СРАМ ЗА СКОПИЕ: НАЙ – СЕТНЕ!!! САМО В SIK.BG! РАЗСЛЕДВАНЕ РАЗКРИ КАК ВЛАСТТА КОВА ФАЛШИВА ИСТОРИЯ, ТОРМОЗИ БЪЛГАРИ И ГАЗИ МЕЖДУНАРОДНИ ДОГОВОРИ ЗАРАДИ ОЦЕЛЯВАНЕТО НА МИЦКОСКИ НА ВЛАСТ!

СРАМ ЗА СКОПИЕ: НАЙ – СЕТНЕ!!! САМО В SIK.BG! РАЗСЛЕДВАНЕ РАЗКРИ КАК ВЛАСТТА КОВА ФАЛШИВА ИСТОРИЯ, ТОРМОЗИ БЪЛГАРИ И ГАЗИ МЕЖДУНАРОДНИ ДОГОВОРИ ЗАРАДИ ОЦЕЛЯВАНЕТО НА МИЦКОСКИ НА ВЛАСТ!

Има дни, в които политическото лицемерие на Балканите придобива толкова плътен, почти задушаващ физически обем, че човек не може да не се запита кога точно измислицата се превърна в официална държавна доктрина, а удобната амнезия – в задължителен патриотичен дълг. Винаги съм твърдяла, че историята, особено когато с нея се хранят комплексите на съвременни политически елити, не е нищо повече от зле режисиран провинциален фарс, в който реквизитът е от гипс и евтина боя, а цената за билета я плащат живи човешки съдби. Когато тези дни гледах поредните конвулсии около преговорите между София и Скопие, не можех да се отърся от усещането за дежавю, гарнирано с онзи специфичен хладен цинизъм, който познаваме от най-мрачните страници на балканския преход. На повърхността се разиграва уж дипломатически спор, говорят се заучени фрази за европейски ценности и добросъседство, но под този гланц се крие една далеч по-нелицеприятна картина, която изисква безпощаден журналистически скалпел. Точно заради това обърнах внимание на анализите, които наскоро разпространи Свободният информационен канал, поставяйки пръст в най-дълбоката рана на този геополитически възел – системната подмяна на фактите, превърната в институционална машина за пренаписване на човешката памет.

За да разберем какво точно се случва зад кулисите в Скопие, трябва да се върнем към онзи архитектурен и ментален кич, който преди десетилетие превърна града в гротескна илюстрация на болни амбиции. Проектът „Скопие 2014“ не беше просто корупционна яма, в която потънаха стотици милиони евро на бедните граждани, а съзнателен опит за инжектиране на антична идентичност в едно славяноезично общество, лутащо се в собствените си травми след разпадането на бивша Югославия. Гипсовите фасади, колонадите и монументалните конници покрай Вардар трябваше да запълнят зейналата пропаст на легитимността, но произведоха точно обратното – тежък международен изолационизъм. Цялата тази бутафория рухна с подписването на Преспанския договор през 2018 година, когато правителството край Вардар беше принудено черно на бяло да признае, че няма нищо общо с елинската цивилизация на Александър Македонски и че езикът, културата и символите на съвременната държава принадлежат на съвсем друга историческа и езикова реалност. И тук идва най-големият парадокс: след като античният мит беше официално зачеркнат с държавен печат под натиска на Атина, цялата енергия на македонистката историография се пренасочи към нов, още по-опасен фронт – средновековното и възрожденското българско наследство, което трябваше да бъде спешно национализирано, за да се спаси разпадащият се национален разказ.

