Когато в залите на властта замирише на евтин парфюм, увяхващи рози и претоплена чиновническа слава, обикновено някъде отвън вече се чува глухият тътен на подковани ботуши.

В Националния дворец на културата прожекторите винаги са имали свойството да хвърлят странни, неестествени сенки – от онези, които правят джуджетата да изглеждат като титани, а ласкателите да приличат на държавници.

Преди броени дни, под прашните полилеи, служебният министър Евтим Милошев стисна десницата на Здравка Евтимова и й връчи почетното „Перо“. Сцената изглеждаше съвършено полирана, почти библейска. Един класически тържествен кадър за вечерните новини, гарниран с дежурните аплодисменти на същата онази столична номенклатура, която десетилетия наред оцелява при всяка власт, защото знае как да ръкопляска навреме.

Но зад този фасаден панаир на суетата се крие една далеч по-мрачна и опасна диагноза, която не може да бъде замазана с патетични тиради. Докато официалният протокол раздаваше венци, реалността отвън продължаваше да се разпада, а думите на самата наградена писателка, публикувани часове по-късно, прозвучаха не като висок духовен завет, а като същински опиат за едно упоено и ограбено общество. Този парадокс не убягна на будните анализатори – Свободният информационен канал пръв обърна внимание на зловещото разминаване между сладникавата лексика на номинираните за величия и реалния разпад на българската държавност, задавайки въпроса дали интелигенцията не се е превърнала в най-удобната слугиня на статуквото.

Когато човек чете напоителните изповеди на Евтимова, първото усещане е за лепкава, приспивна мъгла. Тя говори за доброто, за светлината, за трите минути щастие, след които авторът се връщал към своя делничен аскетизъм. Всичко това би звучало трогателно в читанка за началното училище, но в устата на водеща публична фигура представлява опасен, почти престъпен морален релативизъм. Изречението, че „усещането за добротворство живее дори в мутрата и в най-големия престъпник“, не е просто литературна волност или християнско смирение. То е чиста проба индулгенция за онези, които три десетилетия разпарчетосват България. Като разследващ журналист съм виждала очите на твърде много мутри – студени, безжизнени, свикнали да пресмятат човешкия живот в кубици бетон и пачки с банкноти.

Превръщането на бруталния престъпник в някакъв трагичен, разкаян герой от балканска балада е интелектуална подлост. Да се подменя законовата и моралната справедливост с някаква сантиментална боза, удобна за всеки местен феодал, който иска да спи спокойно след поредния пладнешки грабеж…

Но подмяната не спира до оневиняването на подземния свят. Тя пълзи нагоре, към самите върхове на властта, където придобива още по-уродлив вид. В същото това интервю писателката заявява, че онзи политик, който възприеме сънародниците си като „родни братя и сестри, негови деца или родители“, щял да заслужи цяла глава в учебниците по история. Това не е демократична позиция, а класическият, до болка познат тоталитарен вопъл за „Бащата на нацията“. Точно с тези приказки за „бащината грижа“ и „общото семейство“ половин век на този народ му бяха слагани намордници, докато партийните секретари решаваха кой има право да учи, кой да пътува и кой да изгние в лагерите край Белене. Демокрацията не търси бащи, нито има нужда от строги, но справедливи патриарси. Тя изисква наемни чиновници с вързани от закона ръце, прозрачни банкови сметки и страх от прокурора. Когато един интелектуалец започне да проповядва, че спасението е в държавника-родител, той съзнателно подготвя почвата за следващия диктатор. И тук идва крещящото, абсурдно противоречие в нейните собствени думи: в един и същи дъх тя твърди, че младежта „няма да се предаде пред никой властолюбец и тиранин“, а само няколко реда по-надолу сама чертае профила на същия този тиранин, наричайки го спасител и грижовен баща.

Тази шизофренна логика разкрива дълбоката неискреност на посланията, с които биваме заливани от официалните трибуни. Как точно младите хора няма да се предадат на тиранина, когато същите тези младежи са системно обезлюдявани, изтласквани към летището в София или затваряни в гетата на безнадеждността? Да се говори за съвременните младежи като за някакви митични, непобедими опълченци, които със стоицизъм ще пречупят юмрука на силния на деня, е евтин патос, целящ да прикрие истинския мащаб на трагедията. Истината, която се вижда по улиците на Перник, на Враца или на Сливен, е съвсем друга: младите или си стягат куфарите за чужбина, за да не дишат този отровен въздух, или са превърнати в цинични консуматори, които бързо се научават как се оцелява в една опорочена система. Свободният информационен канал наскоро публикува потресаващи данни за скритата младежка емиграция и прогресиращата неграмотност сред подрастващите – статистика, която хвърля в ужас всеки трезвомислещ родител, но очевидно остава незабелязана в университетските аудитории, където се леят романтични дитирамби за непобедимия български дух.

