за прехвърляне на земята към днешните собственици, пълният технически проект за взривния завод, както и финансовите отчети за рекултивацията.
„Свободният информационен канал“ продължава своето разследване, за да изкара наяве истината за това кой печели от смъртта на едно българско селище.
Оставете коментар