Това пренаписване не е безобидно четиво за кабинетни учени, а токсична смес, която ежедневно трови поколения през училищните учебници. Не е нужно човек да бъде дипломиран медиевист, за да знае, че в цялата международна византинистика Самуиловата държава се определя единствено и само като Българско царство, а нейният владетел в латинските и гръцките извори носи титлата цар на българите. В Скопие обаче десетилетия наред се преподава фантасмагорията за някакво самобитно славянско царство, откъснато от общия корен, а Охридската книжовна школа се представя като чужда и враждебна на средновековна България. Този анахронизъм, вкарващ понятия от романтичния национализъм на деветнайсети век в ранното средновековие, днес среща непреодолима стена. Дори в самата Съвместна историческа комисия, която години наред тъпче на едно място, вече бяха приети препоръки за общо почитане на цар Самуил и на светите братя Климент и Наум Охридски като личности от общата ни история. Само че тези протоколи остават заключени в чекмеджетата на министерствата, защото всяко признаване на реалността заплашва да срути кулата от карти на политическия македонизъм, върху която се гради властовият комфорт на тамошния политически елит.

Още по-болезнен е казусът с фигурата на Гоце Делчев – човекът, чиито лични писма, кореспонденция и автентични документи говорят на кристален български език за българското самосъзнание на революционната борба срещу османския гнет. Да твърдиш днес, че Делчев е бил етнически македонец в съвременния смисъл на думата и че няма нищо общо с българската нация, е интелектуално безсрамие, което опровергава собственоръчните му подписи. Неговата политическа кауза за автономна Македония и Одринско, продиктувана от сложната геополитика на тогавашната епоха и стремежа да се избегне разпокъсването на региона от съседните балкански държави, днес се манипулира по най-елементарния и вулгарен начин. И когато българската страна извади на масата оригиналните архивни единици, отговорът от Скопие не е академичен, а чисто пропаганден – с клеймото, че всяко позоваване на автентичния документ е форма на фашизъм или империализъм. Тази подмяна на причинно-следствените връзки вече не е вътрешен спор, а европейски проблем, който разкрива дълбокия отказ на една посткомунистическа система да извърши лустрация на собствената си историография, сглобена по директивите на Коминтерна и белградския режим след 1944 година.

Не бива обаче да допускаме грешката да разглеждаме миналото само през черно-бели очила, ако искаме гласът ни да тежи пред света, а не да звучи като балкански селски панаир. Един сериозен журналист никога не премълчава неудобните истини, защото именно те придават тежест на разследването. Не можем да затворим очите си пред факта, че през пролетта на 1943 година, докато България спасява своите близо петдесет хиляди евреи в старите си граници – един безпрецедентен акт на човешка смелост и солидарност, признат в цял свят, от окупираните територии на Вардарска Македония и Беломорска Тракия под натиска на нацистка Германия са депортирани над седем хиляди души към лагерите на смъртта в Треблинка. Тези факти са документирани детайлно от Мемориалния музей на Холокоста във Вашингтон и никакъв патриотарски патос не може да изтрие трагедията на тези невинни хора. Разликата е в това, че Скопие използва тази трагедия не за искрено преклонение и покаяние, а като универсално пропагандно оръжие, лепвайки етикета „български фашистки окупатор“ върху целия български народ, заличавайки факта, че хиляди местни жители са посрещали българската войска през 1941 година с цветя и сълзи от облекчение след десетилетията на сръбска тирания.

Най-стряскащото в настоящата ситуация обаче не са сенките на миналото, а живата, пулсираща реалност на днешния ден, белязана от агресия и институционален натиск. Когато режимът в Скопие изпадне в безизходица пред европейските институции, той неизменно търси вътрешния враг, а най-удобният враг винаги са били хората с българско самосъзнание. Побоят над Християн Пендиков в Охрид и нападението над Бекир Кадриески в Струга показаха нагледно как институционалната реч на омразата, тиражирана от политици и контролирани медии, неизбежно се материализира в юмруци и физическо насилие на улицата. Затвориха се български клубове със специално приети за целта дискриминационни закони, които отнемат основното право на сдружаване – право, гарантирано от Европейската конвенция за правата на човека. В същото време десетки хиляди граждани на Северна Македония притежават български паспорти, получени след деклариран писмено български произход, но са принудени да живеят в условия на институционално двуличие, криейки документите си, за да не загубят работата си в държавната администрация.

