Брюксел в началото на ноември мирише на мокър камък и на уморени обещания. В коридорите на сградите, където се решава бъдещето на разширяването, въздухът е тежък от повторение, от едни и същи фрази, изричани на различни езици вече толкова години, че преводачите ги знаят наизуст. Именно там, на срещата на върха за разширяване, президентът на Северна Македония Гордана Силяновска-Давкова изрича отново онова изречение, което в Скопие звучи като национална мантра, а в София като провокация, че страната ѝ е готова, че е направила всичко, че сега Европейският съюз трябва да покаже политическа воля. Думите ѝ, предадени сухо от агенциите и подхванати емоционално от скопските таблоиди, после разказани пред камерите на „Сител” в предаването „Тема на деня”, изглеждат на пръв поглед като поредния дипломатически ритуал. Но зад тях стои натрупване от четвърт век на унижения, предоговаряния, смени на имена, знамена и учебници, зад тях стои една държава, която се чувства хваната в капан между собствената си гордост и чуждата умора, и един съюз, който все по-трудно прикрива, че е забравил как се прави разширяване.

Силяновска-Давкова не е случаен глас в този хор. Първата жена президент на страната, професор по конституционно право, човек, който познава тежестта на всяка запетая в основния закон, тя говори не като уличен трибун, а като юрист, който е видял как правото се огъва под политиката. Когато казва, че Македония вероятно е страната, най-често призовавана да демонстрира политическа воля за приемане на последното условие, в кавички, или последното искане, тя слага кавичките съвсем съзнателно. Тези кавички са целият ѝ аргумент. Те казват, че това, което Брюксел нарича условие, в Скопие се чете като ултиматум, че това, което София нарича европейски принцип, в Скопие се чува като двустранна сметка, пренесена насила в европейската рамка за преговори. И когато добавя, че съюзът, когато поиска, може да бъде много креативен, тя всъщност отправя упрек с усмивка, напомняне за всички онези случаи, в които Брюксел е намирал вратички, преходни периоди, тълкувателни декларации и отложени действия, за да спаси Кипър, да приюти разделени държави, да затвори очи за несвършени реформи на свои фаворити.

Парадоксът, който тя описва, е реален и всеки, който е прекарал дори седмица в совалката Скопие-София-Брюксел, го е чувал в двете му версии. От българска страна посланието от години е неизменно, че въпросът не е двустранен, а ценностен, че става дума за права на хора, за език на омразата, за фалшифицирана история, за неизпълнен Договор за приятелство от 2017 година, и че именно затова той е вписан във френското предложение и в преговорната рамка, одобрена от всичките двадесет и седем. От европейска страна обаче, когато скопските министри почукат на вратата на Комисията, отговорът почти винаги е друг, върнете се и говорете със София, намерете диалог, изградете доверие. Така малката република се оказва между две огледала, всяко от които ѝ връща различен образ, виновна пред София, че не изпълнява европейското, и виновна пред Брюксел, че не решава двустранното. Силяновска-Давкова го казва с юридическа прямота, защото знае, че тази неяснота е по-страшна от откритото вето. Ветото поне има име и адрес. Неяснотата няма.

Оттук идва и настояването ѝ за гаранции, за обяснителни разпоредби, за яснота при какви условия ще продължат нещата. На пръв поглед звучи като суха правна екзотика, като професорска фантазия за тълкувателни декларации относно равенство, солидарност, добросъвестност и зачитане на конституционните структури и на културната идентичност. Но който познава балканската дипломация, знае, че зад тези тежки думи стои съвсем конкретен страх, страхът от бездънната яма на новите условия. Скопие вече смени знамето си в средата на деветдесетте, за да удовлетвори Атина, вече подписа Охридския рамков договор, за да спре конфликт, който едва не я разцепи, вече прие Преспанския договор, смени конституционното си име от Република Македония в Република Северна Македония, погреба символи и митове, които поколения бяха учили като свещени, и повярва, че срещу това получава отворена врата. После дойде София с искането за вписване на българите в преамбюла на Конституцията наред с албанци, турци, сърби, бошняци и други, с искането за промени в учебниците, за признаване на обща история, която двете страни четат по диаметрално противоположен начин. В Скопие мнозина днес са убедени, че дори и тази промяна да бъде гласувана утре сутрин, вдругиден ще се появи ново условие, нов протокол, нов преглед на изпълнението. Затова президентът иска хартия с подпис, текст, който да каже дотук и не по-нататък.

