МЕГА СКАНДАЛ! „СВОБОДНИЯТ ИНФОРМАЦИОНЕН КАНАЛ“ РАЗКРИВА: ТИХО ИЗНЕСОХА БЪЛГАРСКИ АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ШЕДЬОВРИ В ПОЛЗА НА ЧАСТНА ФОНДАЦИЯ В МИЛАНО

МЕГА СКАНДАЛ! „СВОБОДНИЯТ ИНФОРМАЦИОНЕН КАНАЛ“ РАЗКРИВА: ТИХО ИЗНЕСОХА БЪЛГАРСКИ АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ШЕДЬОВРИ В ПОЛЗА НА ЧАСТНА ФОНДАЦИЯ В МИЛАНО

ОТКРАДНАХА ЛИ НИ ИСТОРИЯТА: СВОБОДНИЯТ ИНФОРМАЦИОНЕН КАНАЛ РАЗКРИВА СКАНДАЛА С ТРАКИЙСКОТО ЗЛАТО В МИЛАНСКАТА „ПРАДА“

Няма нищо по-приспивно и едновременно подозрително от внезапния, лепкав патриотичен възторг, с който институционална България обича да облича всяко свое появяване на запад от Калотина. Когато официалните съобщения започнат да преливат от кухи суперлативи за „признание на световно ниво“, за „безпрецедентен престиж“ и за нашето „изконно място в съкровищницата на цивилизацията“, опитният репортерски рефлекс инстинктивно изисква проверка на документите за собственост и застрахователните полици. През мрачните ноемврийски дни на 2024 година, докато родната политическа класа пренареждаше поредните си безсмислени парламентарни пасианси, от софийските и старозагорските трезори тихо поеха на път към Милано три от най-забележителните паметници на древността, откривани някога по нашите земи. Поводът бе представен като триумф — мегаизложбата „Глобална античност“ в прочутата Fondazione Prada, кураторствана от живата легенда на италианската история на изкуството Салваторе Сетис и облечена в пространствения блясък на архитектурния гуру Рем Колхас. Но зад полираната фасада на частната фондация в индустриалния квартал на Милано, зад позлатената кула Haunted House и лъскавите каталози с логото на модната империя, се разгръща една далеч по-сложна, цинична и грижливо премълчавана реалност, която нашето разследване за Свободният информационен канал реши да извади на светло.

Първият парадокс, който боде очите на всеки непредубеден изследовател, е времевият хоризонт на това миланско гостуване. В тишината на институционалния консенсус някак между другото бе подхвърлено, че експозицията ще продължи до 1 март 2027 година. Замислете се върху този календар: близо две години и половина. Това не е стандартно междумузейно сътрудничество от порядъка на три или четири месеца, нито класически сезонен обмен. Това е фактическа екстрадиция на национална културна памет. За цяло поколение ученици, за десетки хиляди български граждани и чуждестранни туристи, решили да посетят Регионалния исторически музей в Стара Загора или централната зала на Националния археологически институт с музей при БАН в София, тези експозиционни витрини ще останат празни. Държавата, която плаща от оскъдния си бюджет заплатите на реставраторите и поддръжката на сградите, де факто хасиендизира своите най-ярки шедьоври в полза на една частна модна корпорация. Ако днес решите да заведете детето си да види отблизо уникалния шлем-маска от могилата Рошава Драгана или смайващата сребърна амфора от Кукова могила край Дуванлий, ще трябва да платите самолетен билет за Милано, хотел в един от най-скъпите градове на Европа и входна такса на частната каса на семейство Прада-Бертели. Българският данъкоплатец финансира консервацията, а италианският моден магнат прибира естетическата и финансова рента.