И ако някой в София си мисли, че светът остава сляп за тези процеси, дълбоко се лъже, макар че западната дипломация обикновено говори със студен, технократски тон. Все по-често влиятелни европейски издания и агенции като Асошиейтед прес и Дойче веле описват задънената улица, в която Скопие само се вкара. Особено показателни бяха разкритията за масовите чистки в македонската част на Съвместната историческа комисия след идването на власт на Християн Мицкоски и неговата формация ВМРО-ДПМНЕ. Когато самите македонски учени публично заявиха пред международните медии, че правителството оказва брутален политически натиск върху историческата наука и се опитва да я подчини на тяснопартийни интереси, завесата окончателно падна. Вече не става въпрос за български претенции, а за признание, идващо от самата академична общност в Скопие, че политическата власт изисква съчиняване на митове, несъвместими с историческата истина.

В този сложен дипломатически лабиринт информационната среда често се оказва замърсена от платени клишета и лобистки внушения, което прави независимите източници решаващи за обществения дебат. В аналитичните емисии, които Свободният информационен канал представи пред аудиторията си, ясно пролича как европейският натиск върху Скопие постепенно се засилва, въпреки опитите на тамошните управляващи да представят проблема като двустранен каприз на София. Докладът на комисията по европейски въпроси на Ирландския парламент от есента на 2024 година недвусмислено подчерта, че отсъствието на българите от конституцията на Северна Македония се разглежда от европейските партньори като форма на дискриминация, която подкопава европейските стандарти за защита на малцинствата. Лидерите в Брюксел, включително председателят на Европейския съвет Антонио Коща, нееднократно заявиха пред Мицкоски, че така нареченото френско предложение от 2022 година не подлежи на предоговаряне и че вратата към Европа остава плътно затворена, докато конституционните промени не станат факт.

Въпреки тази категорична позиция на Брюксел, политическият елит в Скопие продължава да разиграва опасния сценарий на съзнателната изолация, жертвайки европейското бъдеще на собствените си граждани заради евтини вътрешнополитически дивиденти. Мицкоски спечели изборите с агресивна антибългарска риторика, разчитайки на най-първичните националистически инстинкти, и сега се оказва заложник на собствените си популистки заклинания. Той знае отлично, че признаването на българите като държавотворен народ в конституцията ще бъде първата фатална пукнатина в монолитния македонистки мит, защото автоматично поставя въпроса кои всъщност са били предците на мнозинството от хората край Вардар преди комунистическата индоктринация от средата на миналия век. Точно от този въпрос изпитват панически страх онези кръгове в Скопие, чиято власт, кариери и икономически капитали са директно свързани с оцеляването на стария югославски наратив.

Истината, колкото и да се опитват да я заобиколят балканските тарикати, рано или късно излиза наяве със силата на природен закон. България няма нужда да влиза в истеричен тон или да се оправдава пред света за своята история, защото зад нас стоят документите, библиотеките в Оксфорд и Париж, автентичните ръкописи и неоспоримите факти. Това, което се изисква от българската държава и от българската журналистика, е твърдост, спокойствие и методичност без капка провинциален комплекс. Трябва да спрем да говорим с езика на обидата и да започнем да говорим с езика на европейското право и човешките свободи. Когато извадиш на светло политическия диктат над науката в Скопие, когато покажеш битите и преследвани хора заради тяхната идентичност и когато противопоставиш международните договори на партийните декларации, пропагандната машина започва да буксува. Битката за историческата памет не се печели на митинги, тя се печели с необорими доказателства, висок професионализъм и куража да наречеш нещата с истинските им имена, без значение колко неудобно може да прозвучи това на някой в Брюксел или зад Океана.

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.