ЗЛАТНАТА ТРЕСКА НА БАНКИТЕ: КАК РЕКОРДНИТЕ ПЕЧАЛБИ ЗА МИЛИАРДИ ПРИКРИВАТ ПЪЛЗЯЩ КРЕДИТЕН БАЛОН И СЧЕТОВОДЕН ХАОС

На пръв поглед картината изглежда като триумф на финансовия инженеринг и нов исторически връх за националното стопанство. Водещото икономическо издание „Капитал“ побърза да обяви на своите страници, че българските търговски банки уверено крачат към безпрецедентна в историята си номинална печалба за деветмесечието на 2026 година, надхвърляща зашеметяващите 1.62 милиарда евро. Според лансирания от медията наратив секторът преживява истинско възраждане след присъединяването към единната европейска валута, като резултатът бележи ръст от 12.3 на сто спрямо предходната година и оставя след себе си дори рекордите от 2024 година. Анализаторите на вестника очертават картина на устойчив просперитет, подхранван от освободената ликвидност на задължителните минимални резерви от БНБ, набъбналите лихвени доходи и ненаситния апетит на домакинствата към нови имотни придобивки. Единственият съществен облак на този безоблачен финансов небосклон, ако се доверим на цитирания преглед, е намерението на държавата да изземе ликвидност чрез извънреден данък върху свръхпечалбите, с който правителството се опитва да запуши бюджетните пробойни за сметка на най-рентабилния отрасъл.

Но ако човек си направи труда да отгърне лъскавата опаковка на този оптимистичен пиар и се зарови надълбоко в суровите числа на балансите, триумфалната реторика започва да се разпада на съставните си части. Зад помпозния фасаден патос на финансовата журналистика прозират стряскащи счетоводни нелепости, подценяване на системен кредитен риск и откровено затваряне на очите пред класически симптоми на прегряващ балон. В опита си да нарисуват безупречна картина на благоденствието авторите от изданието допускат фрапиращи грешки от порядъка на три нули, бъркайки милиони с милиарди, сякаш жонглират с джобни пари, а не с фундаменталните величини на финансовата стабилност. Твърдението, че до абсолютния годишен връх на сектора от близо 1.89 милиона евро оставали едва 266 милиона, докато вече са отчетени 1.62 милиарда евро печалба, издава не просто повърхностна редакторска хигиена, а пълна незаинтересованост към вътрешната логика на цифрите. Подобна манипулативна небрежност лъсва и при описанието на потребителското кредитиране, където за водещия играч Банка ДСК се твърди, че след тримесечен прираст от 181 милиона евро общият ѝ портфейл достигнал нищожните 4.68 милиона евро. Когато ключови индикатори за здравето на финансовата система се преписват с такава безотговорност, цялата аналитична сграда започва да буди дълбоко и оправдано съмнение.

Още по-същественият проблем обаче не е в техническия брак на текста, а в съзнателното пропускане на червените лампи, които светят все по-ярко в самите банкови отчети. „Капитал“ небрежно подминава най-зловещия факт от представената статистика – главоломния ръст на разходите за обезценки, които скачат с чудовищните 53.6 процента на годишна база до 382 милиона евро. В условията на предполагаемо икономическо благополучие и исторически висока заетост скок от над половината върху заделените провизии за лоши кредити не е изолирана аномалия, а директна присъда за качеството на активите. Това показва недвусмислено, че въпреки рекордната нетна печалба, дълбоко в основите на системата започва да се трупа токсичен дълг. Когато разходите за провизии растат два пъти и половина по-бързо от нетния лихвен доход, всеки опитен инспектор по банков надзор би разпознал класическите признаци на късен кредитен цикъл. Още по-тревожно е обстоятелството, че четвърт от целия този буфер – близо 96 милиона евро – се концентрира в сравнително малка специализирана институция като Ти Би Ай банк. Това е ясен симптом, че сегментът на бързите и потребителски заеми за най-уязвимите социални слоеве вече се огъва под тежестта на необслужваните задължения, което неизбежно ще плъзне като домино и към големите универсални портфейли.

