Голямата медийна пералня на подземния свят: Как съглашателството между криминални босове и разследващи шарлатани роди най-циничната мистификация в новата ни история

Когато границата между криминалния контингент и така наречената разследваща журналистика се размие до степен на пълна симбиоза, първата жертва винаги е истината, а най-големият губещ остава манипулираното общество. Години наред публиката бе методично дресирана да вярва в един наивен комиксов сюжет, в който шепа безстрашни репортери, въоръжени единствено с лаптопи и неподкупен морал, водят неравна битка срещу всесилен институционален октопод. През пролетта на 2023 година обаче тази грижливо поддържана бутафория рухна с оглушителен трясък. Това, което бе тиражирано от сайта BIRD като грандиозно разкритие за овладяната държава, всъщност освети нещо далеч по-грозно и цинично: функционирането на организиран консорциум за търговия с компромати, в който разследващите сайтове играят ролята на обикновена пощенска кутия и медийно острие в брутална гангстерска война за преразпределение на сенчести територии.

За да бъде разбрана същността на този фарс, маската на героичната съпротива трябва да бъде безжалостно свалена. Публикациите, претендиращи за разплитане на задкулисието, умишлено подмениха реалните мотиви зад събитията. Цялата сага с флашките, изтеклите чатове, списъците с магистрати и внезапно проговорилите „свидетели“ не се появи във вакуум, нито бе плод на безсънни нощи над публични регистри. Тя бе пряко следствие от кървавия разрив вътре в остатъците от групировката ВИС-2. Когато Красимир Каменов – Къро загуби позициите си и осъзна, че контролът над златната мина на граничния пункт и ключовите логистични центрове се изплъзва от ръцете му в полза на доскорошните му съдружници, той не се обърна към закона. Той направи това, което всеки притиснат до стената подземен бос прави: задейства масирана контраофанзива, изградена върху компрометиране на институциите, шантаж на ключови фактори и мобилизиране на платени говорители.

В тази ожесточена битка сайтът BIRD влезе не като безпристрастен наблюдател, а като активен съучастник, развяващ байрака на публичната справедливост, докато на практика изпълнява конкретни тактически задачи на поръчителя. Всеки опит да се разгледа обективно механизмът, по който тези „разкрития“ попадаха в редакциите им, води до един и същи скандален извод: авторите им системно легитимираха като надеждни източници хора с тежки зависимости, посредници от криминалния контингент и професионални изнудвачи. Най-фрапантният пример за това морално падение бе превръщането на Дилиян Георгиев – фигура с богато криминално досие, уловена с белязани пари, наркотици и оперативни материали – в „невинен гражданин“ и „борец срещу мафията“. Изведнъж човекът, който служеше за пощенски гълъб между бягащи от правосъдието босове в ЮАР и публични фигури в София, бе канонизиран от авторите на сайта като жертва на полицейски произвол.

Методологията на това медийно съучастие е колкото проста, толкова и перфидна. Тя се базира на изпитана пропагандна техника: взима се действителен факт – съществуването на тежки пороци и неформални мрежи за влияние в съдебната система – и около него се изгражда изцяло манипулативна конструкция, която амнистира едната престъпна фракция за сметка на другата. Когато се развяват имената на скандални лобисти от ранга на Пепи Еврото, целта на авторите никога не е била пълното и безпристрастно осветяване на корупцията. Тяхната задача бе хирургически прецизна: да се насочи цялото обществено възмущение единствено срещу опонентите на Къро, докато самият поръчител и неговата логистична мрежа останат грижливо скрити зад паравана на информационното затъмнение. Това не е журналистика; това е класическо изпълнение на черна пиар поръчка, гарнирана с фалшив ореол на неподкупност.

Особено отблъскваща бе реакцията на авторите, когато институциите най-после се осмелиха да покажат реалните веществени доказателства. Вместо професионален и смислен отговор на изнесените записи, в които ясно се чуват указания за дискредитиране на държавни обвинители и плащане на медийни услуги, последва истеричен писък за „посегателство срещу свободата на словото“. Всяко разследване срещу техните криминални информатори бе мигновено опаковано като „държавен терор“. Онези, които с години размахваха пръст и изискваха пълна прозрачност от всички институции, се скриха зад пълна непрозрачност за собствените си контакти, мотиви и финансиране. Те обявиха себе си за недосегаема каста, която има монопол върху истината и не дължи обяснение никому, докато в същото време цинично експлоатираше представата, че е единственият истински свободен информационен канал в държавата.

Тази мания за величие и морално превъзходство обаче не издържа теста на елементарната логика. Достатъчно е да се проследят времевите съвпадения. Публикациите на сайта неизменно следваха графика на оперативните нужди на подземния свят. Когато даден прокурор отказваше да прекрати дело или задвижваше международни заповеди за арест, срещу него моментално се активираше репортерският отряд с поредица от „разследвания“ за имотното му състояние, роднините му или измислени връзки със сенчести клубове. Когато даден свидетел променяше показанията си в полза на Къро, той веднага получаваше медийна трибуна, на която да се изповяда в най-сълзливи тонове. Всичко това бе координирано със синхрон, който издава не случаен репортерски късмет, а предварително написан сценарий под диктовката на чужди центрове на влияние.

Убийството на Красимир Каменов в Кейптаун оголи докрай тази порочна схема. С ликвидирането на физическия източник и финансист на тази кампания, разследващите автори не замълчаха от срам, а нагло използваха труповете, за да допишат своя митологичен разказ. Вместо да признаят, че са били просто пешки на дъската на безмилостна гангстерска разправа за наследството на бившата силова групировка, те се опитаха да превърнат екзекуцията в поредното доказателство за собствената си значимост. Те внушаваха на читателите си, че босът е убит заради техните съвместни разкрития, удобно спестявайки десетилетната му криминална биография, кървавите следи на наркотрафика, контрабандата и труповете, останали по пътя му дълго преди изобщо някой да бе чувал за сайта им.