Въпросът е дали Брюксел може да даде такава хартия. Историята на разширяването показва, че когато съюзът иска, намира формули. Намира ги за Хърватия и Словения за Пиранския залив, намира ги за Сърбия и Косово със звездички и бележки под линия, намира ги дори за самата България и Румъния с механизми за сътрудничество и проверка, които трябваше да са временни, а продължиха повече от десетилетие. Но случаят със Северна Македония е различен, защото условието вече е част от преговорната рамка, приета с консенсус, а всяка промяна на тази рамка изисква отново консенсус, включително гласа на България. Да се търси обяснителна разпоредба, която да ограничи действието на вече прието условие, означава на практика да се моли блокиращият да се съгласи да бъде заобиколен. Това е дипломатическият възел, който Силяновска-Давкова елегантно премълчава пред камерите, но който всеки брюкселски чиновник разбира от половин дума. Креативността, за която тя говори, е възможна само ако София я допусне, а София в момента няма никакъв вътрешен стимул да я допуска.

И тук разследването неминуемо стига до София, до нейната тиха, но желязна логика. Българската държава, раздирана от години на политическа нестабилност, предсрочни избори, служебни кабинети и новоизбран президент, чието име тепърва ще тежи в този спор, е открила в македонската тема рядкото нещо, което обединява иначе непримирими лагери. Да бъдеш твърд към Скопие не носи електорална загуба, носи само дивиденти. Парламентът в София гласува рамкови позиции с огромни мнозинства, медиите следят всяка дума от Скопие под лупа, а всяка новина за посегателство над българи отвъд границата, за надписи, за паметници, за учебници, в които България фигурира като фашистки окупатор, се връща обратно като гориво за още по-твърда позиция. Когато Силяновска-Давкова казва, че ще търси среща с новоизбрания български президент, тя всъщност признава, че каналът през правителствата и през Комисията е запушен и търси човешки прозорец. Но в България президентът може да говори меко, а ветото в Съвета се държи от правителството, което от своя страна се държи от парламента. Диалогът с добри намерения, за който тя говори, се разбива именно в тази асиметрия. Скопие я пращат да говори със София, а София ѝ отговаря, говорете с всичките двадесет и седем.

В този контекст трябва да се чете и историята с Плана за действие за малцинствата, онзи документ, разработен с експерти на Съвета на Европа, който Скопие е изпратило не директно в Брюксел, а за преглед в София. Самата Силяновска-Давкова го нарича рядко явление и е права, рядко се случва една суверенна държава да даде на съседката си, с която е в спор, право на предварителна редакция върху вътрешен план за малцинства. В Скопие този жест беше представен като доказателство за добра воля, като почти унизителна отстъпка в името на Европа. В София обаче той беше прочетен по съвсем друг начин, като документ, който говори общо за малцинства, но не назовава конкретно българското, който обещава процедури, но не дава срокове, който препраща към европейски стандарти, но не решава въпроса с конституционното признаване. Затова изречението ѝ, че всички държави са доволни, само България не е, звучи в Скопие като изобличение, а в София като потвърждение, че проблемът е реален и че само засегнатата страна го вижда в целия му размер. Именно тук се вижда най-дълбоката психологическа пропаст между двете столици. Едната вярва, че е направила прекомерен жест, другата вярва, че жестът е заобиколил същината.

