Тези места по българските земи, където пейзажът не просто спира дъха, а сякаш притиска гърдите с тежестта на нещо неизказано и греховно. Над Белоградчик, там където червеникавите пясъчници и варовикови игли стърчат към небето като вкаменени грешници, туристическите пътеки обикновено водят към познатите панорами, калдъръмените дворове на Калето и осветените галерии на Магурата. Но ако човек изостави утъпканите маршрути и се забие на север към суровия карстов масив в местността Венеца, на седемстотин и петдесет метра надморска височина, скалата внезапно зебва. Там, скрита от погледите на случайните минувачи, зее пастта на една дупка, която старите хора в края наричат просто „Пропаст“ или Попмартиновата пещера, а в строгите папки на спелеолозите лежи под номер 2753 като Хайдушката пропаст. Над този влажен камък няма информационни табели, няма парапети, нито прожектори. Вместо тях виси една от най-мрачните криминални хроники на Балканите – история за поругана чест, престъпна алчност, петима заклани мъже и едно прокълнато имане, в която фолклорният мит и сухият полицейски протокол се преплитат по начин, от който побиват тръпки.
Всичко започва или поне излиза от сферата на кръчмарските предания в един мразовит зимен ден в средата на миналия век. Според официалните архиви на пещерното дело у нас – макар в документите да съществува леко бюрократично разминаване дали първият пробив е станал в края на 1959 година или точно на 7 февруари 1960 година – група млади и дръзки изследователи решават да се спуснат в зловещата бездна. Експедицията се води от опитните пещерняци Александър Леонидов и Никола Корчев, а сред тях е и младият тогава Петър Берон, чието име десетилетия по-късно ще стане емблематично за българската наука. Въоръжени с примитивни въжета, карбидни лампи и онзи специфичен ентусиазъм на шейсетте години, те пристъпват във влажната паст на скалата, без да подозират, че се натъкват на местопрестъпление, запечатано от времето и капещия варовик.


Оставете коментар