Докато софиянци плащат все по-скъпа вода и гледат как улиците им се превръщат в гейзери при всяка втора авария, зад дебелите стени на „Московска“ 33 и в тишината на общинските регистри се разиграва една от най-елегантните и цинични финансови операции на последното десетилетие. В края на октомври 2026 година в бюлетините на екоинспекцията и Столична община тихомълком се появяват две уведомления със сухи технически заглавия – за изграждане на малки водноелектрически централи „Бояна 1“ и „Бистрица 1“. За обикновения гражданин това са просто поредните скучни административни преписки, заровени в дебрите на общинския портал. За онези, които умеят да четат числата зад институционалния жаргон обаче, това е документалната следа на една сделка, в която публичният ресурс на двумилионна столица се превръща в частна печатница за пари, опакована в целофана на „зелената енергия“ и климатичната неутралност.
Истината, извадена ред по ред от техническите приложения, докладите на Столичния общински съвет и архивите от последните двадесет години, не е просто история за две турбини. Не става дума за екологична катастрофа, нито някой ще пресуши чешмите на София – това би била евтина и лесно оборима лъжа. Истинският скандал е много по-дълбок, много по-тих и се измерва в милиони. Защото се оказва, че в продължение на повече от двадесет години Столична община сама е проучвала, плащала на експерти, чертала градоустройствени планове и доказвала колко печелившо е да се произвежда електричество от огромното налягане на водата, която се спуска от планините към града. И точно когато цялата черна работа е свършена с парите на данъкоплатците, вместо общината да завърти ключа и да прибира милионите в собствения си бюджет, тя буквално поднася на сребърен поднос двете най-апетитни парчета от баницата на частния концесионер „Софийска вода“, контролиран от френския гигант „Веолия“.
За да се разбере мащабът на тази схема, първо трябва да се види какво всъщност се строи в полите на Витоша. Всяка секунда към София се спускат огромни маси вода от язовирите „Искър“ и „Бели Искър“. Тази вода пада от високо и носи със себе си колосално налягане, което трябва да бъде намалено, преди да влезе в пречиствателните станции и градската мрежа, за да не пръсне тръбите. Десетилетия наред тази дива енергия просто се „убива“ чрез специални кранове и редуциращи вентили. Механизмът е прост и гениален – махаш вентила, слагаш на негово място турбина и докато водата си тече към чешмите на хората, напорът й върти генератор и произвежда чист ток буквално от нищото, без да се хаби и капка допълнителна вода. В квартал „Бояна“, върху общински имот с идентификатор 68134.1942.13, през отклонение от Малобучинския водопровод ще се монтира турбина „Пелтон“ с мощност 578 киловата, която ще използва воден стълб с височина 139 метра. На другия край, при входа на пречиствателната станция в „Бистрица“, върху друг общински терен с номер 68134.2047.68, директно върху гигантския довеждащ водопровод с диаметър метър и осемдесет сантиметра, се маха един от старите затвори „Джонсън“ и се монтира мощна турбина „Францис“ с капацитет до 1,4 мегавата.
Двете съоръжения заедно са истинска златна мина. Според официалните данни, цитирани както от Столична община, така и от регионалния директор на „Веолия“ Франсоа Деберг при подписването на меморандума през лятото на 2025 година, двете централи ще произвеждат близо 12 гигаватчаса, или 12 000 мегаватчаса електроенергия всяка година. Нека преведем това на езика на парите. При нормални пазарни нива на електроенергията от порядъка на 100 евро за мегаватчас, тази вода, която принадлежи на софиянци и тече по тръбите, собственост на софиянци, ще генерира енергия за около 1,2 милиона евро, или близо 2,35 милиона лева всяка Божия година. При по-високи борсови цени сумата спокойно надхвърля 2,8 милиона лева годишно.
А колко струва удоволствието да се построят тези две машини за пари? В официалните документи по ОВОС, качени на сайтовете на общината и екоинспекцията през октомври 2026 година, цената удобно липсва. Тя липсва и в решенията на Столичния общински съвет. Но през ноември 2025 година техническият директор на „Софийска вода“ Веселин Димитров сам изпуска духа от бутилката пред медиите – общата инвестиция за двете централи е между 6,7 и 7,7 милиона лева. Сметката е толкова елементарна, че може да я направи и ученик от пети клас. Влагаш около 7 милиона лева в съоръжения, които нямат нужда нито от язовирна стена, нито от скъпи тунели, нито дори от постоянен персонал, и получаваш насреща ток за около 2,3 милиона лева всяка година. Дори след като се приспаднат текущите разходи за поддръжка, данъци и балансиране, подобна инвестиция се изплаща напълно за около три до три и половина години. В света на енергетиката, където проектите обикновено се избиват за десет или петнадесет години, това не е просто добър бизнес – това е джакпот.
