СВОБОДНИЯТ КАНАЛ РАЗКРИВА ТАЙНАТА НА ГРОБА НА ПАИСИЙ: Мит ли е традицията за смъртта на първия ни будител и къде почиват костите на един от най-великите българи?

Самоков. Една есенна утрин, пропита с хладината на Рила и мириса на старо дърво от вековните къщи, може да изглежда като всяка друга. Но зад тишината на калдъръмените улички, в двора на църквата „Св. Николай Чудотворец“, лежи една от най-големите загадки в българската история – тази за гроба на Паисий Хилендарски. Не става дума за мавзолей, нито за каменно изваяние, което категорично да потвърждава величието на първия ни будител. Става дума за един обикновен каменен кръст, за един символичен гроб, който, парадоксално, поражда повече въпроси, отколкото да дава отговори. Това не е просто краеведска хипотеза, поддържана от шепа ентусиасти. Това е нишка, която, разплетена внимателно, ни води през лабиринт от документи, предания, научни спорове и дори църковни дипломации, които поставят под сериозно съмнение всичко, което сме учили в училище за последните дни на човека, дал „История славянобългарска“ на своя народ.

Представете си картината. XXI век е. Туристи и поклонници се спират пред този символичен гроб в Самоков, издигнат преди малко повече от десетилетие, за да отбележи 250-годишнината от написването на Паисиевата история. Местният Исторически музей, чиято експозиция е единственият безпристрастен свидетел в тази история, е кристално ясен: „Документите за родното място и гроба на Паисий засега са непотвърдени.“ Символично е, да. Но зад този символ се крие нещо много повече от местен патриотизъм. Крие се една история, която започва не с легенди, а с един сух, бюрократичен запис от далечната 1798 година.

В кондиката на Хилендарския манастир, на 3 юли 1798 г., е отбелязано нещо, което завинаги променя перспективата към последните дни на великия монах. Йеромонах Паисий, хилендарски старец и поклонник, е починал в Самоков, не се е върнал в Света гора и е бил положен в гроб. Ето това е отправната точка. Един документ, черно на бяло, подписан и заверен от монашеското братство на Атон. Това не е измислица, не е мит, не е предание. Това е факт. И точно тук започва истинската загадка, защото традиционната историография поставя смъртта на Паисий около 1773 г., в района на Амбелино, днешен Асеновград. Разликата е цели 25 години. Четвърт век. Една епоха.

Но само един документ ли е това? Не. БНТ, позовавайки се на тогавашния директор на Историческия музей в Самоков, Нина Христоска, разказва още по-детайлна история. Монахът Дяк Марко е този, който през същата 1798 г. занесъл в Света гора вестта за кончината на отец Паисий в Самоков, където бил погребан в двора на „Св. Никола“ „на харно място“. Това съобщение било вписано в Хилендарската кондика и впоследствие публикувано от проф. Йордан Иванов – едно от най-авторитетните имена в българската история. Това вече не е просто запис, това е предание, облечено в документална форма, което има своите конкретни пратеници и разказвачи.

А дали има и физически доказателства? Отново – да. Източно от днешната църковна ограда, по време на строителни дейности, е бил открит стар гроб. И тук идва най-интригуващият детайл, разпространяван от Община Самоков и цитиран от БТА и БНР: в този гроб е намерен медальон с името „Паисий“. Медальон с името Паисий. Представете си – едно малко метално късче, гравирано с името на човека, който стои в основата на българската възрожденска идея, открито в гроб на старо гробище, за което има документални данни, че именно там е погребан йеромонах Паисий. Комбинацията от гроба, медальона и записа от 1798 г. превръща това място в основен кандидат за последен дом на хилендарския монах, според самоковската версия. Нещо повече, през 60-те години на миналия век, при други строителни работи в района, местно предание разказва за открита надгробна плоча. Нина Христоска пред БНТ потвърждава и тази версия.

Има ли логика точно там да е гробът? Църквата „Св. Николай“ не е избрана случайно. Тя е била гробищен храм, където са били погребани видни самоковци. Историческият музей посочва имена като Захарий Зограф и Християния Доспевска. Част от двора е застроена през 50-те години, а някои надгробни плочи са преместени в музея. Това означава едно: дори днешният символичен гроб да не маркира абсолютно точното място на погребението, то е напълно възможно в този район действително да е бил положен хилендарски монах на име Паисий. Този факт е неоспорим.

Но тук идва големият въпрос, който разцепва историографията: Кой Паисий? Защото не всяко име Паисий означава автора на „История славянобългарска“. И тук самоковската версия започва да се пропуква под напора на научната критика. Съществува научна публикация, която предлага много конкретно възражение. Авторът ѝ приема, че през 1798 г. в Самоков действително е починал и погребан хилендарски йеромонах Паисий. Според него обаче това не е авторът на „История славянобългарска“, а друг монах, наричан „хаджи Паис“. Този хаджи Паис дори е свързан с отбраната на Самоков от кърджалийски нападения, което го прави важна фигура, но не и националния будител. Дори църковен текст, цитиращ кондиката от 1798 г., предупреждава за същия проблем – на Атон по това време е имало повече от един монах с името Паисий. Следователно самото име в документа, колкото и да е интригуващо, не доказва автоматично, че става дума за автора на „История славянобългарска“.