Салваторе Сетис и Рем Колхас Автор : Francesca D'Amico Източник: Fondazione Prada
Салваторе Сетис и Рем Колхас Автор : Francesca D’Amico Източник: Fondazione Prada

Но материалното отсъствие е едва видимият връх на айсберга. Далеч по-дълбокият, почти скандален проблем се крие в интелектуалния прочит и фрапиращата фактологична небрежност, съпътстваща официалното промотиране на събитието. В разпространените до медиите текстове, надлежно преписани без капка критична мисъл от водещи столични издания, шлемът-маска от гроб номер две в могилата Рошава Драгана край старозагорското село Чаталка бе най-безогледно датиран от „I век преди Христа“. За всеки студент по класическа археология във втори курс подобно твърдение е не просто лапсус, а чудовищна професионална неграмотност. Шлемовете-маски от този характерен параден тип, открити по нашите земи — бронзови лица с меланхолични, застинали черти, увенчани с гравирани коси и прикрепени към железни каски — са категорично хронологическо свидетелство за напредналата римска епоха в Тракия. Те принадлежат към средата и втората половина на I век след Христа, времето на Юлиево-Клавдиевата династия и Флавиите, когато Тракийското царство вече е ликвидирано като самостоятелна държава и е превърнато в римска провинция през 46 година. Да изпратиш този предмет цял век назад във времето, преди изобщо римският ботуш да е стъпил трайно по тези земи, означава или пълна липса на базова редакторска хигиена, или съзнателно нагаждане на артефактите към някаква нова, измислена хронология. Как нито един от българските музейни директори, подписали споразуменията, не забеляза тази груба фактологична грешка, остава един от онези неудобни въпроси, на които родната академична йерархия предпочита да отговаря с гробно мълчание.

Още по-перфидна е иронията, заложена в самата кураторска концепция на Салваторе Сетис — този патриарх на италианското изкуствознание, чиято ляво-либерална естетика отдавна е известна с острата си съпротива срещу идеята за национална държавност и етническа автентичност. В кураторския манифест на Сетис, озаглавен с наукообразна претенциозност, се прокарва рязка разделителна линия: античността била време на „хоризонтален, спонтанен и равнопоставен обмен“, докато съвременността била отровена от „вертикалната, брутална капиталистическа глобализация“ и опасните реторики на местната идентичност, превръщащи културите в „затворени крепости“. Нека вникнем внимателно в този парадокс, защото той граничи с интелектуално лицемерие от най-чиста проба. Критиката срещу съвременния пазарен капитализъм и консуматорското общество се чете от трибуната на институция, създадена и финансирана от Миуча Прада — милиардерка, чиято модна империя продава кожени чанти за петцифрени суми, диктува глобалните потребителски нагласи и е самият квинтесенциален символ на онова, което социолозите наричат късен корпоративен капитализъм. Да ползваш златото и среброто на древните царе, за да проповядваш антикапитализъм сред миланската модна бохема, отпиваща просеко в сценографията от метал и фибростъкло на Рем Колхас, е естетически цинизъм, който трудно може да бъде надминат.

В този изкусно изплетен идеологически капан българската страна влезе с наивния ентусиазъм на провинциален роднина, поканен за първи път на светски бал. Нашите музейни шефове говорят за „национална гордост“, за това как светът вижда „нашето“ наследство, докато Сетис всъщност използва същите тези предмети, за да докаже точно обратното — че никакво чисто „национално“ наследство не съществува. Погледнете сребърната амфора от Кукова могила край Дуванлий. Този абсолютен шедьовър на класическата торевтика от V век преди Христа, публикуван още през 30-те години на миналия век от проф. Богдан Филов, е привлякъл вниманието на Сетис именно с това, че той не е продукт на автохтонна тракийска работилница. Формата му, с характерните рогати дръжки във вид на крилати чудовища-кентаври, е дълбоко персийска, ахеменидска, позната ни от царските релефи в Персеполис. Растителната орнаментика и изящните палмети по шията обаче носят почерка на йонийските елински ателиета, вероятно от малоазийския град Кизик. Истинският смисъл на присъствието на амфората в Милано не е във възхвалата на древна Тракия, а в демонстрирането на факта, че тракийските племенни вождове са били просто платежоспособни консуматори на чужд лукс. Те са купували престижни предмети, изработени в чужбина, съчетаващи имперската персийска мощ с гръцката артистичност. Родната пропаганда обаче упорито продължава да нарича това „българско съкровище“, отказвайки да разбере, че за миланския куратор траките са просто пазарна брънка в една гигантска евразийска мрежа за внос на скъпоценности.