И точно тук започва голямата политическа мистерия. Защо Столична община, която управлява бюджет от милиарди и има достъп до най-евтините зелени кредити в Европа, не прибере този джакпот за себе си? Още по-скандалното е, че този проект всъщност е изцяло общинска рожба, отглеждана с парите на софиянци повече от две десетилетия. Официалните архиви на общинския съвет пазят цялата хронология, която днес звучи като обвинителен акт срещу безстопанствеността на градската власт. Още през далечната 2003 година Столичният общински съвет решава да се проучи изграждането на осем такива централи по водопроводите на София. През 2004 година започват техническите уточнявания на площадките, предпроектните проучвания и икономическите оценки. През 2007 година Министерството на околната среда и водите дори издава решение, че за проектите не е необходима сложна процедура по ОВОС. През 2008 година кметът на София назначава специална комисия от 26 водещи специалисти, която приема детайлно прединвестиционно проучване за осемте ВЕЦ-а, изготвено от „И ЕС ДИ България“, и настоява общината незабавно да ускори строителството им. През 2012 година известният енергиен експерт проф. Атанас Тасев прави нова технико-икономическа обосновка и отново подпечатва очевидното – проектът за осемте централи е технологично безупречен и икономически изключително изгоден за града. През 2013 година главният архитект одобрява дори специалния градоустройствен план за терена в „Бояна“, отреден изрично „за МВЕЦ“. През 2018 година с Решение №393 общинският съвет отново записва в официално приложение всичките осем централи с техните имена и мощности – „Бистрица 1“, „Бистрица 2“, „Малина“, „Коляжа“, „Модерно предградие“, „Бояна 1“, „Симеоново“ и „Коньовица“.
Общината има всичко – земята, тръбите, водата, готовите проучвания, сметките на професорите и дори влезлите в сила планове. И какво прави? Осемнадесет години не забива нито един пирон. Проектът стои заключен в чекмеджетата на „Московска“ 33, докато цените на тока в Европа хвърчат до небето.
Най-парадоксалният обрат в тази сага настъпва през февруари 2024 година. Тогава общинският съветник Вили Лилков внася остро официално питане под номер СОА24-ВК66-1583 до кмета Васил Терзиев. В него Лилков подробно изрежда цялата двадесетгодишна история на осемте централи, цитира комисията от 26-те експерти, цитира обосновката на проф. Тасев и пита в прав текст защо общината бездейства и не реализира този златен проект. Човек би си помислил, че след такова питане общинските съветници ще запретнат ръкави и ще накарат общината най-сетне да построи своите осем централи. Вместо това се случва нещо, което трудно може да се обясни с логиката на обществения интерес.
На 13 февруари 2025 година с Решение №95 общинският съвет създава специална работна група за МВЕЦ, но вече „съвместно със Софийска вода“. Групата се събира точно два пъти – на 10 март и на 15 май 2025 година. И само седмица по-късно, на 22 май 2025 година, същият този Вили Лилков, заедно с още петима общински съветници, внася доклад СОА25-ВК66-4126, който на 12 юни е гласуван като Решение №428. С това решение историята се преобръща с краката нагоре. От осемте общински централи мистериозно остават само две – най-големите, най-лесните и най-печелившите, „Бояна 1“ и „Бистрица 1“. Останалите шест по-малки и по-трудни обекта са избутани в ъгъла за някакво неясно бъдеще. А правото да построи, да финансира и да експлоатира двете златни кокошки до самия край на концесията през 2034 година се дава на частния концесионер „Софийска вода“! Нещо повече – общинският съвет официално задължава работната група да оказва „пълно съдействие“ на частното дружество, за да мине безпроблемно през всички административни и градоустройствени процедури. Критикът, който година по-рано пита защо общината бави своите осем централи, лично подписва доклада, с който концесионерът обира каймака от проучванията на същата тази община.
Защитниците на тази сделка в общинския съвет веднага ще извадят дежурния си аргумент, записан грижливо в доклада от май 2025 година. Те ще кажат, че София не дава нито лев от бюджета си, че „Софийска вода“ плаща всичко сама, а когато концесията изтече през 2034 година, дружеството ще предаде двете централи на общината напълно безвъзмездно и без да иска компенсация за направените разходи. Звучи като приказка за наивници. Защото простата аритметика показва, че ако централите заработят в края на 2027 или началото на 2028 година, до края на концесията през 2034 година те ще произведат електроенергия за около 15–16 милиона лева при инвестиция от 7 милиона. Концесионерът не просто ще си върне всяко вложено евро двойно, но ще прибере и целия чист доход от най-продуктивните първи години на съоръженията, преди да остави на общината вече амортизираните машини.