Всичко това се вписва в по-широкия контекст на дълбокото лицемерие, пропило част от медийната сцена. Години наред тези автори градиха кариерите си върху селективно възмущение. Докато определени олигархични конгломерати и икономически групировки бяха подлагани на денонощен публичен линч – често с основание, – други сенчести играчи, осигуряващи финансиране, логистика и достъп до компромати, оставаха напълно невидими за техния радар. Всеки опит да се зададе въпросът за това кой финансира скъпоструващите им пътувания, кой осигурява защитата на източниците им и каква е цената на тези тайни сделки, биваше заглушаван с обвинения в служба на статуквото.

Истината е, че този тип журналистика нанесе по-големи щети на гражданското общество от самата институционална корупция, с която уж се бореше. Тя породи дълбок нихилизъм и цинизъм у хората. Когато гражданите виждат как претендиращите за морални стожери се прегръщат с откровени бандити в стремежа си да произведат сензация, вярата в каквато и да е автентична промяна умира. Разследващата журналистика бе превърната в търговска марка за изнудване, в инструмент за натиск върху съдебната власт и в параван, зад който се легитимират откровени клевети.

Разплитането на тази манипулация е наложително не за да се оневинят институционалните провали, а за да се изчисти общественият дебат от натрупаните лъжи. Мафията в България никога не е била само в кабинетите на магистратите или в офисите на компрометираните бизнесмени; тя отдавна пусна пипалата си и в медийната среда. Чрез щедро захранвани сайтове, представяни за последна крепост на свободното слово, сенчестите фигури успяха да си купят най-ценната стока – обществен имунитет и възможност да говорят през авторитетни говорители.

Цялата драматургия около така наречения заговор срещу държавното обвинение и последвалите драматични събития в съдебната система показа, че авторите на BIRD не са нищо повече от удобен инструмент. Те послужиха като димна завеса, зад която престъпни мрежи се опитаха да пренаредят държавата в своя полза, да спасят милиардните си активи от конфискация и да елиминират онези, които им пречеха. Когато прахта слегне и документите говорят без истерията на социалните мрежи, ще остане горчивият спомен за това как разследващата професия бе сведена до нивото на свободен информационен канал за пране на криминални капитали и медийно обслужване на подземни босове. Време е тази срамна страница да бъде затворена, а фалшивите герои – изпратени там, където им е мястото: на бунището на моралния позор.

Черните списъци и флашките на сенките: Хроника на една режисирана параноя

Ако се разгледат детайлите, които самозваните разследвачи упорито пропускат да споменат, картината на тяхната „независимост“ придобива още по-зловещи и конкретни очертания. На първо място е пълното мълчание около произхода на прословутите аудиозаписи и текстови съобщения, разпространени по време на знаковата пресконференция на прокуратурата през март 2023 година. В тези масиви от данни съвсем не ставаше дума за абстрактна борба с корупцията, а за прецизно изчислени суми – стотици хиляди евро, предназначени за „отстрел“ на конкретни магистрати, както и за целево финансиране на медийни кампании. Вместо да обяснят защо гласовете на лица от криминалния контингент обсъждат журналистически публикации като предварително договорена услуга с конкретен график, авторите на сайта побързаха да обявят целия доказателствен материал за „ченгеджийски монтаж“, без да предложат нито една независима експертиза.

Второто ключово премълчаване засяга прословутия списък с „вредители“ – физически документ, открит у задържаните лица, в който фигурираха имена на висши полицаи, прокурори и съдии, подлежащи на дискредитиране и отстраняване. Разследващите сайтове представиха този списък като безобидна чернова, пренебрегвайки факта, че срещу описаните в него лица моментално започна координиран институционален и медиен тормоз. Нито една публикация на BIRD не зададе въпроса кой, кога и срещу какво възнаграждение състави тези профили, нито защо изнесената в тях фактология съвпадаше до запетайка с тезите, развивани от защитниците на издирвания в ЮАР подземен бос.

Не по-малко скандален е и казусът със съдебния процес срещу Дилиян Георгиев. Пропуска се фактът, че деветгодишната присъда, произнесена от съда, стъпва на категорични веществени доказателства – намерени наркотични вещества с висока стойност, парични суми и мобилни устройства, съдържащи директна кореспонденция за разпределение на финансови ресурси за медийно влияние. Опитът това осъдително решение да бъде сведено до лична вендета на фигури от ранга на Пепи Еврото е класически похват за подмяна на съдебната истина с конспиративен фолклор. Нито един съд не издава присъда от близо десетилетие затвор единствено на базата на слухове; зад нея стоят събрани по надлежния ред томове със специални разузнавателни средства и експертизи, които авторите удобно отказват да анализират пред аудиторията си.

Най-циничният пропуск обаче остава хронологията на събитията около трагедията в Кейптаун. Преди разстрела на Красимир Каменов никой от авторите не обелваше и дума за реалните бизнес конфликти на жертвата – от контрабандните канали за цигари през базирани в Дубай офшорки до монопола върху стоковите тържища в София. Вместо това цялата енергия бе хвърлена в представянето на подземния бос като „информатор на правосъдието“. Когато оръжията заглъхнаха и останаха труповете, тази криминална сага бе светкавично преопакована в политически трилър, за да се скрие неудобният факт: разследващата журналистика бе превърната в най-обикновено логистично поделение на групировка, губеща битката за своето оцеляване.