Повече от три години държавното обвинение функционира в режим на перманентна временност, а върхът на прокурорската власт се е превърнал в полигон за правни експерименти и институционален имунитет. Докато обществото и експертната общност очакват върховенство на правото и безкористна защита на обществения интерес, съдебната система произвежда шокиращи прецеденти: Върховният касационен съд отказва да разглежда искания, подписани от ръководството на прокуратурата, с мотивите, че действащите лица надхвърлят своите законови правомощия. Тази ситуация разкрива дълбока конституционна криза. Когато законът формално ограничава едно лице до шест месеца на поста, защо временното управление се трансформира в безкраен цикъл, а отговорността се размива между кадровия орган и законодателя?

Фактите зад дългогодишната липса на титулярен главен прокурор чертаят сложен механизъм от кадрови решения, нормативни промени и съзнателно поддържана административна несигурност. На 16 юни 2023 година Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет определя Борислав Сарафов за изпълняващ функциите главен прокурор с осем гласа „за“ и един „против“. От този момент започва отброяването на управленска епидемия, която надхвърля три календарни години без встъпил редовен титуляр, избран по прозрачна процедура. На 23 януари 2025 година Пленумът на ВСС официално прекратява процедурата за избор на нов главен прокурор под влияние на предходни и текущи законодателни промени. Липсата на титуляр вече не може да се обяснява единствено с пасивността на кадровиците, а със стеснения законодателен коридор, който блокира изборния процес, но същевременно оставя вратички за безкрайно заместничество. На 2 октомври 2025 година Върховният касационен съд нанася тежък удар върху легитимността на върховното прокурорско ръководство. Съдът отказва образуването на производства по искания, подписани от Борислав Сарафов, с мотивираното становище, че шестмесечният срок по член 173, алинея 15 от Закона за съдебната власт е изтекъл, лишавайки го от процесуална компетентност. Върховните магистрати прилагат фундаменталния юридически принцип, че процесуалната правоспособност е императивна и не може да бъде надвишавана от административната воля на кадровия орган. Този съдебен акт поставя под съмнение валидността на десетки актове и искания, генерирани от ръководството. Ситуацията ескалира на 12 декември 2025 година, когато с разпореждане номер 2530 председателят на Първо наказателно отделение на Върховния касационен съд Мина Топузова отказва производство и по искане на заместник на изпълняващия функциите главен прокурор. Заместникът е бил оправомощен със заповед, издадена след изтичането на мандата на прекия му началник. Логиката на съда е безупречна в своята строгост и следва доктрината „nemo plus iuris ad alium transferre potest, quam ipse habet“ – никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава. Сарафов не може да делегира правомощия, които са му отнети по силата на императивна законова разпоредба. На 22 април 2026 година Борислав Сарафов оттегля съгласието си да изпълнява функциите, а на негово място с девет гласа „за“ е избрана Ваня Стефанова. Нейният шестмесечен мандат изтича на 22 октомври 2026 година, което поставя дневния ред пред поредна процедура за избор на временен ръководител. Междувременно, в състава на ръководството влиза Магдалена Лазарова, избрана за заместник главен прокурор през пролетта на 2025 година, чието име се спряга за следващ временен избор. Независимо от професионалната ѝ биография, законът е категоричен: нейният потенциален престой също ще бъде ограничен до същия шестмесечен предел, без това да решава дългосрочния системен проблем.

Законодателят въведе шестмесечно ограничение за едно лице да заема временно върховния прокурорски пост с ясни благи намерения – да предотврати циментирането на ръководители без обществен и парламентарен вотум на доверие. Практиката обаче показа съвсем друга реалност, в която правната норма се заобикаля чрез последователна ротация. Шестмесечният праг върху отделното физическо лице автоматично се превърна в позволение за безкрайна смяна на временни ръководители. Вместо процедурата да приключи с избор на редовен титуляр, системата влиза в порочен кръг от ротации: Сарафов, Стефанова, евентуално Лазарова или друг заместник. Всеки от тях получава нови шест месеца индулгенция, докато същинският въпрос за редовния избор потъва в лабиринта на административните оправдания. От гледна точка на общата теория на правото, подобно тълкуване на закона представлява заобикаляне на императивна разпоредба чрез поредица от фактически състави, чиято цел е постигането на резултат, изрично забранен от законодателя. Член 173, алинея 15 от Закона за съдебната власт е създаден с цел да гарантира временен характер на мандата, но липсата на изрична забрана за повторно назначаване на друго лице в рамките на същата вакантна длъжност отваря вратата за злоупотреби с дискреционната власт на Висшия съдебен съвет. Тук изниква най-острият въпрос към Прокурорската колегия и парламента: когато законът се спазва формално чрез ротация на лицата, кой носи отговорност за това, че институцията остава без легитимен дългосрочен ръководител и се нарушава принципът на правната сигурност?

