Дами и господа, хванете се за палците, защото грабежът на века в София се пече на бавен огън, опакован в целофан от скъпи чуждестранни термини, английски превземки и фалшива загриженост за природата. Докато обикновеният българин брои последните си стотинки за парно и се чуди как да нахрани децата си, зад тежките железни порти на изхода на столицата се подготвя грандиозна схема, която мирише на класическо овладяване на общинска земя и превръщането на националното ни богатство в затворено убежище за шепа богопомазани богаташи. Казусът с царското имение „Врана“ изведнъж се оказа на предна линия в публичното пространство, като внезапно лансирани стратегии и сладкодумни концепции за бляскаво европейско бъдеще започнаха подозрително да циркулират сред властовите коридори. Ние от Свободен информационен канал решихме да дръпнем завесата на този парфюмиран фарс и да покажем какво се крие зад паравана на така наречената новаторска визия, която всъщност е класически опит за измъкване на безценен обществен ресурс право от ръцете на народа.

Нека първо припомним фактите, онези чисти исторически и природни дадености, с които авторите на тези модерни планове така охотно си правят евтина реклама. Паркът „Врана“ наистина не е обикновена софийска градинка с разбити алеи и ръждясали люлки. Говорим за мащабен ботанически феномен, разположен върху внушителните деветдесет и шест хектара земя, в чиито предели живеят над осемстотин и двадесет вида дървета, храсти и треви, подбрани от сто и осемнадесет семейства и повече от четиристотин рода. Това природно чудо не е поникнало от само себе си. То е събирано педантично в продължение на четири десетилетия от цар Фердинанд, който, колкото и противоречива фигура да е в националната ни история, е бил признат международен авторитет в областта на орнитологията и ботаниката. В тази гола навремето софийска равнина монархът изсипва нечувани средства, привличайки световни величия. Французинът Жул Лоше, първият директор на царската ботаническа градина в столицата и бъдещ професор в престижния Версай, начертава основната планировка на парка. Австрийският гений Йохан Келерер, дошъл от Мюнхенската ботаническа градина, изгражда шест уникални алпинеума, а скалният кът е направен по точен образец на берлинската градина Далем. Две великолепни езера са били гордостта на комплекса, като едното е събирало редки водоплаващи птици, а другото е блестяло с екзотични лотоси, над които се е извисявала легендарната кръгла виенска оранжерия. Царица Йоанна години по-късно описва с възхищение как прочутата водна лилия Виктория Регия се е носела величествено по канали, специално захранени от водите на река Искър, докато из градината са се разхождали слонове, кръстени на герои от древен индийски епос.

Цялото това безценно наследство, обявено с пълно основание за национален паметник на парковото и ландшафтното изкуство, днес тъне в тревожен застой. Дворецът е затворен за граждани, фасадите се ронят, прозорците гледат пусто, водните площи бавно се заблатяват, а оскъдното обслужване на територията на имението се свежда до някакъв мизерен павилион за топли напитки и евтини безалкохолни. Вратите се отварят за софиянци едва два дни в седмицата, събота и неделя, като през останалото време имотът остава недостъпен за данъкоплатците, чиито пари отиват за заплати на пазачи и минимална косене на тревата. И точно тук, в тази рана на безстопанствеността, се намесват новите спасители с мегаломански проекти, писани сякаш за милиардери от лондонския квартал Мейфеър, а не за трудещите се столичани.

Предлага ни се уж идилична картинка. Представете си, пишат вдъхновените идеолози, как някой слънчев вторник през май преминавате през реставрирани порти, разхождате се под сянката на вековните чинари, четете историята на всяка секвоя на четири езика през смартфона си, а пред очите ви се издига възстановената виенска оранжерия с лотосите. Дворецът щял да отвори врати за международни изложби, а в някогашните царски конюшни щяло да се появи изискано кафене със стъклени витрини, където да се сервират занаятчийски напитки и гурме храна. На поляната пък всяко лято чуждестранни звездни архитекти щели да вдигат временни арт павилиони, а с падането на нощта паркът щял да оживява с вечерни концерти край водата, скъпарски ресторанти с резервации месеци напред и коледни фестивали със светлинни пътеки по модела на кралските градини Кю в Лондон. Истинска приказка, нали. Само че зад тези захаросани брътвежи Свободен информационен канал вижда острите зъби на една класическа далавера, чиято крайна цел е да отнеме „Врана“ от софиянци и да я подари на частни бизнес интереси.

Първият огромен абсурд, от който направо ти настръхва косата, е сляпото, раболепно прекланяне пред чужди институции и тоталното пренебрегване на българската наука. Защо, питаме ние, авторите на тази помпозна концепция бързат да тичат при лондонските градини Кю и британското Кралско градинарско дружество, сякаш България е дива територия без история и капацитет. Това е унизително подценяване на нашите учени. В София имаме Лесотехнически университет с десетилетия традиции, имаме Биологически факултет към Софийския университет, имаме Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания към Българската академия на науките, разполагаме с доказани университетски ботанически градини в столицата и в Балчик. Нашите учени, които познават всяко българско дърво и всеки квадратен метър почва, са избутани в ъгъла, за да се отворят тлъсти консултантски хонорари за чужди директори и чуждоземни музеи като Виктория и Албърт. Тази чуждопоклонническа мания издава дълбок комплекс за малоценност и очевидно търси шумни международни имена само за да придаде авторитет на схема, която иначе би изглеждала като обикновен грабеж.

