БИЛИ ЛИ СТЕ НА КЪРВАВАТА ЛИТУРГИЯ ПОД БЕЛОГРАДЧИШКИТЕ СКАЛИ: Прокълнатото злато на поп Мартин, петте голи скелета в Хайдушката пропаст и вековната тайна, която никой не смее да разрови докрай

БИЛИ ЛИ СТЕ НА КЪРВАВАТА ЛИТУРГИЯ ПОД БЕЛОГРАДЧИШКИТЕ СКАЛИ: Прокълнатото злато на поп Мартин, петте голи скелета в Хайдушката пропаст и вековната тайна, която никой не смее да разрови докрай

Тези места по българските земи, където пейзажът не просто спира дъха, а сякаш притиска гърдите с тежестта на нещо неизказано и греховно. Над Белоградчик, там където червеникавите пясъчници и варовикови игли стърчат към небето като вкаменени грешници, туристическите пътеки обикновено водят към познатите панорами, калдъръмените дворове на Калето и осветените галерии на Магурата. Но ако човек изостави утъпканите маршрути и се забие на север към суровия карстов масив в местността Венеца, на седемстотин и петдесет метра надморска височина, скалата внезапно зебва. Там, скрита от погледите на случайните минувачи, зее пастта на една дупка, която старите хора в края наричат просто „Пропаст“ или Попмартиновата пещера, а в строгите папки на спелеолозите лежи под номер 2753 като Хайдушката пропаст. Над този влажен камък няма информационни табели, няма парапети, нито прожектори. Вместо тях виси една от най-мрачните криминални хроники на Балканите – история за поругана чест, престъпна алчност, петима заклани мъже и едно прокълнато имане, в която фолклорният мит и сухият полицейски протокол се преплитат по начин, от който побиват тръпки.

Всичко започва или поне излиза от сферата на кръчмарските предания в един мразовит зимен ден в средата на миналия век. Според официалните архиви на пещерното дело у нас – макар в документите да съществува леко бюрократично разминаване дали първият пробив е станал в края на 1959 година или точно на 7 февруари 1960 година – група млади и дръзки изследователи решават да се спуснат в зловещата бездна. Експедицията се води от опитните пещерняци Александър Леонидов и Никола Корчев, а сред тях е и младият тогава Петър Берон, чието име десетилетия по-късно ще стане емблематично за българската наука. Въоръжени с примитивни въжета, карбидни лампи и онзи специфичен ентусиазъм на шейсетте години, те пристъпват във влажната паст на скалата, без да подозират, че се натъкват на местопрестъпление, запечатано от времето и капещия варовик.

Местоположението на Хайдушката пропаст, известна още като Попмартиновата пещера, в скалистата местност Венеца край Белоградчик. Именно тук спелеолози откриват пет човешки скелета, чието разположение съвпада с описаното в зловещата легенда за разбойниците.
Местоположението на Хайдушката пропаст, известна още като Попмартиновата пещера, в скалистата местност Венеца край Белоградчик. Именно тук спелеолози откриват пет човешки скелета, чието разположение съвпада с описаното в зловещата легенда за разбойниците.

Петър Берон пълзи пръв в тясната входна галерия. Въздухът вътре е тежък, мирише на вековна влага, глина и прилепно гуано. Точно пред едно коварно стеснение на коридора, където човек трябва да се провре почти по корем, карбидният пламък осветява нещо бяло и неестествено. Не е сталагмит. От калта на галерията се подава човешки череп, а зад него – разпилените кости на цял скелет. Мъртвецът лежи така, сякаш в последния си миг се е опитвал да изпълзи към дневната светлина, само на няколко крачки от спасението, преди смъртта да го застигне в гръб. Всеки нормален човек би се върнал веднага, но пещерняшката порода е друга. След първоначалния шок групата продължава навътре, преодолявайки теснините, докато не стига до ръба на вътрешната пропаст – отвесен геоложки кладенец с дълбочина близо десет метра, след който пещерата продължава надолу до обща дълбочина от тридесет и два метра и дължина от осемдесет и седем метра. Когато Леонидов, Корчев и другарите им се спускат по въжетата на дъното на този деветметров отвес, светлината на лампите им разкрива гледка, достойна за дантевия Ад. Отвъд каменния праг се отваря величествена подземна зала, обсипана с причудливи карстови форми, която самият Леонидов по-късно ще опише в бележките си като „подземен храм“. Но на пода на този храм, точно в основата на каменния кладенец, лежат още четири човешки скелета. Общо пет трупа в една никому неизвестна дупка в скалите. Още по-странна е подробността, която изследователите записват веднага в отчетния картон на пещерата: около костите няма нито едно копче, нито парцалче от изгнила дреха, нито тока от колан, кама, монета или глинен съд. Пет напълно голи скелета, оставени на произвола на подземните води и вечната тъмнина.