Но истинският дявол се крие в две изречения от доклада пред общинския съвет и в думите на самото ръководство на „Софийска вода“. В доклада на съветниците пише буквално, че изграждането на централите „не е обвързано с изпълнението на концесионния договор“, макар експлоатацията им да е обвързана със срока на същата тази концесия. Защо е тази странна юридическа гимнастика? Отговорът е във финансовите правила на енергийния и водния регулатор КЕВР. Ако инвестицията е изведена извън концесионните задължения като отделна търговска инициатива на компанията, „Софийска вода“ не намалява с нея задължителните си ремонти по уличните тръби, но в същото време получава златен шанс да третира приходите от продадения ток като нерегулирана пазарна печалба.
А че токът ще се продава на пазара, вече е признато официално. Техническият директор на дружеството Веселин Димитров открито заявява, че централите ще покриват собствените нужди, а излишъкът ще се продава на свободния пазар, като производството дори надхвърля нуждите на компанията. Нека погледнем фактите в очите. Пречиствателната станция за отпадъчни води в „Кубратово“ от години задоволява сама нуждите си чрез когенерация от биогаз. Станцията за питейна вода в „Бистрица“ работи основно гравитачно и не може да изконсумира 1,4 мегавата постоянна мощност, а до резервоара в „Бояна“ изобщо няма голям консуматор на дружеството. Това означава, че огромната част от тези 12 000 мегаватчаса годишно ще потекат директно към енергийната борса.
И тук увисва най-страшният въпрос, на който нито в доклада на СОС от май 2025 година, нито в публичното решение №428 има отговор. Къде точно отиват парите от този продаден ток и как се осчетоводява спестеният разход за електричество в новия Бизнес план на „Софийска вода“ за периода 2027–2031 година, публикуван на 31 март 2026 година? В публичната част на документите в общинския съвет няма записан нито един процент роялти, нито една стотинка концесионно възнаграждение за Столична община от произведените мегаватчасове. Единственото задължение на „Софийска вода“ към града, записано черно на бяло в доклада, е веднъж годишно да изпраща отчет колко ток е произвела и колко тона въглероден диоксид е спестила, за да може общината да се похвали в брюкселските си брошури за климатична неутралност. Срещу общинската земя, общинските тръби и общинската вода София получава хартиен отчет за спестени емисии, а частният оператор получава реалните мегаватчасове и борсовите приходи!
Нещо повече – ако част от тази инвестиция от 7,7 милиона лева по някакъв начин бъде призната в регулираната база на активите пред КЕВР в новия бизнес план, а икономията от по-евтиния собствен ток остане в оператора до края на петгодишния регулаторен период, софиянци ще се окажат в абсурдната позиция хем да са платили предварителните проучвания чрез общинските си данъци, хем да изплащат централите през цената на водата в сметките си, хем концесионерът да продава излишния ток на свободния пазар. А дори инвестицията да е изцяло за сметка на собствения капитал на „Веолия“, въпросът остава все така болезнен – защо собственикът на земята, тръбите и водата се отказва от милиони левове сигурни приходи през следващите седем години, след като сам е доказал още през 2008 и 2012 година, че проектът е златна мина?
В момента процедурата тихо навлиза във финалната си права. Документите в РИОСВ са пуснати за обществен достъп на 26 октомври 2026 година, но в регистрите на общинския съвет все още липсва най-важният финален акт – решението, с което общинските съветници трябва официално да учредят правото на строеж върху двата общински имота в „Бояна“ и „Бистрица“, след като главният архитект одобри проектите. В същото време 75-мегабайтовото Приложение №1 към решението от юни 2025 година, в което се крие пълният текст на подписания меморандум и концепцията за централите, стои на сървъра на общинския съвет в такъв вид, че практически не може да бъде отворено от обикновен гражданин.
Преди общинските съветници да вдигнат ръка и да харижат вещните права върху общинската земя в „Бояна“ и „Бистрица“, кметът Васил Терзиев, вносителите на доклада начело с Вили Лилков и ръководството на „Софийска вода“ дължат на софиянци незабавни и публични отговори. Трябва да бъде изваден на масата пълният финансов модел на двете централи от Бизнес плана за 2027–2031 година. Трябва да се каже ясно колко точно мегаватчаса ще се продават на борсата, в чий джоб влизат парите от тези продажби и ще падне ли цената на водата в София с всяка стотинка, спестена или спечелена от турбините върху градския водопровод. Защото когато въртиш турбина с питейната вода на два милиона души върху общинска земя и с общински проучвания, налягането в тръбите е физика, но мълчанието около милионите от тока вече е диагноза за това кой всъщност управлява София.