Паралелно с това официалният медиен прочит прави опасни макроикономически еквилибристики, опитвайки се да защити тезата за здравословен имунитет на жилищния сектор. Цитира се с гордост годишен скок от над 25 на сто при ипотечното кредитиране, като общият портфейл прехвърля 21.5 милиарда евро, докато в същото изречение се признава за свиващ се общ обем на реалните сделки на имотния пазар. За всеки независим анализатор това разминаване представлява христоматиен парадокс с деструктивен заряд. Ако реалният брой на покупко-продажбите спада, а раздадените пари нарастват с по една четвърт за дванадесет месеца, това означава само едно – банките финансират все по-малко на брой, но драматично по-надценени жилища. Налице е агресивно помпане на средния размер на кредитите и надуване на съотношението между дълг и обезпечение при изкуствено поддържани високи цени на квадратен метър. Водещите трезори, начело с Банка ДСК и ОББ, се надпреварват в безразсъден марш за пазарен дял, подхранвайки чист балон на имотни активи. В мига, в който имотният пазар достигне своята точка на пречупване и надценените обезпечения започнат да губят ликвидност, тези същите портфейли ще се превърнат в тежка воденична тежест за собствения капитал на кредитните институции.

Не по-малко илюзорна се оказва и лансираната теза, че влизането в еврозоната представлява безплатен извор на безкрайно богатство за финансовите институции. Според удобната версия на изданието радикалното намаляване на задължителните минимални резерви от дванадесет процента при БНБ до едва един процент при Европейската централна банка е освободило колосален свободен ресурс, който банките просто са паркирали при 2.5 на сто лихва в депозитното улеснение на Франкфурт, трупайки милиони без грам риск. Това обаче е счетоводна полуистина, която удобно игнорира пасивната част на банковия баланс и реалната цена на ресурса. Българските банки години наред се наслаждаваха на огромен депозитен лаг, плащайки на своите вложители почти нулева доходност, докато пренасочваха ликвидността към лихвоносни активи. В условията на пълна интеграция в общия валутен съюз и свободен пренос на капитали тази рента от неинформираността на спестителите започва бързо да се изпарява. Натискът за покачване на лихвите по депозитите на бизнеса и гражданите вече е въпрос на месеци, което неминуемо ще компресира нетния лихвен марж, рекламиран днес като триумф на ниво от 2.77 на сто.

Същевременно разследването на административните пера разкрива друга тиктакаща бомба, маскирана зад добрите тримесечни финансови отчети. Оперативните харчове на сектора набъбват с 12 процента до над 1.07 милиарда евро, като основният двигател за това е надпреварата във възнагражденията на персонала. Във финансовата теория заплатите са известни като „лепкав“ разход – те могат бързо да бъдат вдигнати в периоди на еуфория, но са практически невъзможни за орязване, когато икономическият цикъл се преобърне. В момента, в който лихвените нива на ЕЦБ тръгнат надолу и извънредните лихвени постъпления започнат да се свиват, тези раздути постоянни разходи рязко ще калкулират загуби, изяждайки печалбите с бързината на горски пожар. Търговските банки живеят с разходна структура, пригодена за безкраен лихвен празник, забравяйки, че монетарната политика е дълбоко цикличен механизъм.

Цялата тази сложна мозайка от напрежение кулминира в шумната полемика около подготвяния от финансовото министерство извънреден налог върху свръхпечалбите, представен в медийния преглед като чиновнически грабеж, заплашващ ликвидността и регулаторните буфери. Но дори тук публичното говорене страда от тежка юридическа и финансова дезориентация. Твърдението, че държавата ще събира извънреден данък авансово от печалбата за 2027 година върху резултатите от 2026 година, е правен оксиморон. Данък върху свръхпечалбата по самата си икономическа природа представлява извънредно облагане на вече реализирани, необичайно високи исторически резултати, генерирани от външни конюнктурни фактори, а не от корпоративна иновация. Опитът на банковото лоби да представи обикновените авансови плащания като системен удар срещу стабилността е просто опит за запазване на свръхрентата за шепа акционери, докато реалният сектор продължава да плаща висока цена за кредитен ресурс. Всъщност истинската заплаха за капиталовата адекватност не идва от фискалните амбиции на хазната, а от факта, че над половината от цялата печалба на сектора е концентрирана само в два мастодонта – Банка ДСК и Уникредит Булбанк, оставяйки останалата част от пазара да се бори с тънки маржове и растящи провизии.

Когато си спестим евтините хвалебствия и сглобим цялостната картина без спекулативен грим, истината за българската банкова система през 2026 година придобива съвсем различен, тревожен оттенък. Това не е разказ за непоклатима стабилност и европейски триумф, а за късна фаза на лихвена еуфория, в която рекордите се крепят върху надуване на имотни експозиции, задържане на ниски депозитни лихви и замитане на растящите лоши кредити под килима на агресивния счетоводен баланс. Докато паралелните новинарски емисии занимават обществото с изборни балотажи и абстрактни геополитически кризи, истинската буря зрее тихо в сейфовете на трезорите. Зад гръмкото число от 1.62 милиарда евро печалба не стои новото икономическо чудо на България, а колос на глинени нозе, зареден с отложени загуби, които рано или късно ще изискват своята реална цена.