Сравнението, което президентът прави с Черна гора и Хърватия, е внимателно подбрано и затова заслужава да бъде разгледано под лупа. Тя приветства думите на хърватския премиер Андрей Пленкович, че откритите въпроси с Подгорица могат да бъдат решени до 2028 година, паралелно с преговорите, в дух на диалог. Посланието е прозрачно, ето модел, при който двустранният спор не е бариера пред отварянето на глави, а част от пътя. Но аналогията куца, защото случаят на Черна гора е различен по тежест, по мащаб и по време. Подгорица е напреднала много по-далеч в преговорите, Загреб няма конституционно искане към нея, а хоризонтът 2028 е политическа цел, не юридическа гаранция. Да се пренесе този модел върху Скопие означава да се върне часовникът назад, да се предоговори френското предложение, което и Париж, и Берлин смятат за затворена страница. Никой в Брюксел няма да го каже открито пред камера, но в кулоарите го казват ясно, отварянето на рамката би отворило кутията на Пандора за всички други кандидати.

Отвъд юридическите тънкости остава големият геополитически натиск, който Силяновска-Давкова използва много умело. Цитирайки председателя на Европейския съвет Антонио Коща, че разширяването е геостратегическа инвестиция, тя всъщност казва на Брюксел, ако ни оставите в чакалнята, ще ни загубите. И в това има истина, която не може да бъде отминавана с лека ръка. Западните Балкани отдавна не са тихият заден двор на Европа. Сърбия се люшка между Брюксел и Москва, с нови студентски движения и улична енергия, чиято идеология още не е ясна, но чийто потенциал да преобърне политическата маса е огромен. Босна тлее, Косово и Сърбия са в перманентна криза, Албания и Черна гора бързат напред, а Северна Македония, някога отличникът, днес е умореният отличник, който е преписвал толкова много домашни, че е забравил защо учи. Руското влияние, китайските инвестиции в инфраструктура, турските културни мрежи, всички те чакат именно такива моменти на европейска умора. Когато президентката говори за върховенство на закона, за корупция, за функционални институции и за икономическо развитие, тя не говори напразно, защото знае, че докладът на Европейската комисия за напредъка, който предстои, ще бъде строг. Тя предварително признава слабостите, за да си купи морално право да критикува. Това е класически ход на опитен политик, признавам малко, за да мога да поискам много.

Но най-тежкият въпрос остава скрит между редовете на нейното интервю и той е вътрешен. Дори и утре Брюксел да прояви прословутата политическа воля, дори и София по чудо да смекчи тона, има ли в Скопие мнозинство за конституционната промяна. Отговорът, който всеки в македонския парламент знае, е не. Правителството на Християн Мицкоски, дошло на власт с обещание да не отстъпва пред натиска, да мести планини, но да пази националните интереси, няма две трети мнозинство, а опозицията от СДСМ, която някога подписа Преспа и прие френското предложение, днес е в ролята на острие срещу всяка нова отстъпка, защото плаща цената на старите. Така президентът и премиерът играят сложен танц, в който единият говори за европейски път и диалог, а другият за непреклонност, и двете послания са верни, защото са адресирани към различни публики. Силяновска-Давкова може да иска гаранции от Брюксел именно защото знае, че без тях никой в Скопие няма да си сложи подписа под промяната. Тя не търси само европейска справедливост, тя търси политическо прикритие за самоубийствено гласуване у дома.

Затова нейното изявление не трябва да се чете като новина за пробив, а като внимателно поставен капан от думи, в който всяка страна ще види своето. Брюксел ще чуе уверение, че Скопие остава на европейския път и работи по реформите. София ще чуе упрек, че е единственият недоволен и че проблемът е двустранен, а не европейски. Скопие ще чуе утеха, че президентът не е предала националното достойнство и че е казала в лицето на Европа, че България блокира. А обикновените хора от двете страни на границата, онези, които минават през Гюешево и Деве баир с автобуси и камиони, които имат роднини и от двете страни, които говорят почти един и същи език, но са научени да се броят за различни народи, те ще чуят отново същото, че чакалнята продължава, че вратата е открехната, но резето е от другата страна, и че някой някъде отново говори за политическа воля, докато животът им минава в чакане на визи, фондове и обещания, които все не идват.