Най-тревожният аспект от тази криза не е политическият спор, а материалните последици за правосъдието и правата на гражданите. Отказите на Върховния касационен съд да разглежда искания за възобновяване на наказателни дела и процесуални действия, подписани от ръководството на прокуратурата поради изтекли правомощия, разкриват опасен административен паралич и процесуален хаос. Компетентността на органа е абсолютна процесуална предпоставка за валидността на всяко волеизявление в наказателния процес. Когато върховният съд официално установи, че ръководството на държавното обвинение е надхвърлило законовите си времеви рамки и действа извън правомощищата си, това засяга пряко съдбата на хиляди граждани и наказателни производства. Възниква логичният въпрос колко искания са били върнати от съдилищата в страната, какви са правните последици за засегнатите страни по тези дела и защо ръководството на прокуратурата е продължило да генерира актове след изтичането на мандата, знаейки за възникналия правен спор. Нарушаването на процесуалните правила от страна на държавното обвинение води до абсолютно съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на Наказателно-процесуалния кодекс, което компрометира както обвинителните тези, така и стабилността на влезлите в сила съдебни актове, постановени по инициатива на нелегитимно овластени лица. През април 2026 година Върховният касационен съд беше принуден да образува и тълкувателно дело номер 1 по описа за 2026 година на Общото събрание на Наказателната колегия, за да разреши противоречивата съдебна практика, предизвикана именно от този казус. Това е безпрецедентен атестат за институционален сблъсък между съд и прокуратура на гърба на действащото законодателство. Тълкувателното дело има за цел да уеднакви противоречивата практика на отделните съдилища, които в едни случаи прекратяват производствата поради липса на активна процесуална легитимация на прокурора, а в други приемат мълчаливо продължаване на функциите по силата на административната необходимост. Самият факт, че се налага върховно съдебно тълкувание по въпрос, касаещ мандатността на главния прокурор, доказва пълния провал на механизмите за преход на властта в съдебната власт.

Отговорността за тази институционална криза не може да бъде хвърлена върху едно или друго име, заемало временния пост. Въпросът е системен и има два яснѝ адресата, чието бездействие или целенасочено действие поддържа перпетуум-мобилето на временния управленски статут. Първият адресат е Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет. Този кадрови орган, вместо да създаде прозрачни и законосъобразни условия за избор на редовен титуляр след отстраняването на нормативните пречки, предпочита подхода на последователното аварийно назначаване на временни заместници. Решението от есента на 2025 година, с което колегията на практика обяви шестмесечното ограничение за неприложимо към тогавашния ръководител, беляза момента, в който административният орган се постави над буквата на закона и наруши принципа на разделение на властите и законоустановеността на държавните органи. От административноправна гледна точка, актът на кадровия орган, с който се игнорира императивен законов срок, е нищожен поради липса на материална компетентност и противоречие с целта на закона. Вторият адресат е законодателят в лицето на Народното събрание. Парламентът остави съзнателно или небрежно вратички в преходните и заключителни разпоредби на законите, позволяващи безкрайното въртене на временните ръководители, докато тече подготовката за избор на изцяло нов състав на Висшия съдебен съвет, чиято процедура е насрочена чрез общите събрания на прокурорите и следователите през есента на 2026 година. Законодателният орган носи пряка политическа отговорност за създаването на нормативен вакуум, който позволява на административни органи да подменят волята на суверена и да управляват съдебната система чрез временни назначения без мандатна легитимация.

Смяната на лицата на върха на държавното обвинение – независимо дали става дума за преход от Сарафов към Стефанова или към Магдалена Лазарова – е само козметична операция върху пациент, нуждаещ се от радикално системно лечение. Административните ротации не могат да заменят липсата на редовно избран ръководител с пълна конституционна и демократична легитимация. Докато институциите продължават да третират временното управление като нормално състояние, а не като извънреден и краткосрочен механизъм, прокуратурата ще остане в заложничество на собствената си административна инерция и корпоративни интереси. Нарушаването на установения правов ред и пренебрегването на решенията на Върховния касационен съд от страна на ръководството на държавното обвинение сриват доверието в цялата правосъдна система. Българските граждани и европейските партньори на страната продължават да чакат отговор на въпроса кога законът ще започне да важи еднакво за всички, включително за тези, чиято професионална работа е да го прилагат безапелационно, и кога институциите ще престанат да заменят върховенството на правото с административен произвол и формално изпълнение на процедури.