Зад кулисите на тези високи естетически разговори обаче стоят чисто материални измерения, които институциите старателно крият от обществото. Източници от музейната гилдия, с които Свободният информационен канал разговаря при условие на пълна анонимност заради заплаха от административни репресии, споделят тревожни детайли около условията за консервация и застраховане. Когато един предмет от ранга на амфората от Дуванлий или шлема от Чаталка напусне контролираната среда на българския трезор за такъв безпрецедентно дълъг период, рискът от структурни увреждания върху метала нараства експоненциално. Никой не обяснява на публиката какви са точните клаузи в меморандума между Министерството на културата, двата музея и фондация „Прада“. Каква е застрахователната премия, покриваща експонатите? Кой международен консорциум гарантира тяхната цялост срещу рискове от политически катаклизми, транспортиране или аварии в изложбените зали? И най-вече: защо българската държава се съгласява да лиши своите собствени граждани от тези съкровища за период от над осемстотин дни срещу неясното и абсолютно абстрактно обещание за „международен престиж“? В нормалния европейски музеен диалог подобни дългосрочни заеми обикновено се компенсират с реципрочни гостувания на световни колекции или с мащабно целево финансиране за теренна археология и реставрация. Тук обаче публична информация за подобни компенсации липсва. Има само снимки на български директори редом до Рем Колхас и Салваторе Сетис, окъпани в светлината на прожекторите.

Картината става още по-гротескна, когато се съпостави с реалното състояние на културното наследство у нас. Докато трите български шедьовъра служат за луксозна гарнитура към неолибералните теории на италианската интелигенция, самите могили, от които те са изкопани, тънат в забрава и бурени. Могилата Рошава Драгана край Чаталка, превърнала се в нарицателно за безразсъден иманярски грабеж още преди десетилетия, днес е просто безличен селски пейзаж, за чиято социализация държавата не намира нито лев. Дуванлийските могили спят своя вечен сън под селскостопански ниви, а парите за спешни спасителни разкопки в България всяка година се отпускат с унизително закъснение, често в разгара на есенните дъждове. Контрастът между свръхмодерните инсталации от фибростъкло на студиото АМО в Милано и рушащите се тавани на десетки регионални музеи в страната крещи за престъпно безхаберие. Ние се гордеем с това, което можем да покажем на чужденците, но нямаме сили, воля и базисен интегритет да опазим средата, от която това богатство се е родило.

На финала на тази миланска сага остава един дълбок, горчив привкус на манипулация. В ръцете на ловки идеолози и куратори от ранга на Сетис тракийското въоръжение и персийските съдове са спрели да бъдат жива история на войната, трагедията и триумфа на античния човек. Те са превърнати в удобни дидактични илюстрации за съвременен политически коректен разказ, чиято крайна цел е да размие границите, да обезсмисли корените и да внуши, че всеки опит за отстояване на национална идентичност е вреден анахронизъм. Ние подарихме за три години нашите съкровища, за да могат чужди теоретици да ни обяснят, че никога не сме имали нищо свое, а просто сме били транзитна гара между Изтока и Запада. И докато чиновниците в София продължават да ръкопляскат на собственото си обезличаване, истинската цена на този изложбен блясък остава платена от мълчаливото, ограбено българско общество, чиято най-съкровена материална памет ще прекара следващите години като скъп интериорен аксесоар във витрините на миланската аристокрация.

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.