Когато новината за зловещата находка слиза от скалите и стига до ушите на белоградчишките старци, никой в града не изглежда истински изненадан. Защото онова, което спелеолозите току-що са картографирали с рулетка и компас – един мъртвец на изхода и четирима на дъното на ямата – от поколения се разказва по седенки и механи като кървавата притча за поп Мартин. Както установява Свободен информационен канал при съпоставянето на архивните спелеоложки картони и старите краеведски записи на изследователи като Георги Попов и Кръстьо Джонов, съвпадението между фолклорния сюжет и криминалистичната топография на пещерата е толкова пълно, че граничи със свръхестественото.

Кой всъщност е този поп Мартин, чието име се носи като тъмно ехо от Търговище и Русе чак до чукарите на Видинския край? В народната памет на Северозапада той не е обикновен хайдутин от романтичните читанки, а трагична, почти шекспирова фигура – човек на Бога, който слиза в преизподнята на собствените си страсти. Преданието разказва, че някога Мартин бил заможен, уважаван селски свещеник, благословен с жена, чиято хубост нямала равна във Видинския санджак. Нещеш ли, един ден самият видински паша минал през селото и бил приет на богата софра в поповата къща. Очите на османския велможа останали в снажната попадия. Няколко дни по-късно заптиета нахлули в дома на свещеника, грабнали жената и я отвлекли зад високите зидове на пашовия сарай във Видин.

Дотук историята звучи като класическа балканска балада. Поп Мартин се опитал с молби, подкупи и християнско смирение да си върне любезната, но вратите на конака останали глухи. Тогава в душата на Божия служител нещо се пречупило окончателно. Той свалил калимавката, захвърлил черното расо и евангелието, препасал пищови и ятаган и хванал гората. Около него бързо се събрала малка, но свирепа дружина от петима верни мъже – все онеправдани селяни, чиито сърца горели за мъст. В началото поп Мартин бил народен закрилник, бич Божи за османските бирници и пашовите хора. Засадите им по планинските проходи били безпощадни, а заграбеното злато от султанските хазни и богатите бейове се стичало към непристъпното им скривалище – същата онази пещера с деветметровата пропаст високо в скалите на Венеца.

Но златото, както добре знаят старите разказвачи, има свойството да разяжда човешката душа по-бързо от всяка отрова. Годините минавали, болката по изгубената попадия избледнявала, а купчините жълтици, сребърни талери и скъпоценни накити в дъното на пещерата растели. Праведната мъст неусетно се изродила в дива, ненаситна алчност. Поп Мартин и хората му спрели да делят на праведни и грешни, на турци и българи; под ножа им вече падали всякакви търговци и пътници, имали нещастието да минат край Белоградчик с пълни дисаги. Из пещерата се трупало съкровище, способно да купи цяло кралство. И точно когато решили, че е време да си поделят плячката и всеки да поеме по своя път, демонът на предателството прошепнал в ухото на бившия свещеник своя последен съвет.

Поп Мартин сметнал, че богатството е твърде голямо, за да се дели на шест части. Той дръпнал настрана най-довереното си момче от четата и му предложил кървава сделка: да очистят останалите четирима и да разделят златото само помежду си. Заговорът бил изпълнен със студено, ритуално хладнокръвие. В уречения ден четиримата нищо неподозиращи разбойници се спуснали в пещерата, оставили пушките и оръжията си настрана и се навели над разтворените дисаги, заслепени от блясъка на монетите под светлината на факлите. В този миг поп Мартин и неговият съучастник извадили ятаганите. В тясното пространство под земята се разиграла касапница, чиито писъци скалата погълнала завинаги. Обезглавени и съсечени, четиримата другари били завлечени до ръба на вътрешната пропаст и хвърлени на дъното ѝ – точно пред онзи „подземен храм“, където векове по-късно ще ги открият фенерчетата на софийските спелеолози.

Свършили черната работа, двамата убийци напълнили кожените дисаги със злато, преметнали ги през рамо и тръгнали да се измъкват през тясната входна галерия към светлината и новия си, богат живот. Поп Мартин вървял отпред, превит под тежестта на чувалите в ниския тунел. Неговият верен ортак крачел плътно зад гърба му. И тогава в главата на втория убиец проблеснала същата елементарна, дяволска мисъл, която малко по-рано била погубила четиримата им братя по оръжие: защо да дели на две онова, което може да притежава сам?