Това е ключът към целия спор. Защото традиционната версия поставя смъртта на Паисий около 1773 г., цели 25 години по-рано, по пътя към Света гора, в района на Амбелино, днес част от Асеновград. Тази версия се посочва и от държавни, и от църковни източници, макар и с уговорката „предположение“. Но и тук има една много съществена пукнатина. Националната библиотека, авторитетна институция, посочва, че по-нови проучвания на документи от архивите на Хилендарския манастир и Сремски Карловци извеждат хипотеза, според която проигумен Паисий е извършвал таксидиотска дейност през 1775 г. в хилендарския метох Куч, край долното течение на Струма. Ако идентификацията в тези документи е правилна, Паисий очевидно не може да е починал през 1773 г. Това е изключително важно. Това размества цялата хронология и отваря вратата за нови, шокиращи възможности.

Нека подредим фактите в една хронологична последователност, за да видим колко много въпросителни има: 1722 г. е традиционно приеманата година на раждането на Паисий. 1762 г. – годината, в която завършва „История славянобългарска“. 1771 г. – поп Алексо от Доспей прави втория известен препис на „Историята“. Тази връзка с Доспей е един от аргументите на местните изследователи за силните отношения на Паисий със Самоковския край. 1773 г. – традиционната година на смъртта край Амбелино. 1775 г. – според посочените от Националната библиотека архивни проучвания, Паисий може все още да е извършвал дейност като таксидиот. И накрая, 1798 г. – Хилендарската кондика документира смъртта на хилендарски йеромонах Паисий в Самоков. И тук имаме три възможности. Първата е традиционната: авторът на „История славянобългарска“ умира около 1773 г. край Асеновград, а Паисий от Самоков през 1798 г. е друг монах. Втората, която е и най-революционна: датировката 1773 г. е погрешна, Паисий живее поне до 1775 г., а човекът, починал в Самоков през 1798 г., действително е той, авторът на „Историята“. Третата е междинна: 1773 г. е грешна, но и Паисий от 1798 г. е друг човек. Тогава истинската дата и място на смъртта на автора остават неизвестни. Всяка една от тези възможности преобръща учебниците по история.

Интересно е, че самоковската теза днес не е някаква забравена местна легенда, нито просто фолклор. През 2019 г. Общинският съвет в Самоков определя 14 септември за Ден на св. Паисий Хилендарски. На символичния гроб се провеждат официални чествания. А през 2025 г., забележете, самият български патриарх Даниил отслужва литургия в „Св. Николай Мирликийски“. Софийската митрополия, с една забележителна предпазливост, нарича мястото „предполагаемия гроб“ на Паисий. След богослужението има дори литийно шествие до него. Тоест, Българската православна църква признава значението на мястото, но не го обявява за доказан, автентичен гроб. Това е една деликатна позиция, която показва уважение към местното предание, без да влиза в остър конфликт с утвърдената историческа наука.

Още по-любопитно е, че спорът за гроба се преплита със спора за родното място на Паисий. Традиционно Банско претендира за него. Самият Паисий обаче пише единствено, че е дошъл „в Света гора Атонска от Самоковска епархия“. Националната библиотека също представя Банско като хипотеза, а не като абсолютно установен биографичен факт. Самоковската версия сочи село Доспей, което е в Самоковската епархия. И тук отново се появява една силна връзка: през 1771 г. именно свещеникът Алексо от Доспей прави втория известен препис на Паисиевата история. Това е реална историческа връзка между Паисий и района, макар сама по себе си да не доказва, че той е роден там. Но подсилва тезата за дълбоките му връзки със Самоковско.

Всичко това ни води до един неоспорим извод: ние всъщност не знаем със сигурност къде е гробът на Паисий. БНТ е проучвала и асеновградската версия, посочвайки различни предполагаеми места около някогашното Амбелино. Съществуват дори версии за Банско и други места. Самите изследователи, цитирани от БНТ, са скептични, че автентичният гроб някога ще бъде установен. Това е една отрезвяваща констатация. Но тя не трябва да ни спира. Напротив, тя ни дава още по-силна мотивация да търсим истината. Защото това не е просто търсене на кости, а търсене на част от националната ни идентичност, на разбиране за последните години от живота на човека, който ни е посочил пътя.

Пред нас стои едно разследване, което далеч надхвърля рамките на местна сензация. Има документ от 1798 г. Има хилендарски монах Паисий, починал в Самоков. Има старо гробище. Има намерен гроб. Има сведения за медальон с името Паисий. Има местно предание за надгробна плоча. Има символичен гроб и официално църковно почитане на мястото. Има научна теза, че погребаният е друг Паисий. И най-интересното – има по-нови архивни данни, които поставят под въпрос традиционната 1773 г. като година на смъртта.Точно последното е нишката, която трябва да разплетем докрай. Да не се задоволяваме с медийни преразкази, а да се потопим в научните публикации и, ако е възможно, в оригиналните документи. Трябва да намерим оригиналния запис от Хилендарската кондика от 3 юли 1798 г., да разберем кой и кога го е публикувал за първи път, какво точно пише дума по дума. Откъде идва информацията за медальона, има ли снимка или опис на находката, къде се намира днес? И най-важното – какви точно са документите, според които Паисий е бил жив през 1775 г.? Само ако тези пет ключови въпроса получат своите отговори, ще можем да съберем пъзела и да направим едно наистина сериозно историческо разследване, което може би ще пренапише една страница от българската история. Защото истината, както и да е поднесена, винаги е по-силна от най-красивата легенда.