Най-страшното обаче е мистификацията на самото страдание, прокарана с лекота. Твърдението, че огромният талант на съвременните ни автори е „реверанс на Бог или на Вселената към българите за трагичната съдба в миналото“, е чиста проба кармичен фатализъм. Това е удобната философия на роба – биха ни, клаха ни, живяхме в мизерия и тъмнина, но пък Вселената ни даде гениалност. Подобни тези не са нищо повече от духовна просия. Страданието само по себе си не ражда култура, то ражда травми, озлобление, комплекси за малоценност и страх. Културата се ражда от свобода, от просвета, от институционален ред и критичен ум. Да се внушава на българина, че неговата историческа мъка е някаква разменна монета срещу космически подаръци, означава да се оправдае всяко следващо беззаконие. Защо ни е правосъдие днес, защо ни са чисти пътища и честни избори, щом страданието така или иначе ще бъде компенсирано някъде в метафизичното пространство от добрата съдба? Това е същият онзи опасен приспивен нарцисизъм, който десетилетия наред кара този народ да стиска зъби пред неправдата, убеден, че търпението е най-висшата му добродетел.

И като връх на това интелектуално падение идва псевдонаучната фантастика за бебетата и класическата литература. Да заявиш публично, че ако прочетеш финала на Хемингуей на едно сито и сухо дете, то ще заплаче, а ако му рецитираш Шекспир, ще спре сълзите си, макар да е гладно и мокро, е обида за елементарната човешка интелигентност.

Проблемът не е в това, че имаме богато въображение – проблемът е, когато това въображение започне да се продава като меродавна обществена мъдрост, легитимирана от държавни отличия и министерски ръкостискания.

Когато съпоставим тези розови мъглявини с картината на днешна България, картината става не просто тъжна, а зловеща. Докато в НДК се говори за възвишени светове, по пътищата на страната продължават да гинат невинни хора, премазани от дрогирани шофьори с дебели досиета, чиито дела потъват в чекмеджетата на услужливи магистрати. В същите тези часове пенсионерите в малките градове броят стотинките си пред аптеките, за да решат кое от животоподдържащите си лекарства да купят, а селата ни се превръщат в призрачни декори, населени единствено от бездомни кучета и отчаяни старци, забравени от бога и от държавата. На този фон да предложиш като национална мечта разказ за момче и момиче, които просто „обичат бабите си и улицата към училище“, е бягство от реалността. Това е отказ от позиция. Това е изборът на писателя да се скрие зад завесата на безопасната сантименталност, вместо да бръкне с пръст в кървящата рана на обществото.

Истинската българска литература никога не е била слугиня на уюта. Христо Ботев не е пишел за доброто в чорбаджиите и турските заптиета, а ги е жигосвал с огън и жупел. Алеко Константинов не е търсел зрънцето благородство у Бай Ганьо, а е разголвал до кост безчестието на новата политическа класа, заплащайки за това с живота си на един кален селски път. Днес обаче критичният патос е подменен от дежурни фрази за добротворство и всеобща прошка. Властта обожава такъв тип творци. Те са удобни, те са безобидни, те придават на корумпирания режим благовиден, одухотворен вид. Когато министърът връчва ордена, той не награждава смелостта на словото, а неговата кроткост. Награждава способността на писателя да говори с часове за болката, без никога да назове имената на онези, които я причиняват.

Така се затваря порочният кръг на българското безвремие. От едната страна са трите минути щастие под прожекторите, официалните плакети и държавните субсидии, осигуряващи комфортен живот на избрания елит. От другата страна остават хората от влака Перник–София, чийто живот си остава същата сива, кална и безперспективна борба за физическо оцеляване. Тези хора нямат нужда от приказки за Хемингуей – те имат нужда от справедливост, от съд за грабителите и от истина, изречена ясно, без витиевати метафори. Но докато духовните водачи на нацията предпочитат да съзират добротворство в очите на мутрите, влакът на надеждата отдавна е заминал. И на гарата остава само тежката, задушлива миризма на държавната лъжа.