Точно пред стеснението на изхода, където човек е най-уязвим и не може дори да се обърне, съучастникът забил ножа си в гърба на поп Мартин. Бившият свещеник рухнал в калта върху собственото си злато, издъхвайки само на няколко метра от слънцето. Последният оцелял прескочил топлото тяло на войводата си, измъкнал дисагите навън, заличил следите си и изчезнал яко дим. Преданието твърди, че се заселил в далечно село, сменил името си и доживял до дълбока старост като заможен и кротък чорбаджия, без никой някога да разбере откъде идва имането му. А в пещерата останали петимата – четирима в бездната и един на прага.

Тук обаче всеки трезв ум, необременен от романтиката на хайдушките песни, е длъжен да дръпне ръчната спирачка и да зададе неудобните въпроси. Дали легендата за поп Мартин наистина е съхранила през вековете точната схема на едно реално петорно убийство, или се е случило точно обратното – народното въображение е скроило и доукрасило разказа едва след като пещерняците са извадили наяве петте скелета през 1960 година? Литературната обработка на Георги Попов в сборника „Шепот от вековете“ излиза десетилетия след експедицията на Леонидов и Берон. Самият Попов, като добросъвестен краевед, си оставя вратичка за съмнение. Той допуска, че костите в Хайдушката пропаст може да принадлежат на нещастни бежанци, потърсили спасение в скалите по време на някоя от свирепите чумни епидемии през османско време, или пък на по-късни иманяри, влезли да дирят легендарното злато и намерили смъртта си в коварния деветметров кладенец без въжета и екипировка.

Още по-загадъчен е фактът с пълната липса на дрехи и предмети около скелетите. Дори след двеста или триста години във влажна варовикова пещера вълнените тъкани и кожите да изгниват безследно, къде са металните токи, копчетата, халките, ножовете, налъмите или монетите, които всеки мъж от онази епоха е носил по себе си? Били ли са жертвите съблечени до голо преди екзекуцията – практика, добре позната при разбойническите разчиствания на сметки, за да не се хаби хубавата дреха и за да не остават улики – или телата са били старателно претарашени от самия убиец? А може би става дума за много по-древно, праисторическо или тракийско ритуално погребение в скалната яма, каквито примери археологията познава отлично из целия Балкански полуостров?

И тук стигаме до най-голямата, почти скандална дупка в тази история – институционалното мълчание след 1960 година. Според някои регионални публикации за зловещата находка в Хайдушката пропаст навремето е била уведомена народната милиция в Белоградчик и Видин. Твърди се дори, че съдебни медици или експерти са огледали черепите и са заключили лаконично, че костите са „вековни“, след което случаят е бил приключен като неактуален за социалистическото правораздаване. Само че в публичното пространство и до днес няма нито един документ, нито един архивен номер на преписка, нито една антропологична експертиза, която да отговори на елементарните криминалистични въпроси. Каква е била възрастта и полът на тези петима души? Имало ли е по черепите и ребрата им следи от посичане с ятаган, пробойни от куршуми или счупвания от падане в десетметровата бездна?

Къде са днес петте скелета от Попмартиновата пещера? Изнесени ли са в чували от милицията през февруари 1960 година, за да потънат в някое прашно мазе на Видинския исторически музей или в хранилищата на столичните институти, или някой усърден чиновник просто е наредил да ги заровят в безименен гроб край града? А може би част от костите са били оставени долу в калта и постепенно са били разграбени за сувенири от поколения диви иманяри, които и до ден днешен не спират да копаят из Хайдушката пропаст с металотърсачи и кирки в търсене на недоизнесената султанска хазна?

В епохата на съвременната наука, когато един единствен зъб от черепа е достатъчен за радиовъглеродно датиране и ДНК анализ, който може да определи с точност до десетилетие кога са живели тези хора, с какво са се хранили и как са умрели, подобно невежество граничи с престъпление към собствената ни история. За екипа на Свободен информационен канал загадката на Хайдушката пропаст не е просто поредната жълта сензация за духове и прокълнати жълтици, а тест за това как се отнасяме към материалните следи на миналото си. Защото докато костите от експедицията на Берон и Леонидов не бъдат издирени в архивите и подложени на истинска съдебномедицинска експертиза, пещерата в местността Венеца ще продължава да бъде едно отворено, неразрешено досие.

Днес вятърът над Белоградчишките скали продължава да свири в процепите на варовика по същия начин, както преди двеста или триста години. Долу в ниското туристите си правят снимки за социалните мрежи и купуват магнитчета, без да подозират, че на няколко километра над главите им, в ледения мрак на една отвесна скална утроба, природата десетилетия наред е пазила костите на петима души, подредени точно като в стара народна песен за грях и възмездие. Истинското съкровище на поп Мартин вероятно отдавна е изхарчено, претопено и забравено. Онова, което все още чака да бъде извадено на светло от дълбините на Хайдушката пропаст, е истината за петте безименни сенки, останали завинаги в подземния храм на Северозапада.

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.