Истинският скандал обаче се крие в замаскираната управленска революция, която проектът се опитва да прокара тихомълком под носа на общинарите. Предложението звучи направо цинично: паркът „Врана“ трябвало незабавно да бъде изваден от общинския бюджет и стандартната административна поддръжка, за да бъде прехвърлен на независима фондация с дългосрочен договор за стопанисване. Как ви звучи това. Преведено от соросоидния новоговор на нормален български език, това означава само едно: общината да се откаже от реалния си контрол върху близо хиляда декара земя на входа на София и да ги предаде в ръцете на частен борд от така наречените предприемачи, меценати и културтрегери. Ние много добре знаем как работят тези фондации в България. Зад звучни англосаксонски термини и позовавания на прословутата консерватория в нюйоркския Сентръл парк се подготвя създаването на частно търговско дружество под шапката на фондацията, което ще командва парада. То ще събира парите от билети, ще отдава под наем ресторантите, ще диктува цените в конюшните и ще решава кой има право да стъпи на територията на комплекса. Това е класическа скрита приватизация на публичен актив. Общината ще продължи да носи отговорност и да плаща за тежката инфраструктура, а частната дружинка около управителния съвет ще прибира тлъстите печалби от търговията на дребно, елитните сватби на мултимилионери, корпоративните балове и филмовите продукции.

Как може изобщо да се говори за подобни фантасмагории, когато правният казус около „Врана“ продължава да бъде огромна въпросителна. Години наред този имот бе арена на ожесточени съдебни битки между държавата, общината и наследниците на Симеон Сакскобургготски. Всяка сграда, всяка стопанска постройка и всеки декар имат сложен, преплетен статут с купища висящи претенции и правни капани. Да чертаеш генерални планове с виенски оранжерии и скъпи ресторанти върху терени, чиято собственост и режим на управление крият подводни камъни, е или висша форма на безразсъдство, или целенасочен саботаж, целящ да налее десетки милиони публични левове в обекти, които утре могат да осъмнат с нови съдебни запори.

Социалното измерение на този план е още по-възмутително. Текстът безочливо говори за скъпи магазини за дизайн по образец на нюйоркския МоМА, за ексклузивни вечерни ресторанти с предварителни резервации и за годишни балове за заможни българи. Извинявайте, но за кого всъщност се прави този парк. За средностатистическото софийско семейство от „Люлин“ или „Младост“, което едва свързва двата края, или за новобогаташите с джипове, които търсят къде да си похарчат парите далеч от простолюдието. Ако влезе в сила този план, „Врана“ ще се превърне в затворено елитарно гето. Входни такси, платени събития след залез слънце, баснословни цени за едно кафе в конюшните и скъпи луковици в бутиковия магазин. Това е чиста проба джентрификация на най-ценния зелен оазис на София. Достъпът на обикновените столичани ще бъде ограничен не само финансово, но и психологически, защото бедният човек ще се чувства като натрапник сред излъскания декор на парвенюшките събития.

Нека не подминаваме и пълната географска и транспортна неадекватност на тези лондонски фантазии. Авторите на плана сънуват пълен парк във вторник през май. Те явно не живеят в реалността на българската столица. „Врана“ се намира на майната си, затисната между булевард „Цариградско шосе“ и прашния Околовръстен път. Как точно работещият човек ще стигне дотам в делничен ден за един обяд или разходка с децата. В задръстванията на изхода на града ли ще виси, или ще чака разредените автобуси, които пътуват през половин час. До комплекса няма метро, няма бърз довеждащ транспорт, няма изградена пешеходна или велосипедна свързаност с жилищните квартали. Причината паркът да работи само в събота и неделя не е просто чиновнически мързел, а суров икономически факт: през работната седмица там няма жив човек. Без милиардни инвестиции в транспортна инфраструктура, каквито никой в Столична община не планира, идеята за делничен живот в имението остава куха фантазия, предназначена единствено да впечатли наивниците.

А какво да кажем за безочливата наивност по отношение на финансирането. Проектът се кълне в някакви митични дарителски фондове, в които заможни българи щели да изсипят милиони евро, само и само да видят името си изписано на табелка до някоя секвоя или възстановена пейка. Кого лъжете. Ние да не сме във викторианска Англия или в Манхатън, където мултимилиардерите си намаляват данъците чрез гигантски благотворителни фондации. В България бизнесът дарява основно когато има скрита сделка с властта или обществена поръчка на хоризонта. Очакването, че частни спонсори ще платят сметката за съживяването на десетки декари разбити алеи, за възстановяването на разрушени отоплителни инсталации на оранжерии и за реставрацията на монументален дворец, граничи с клинична глупост. Цялата тази илюзия служи само за едно: да се прикрие фактът, че за началния етап ще бъдат източени десетки милиони левове от държавния бюджет и джобовете на софиянци, след което на готовото ще се настани частната фондация.

Възстановяването на сложната хидротехническа система на езерата, изграждането на филтрационни съоръжения, спасяването на вековните дървета и укрепването на царските зали изискват колосален предварителен капиталов разход. Никакви пари от сувенирни чаши, торбички със семена и скъпи еспресо шотове не могат да покрият тези космически суми. Това означава, че първо парите на данъкоплатците ще потънат в строежи и ремонти, изпълнявани от удобни фирми, а после частният борд ще дойде да управлява готовия лукс и да се бие в гърдите с международните си награди.

Ние не сме против опазването на парк „Врана“. Напротив, сърцето ни се къса, когато виждаме как това уникално дело на цар Фердинанд и неговите европейски ландшафтни архитекти бавно чезне в забрава. Но спасението на парка не минава през превръщането му в комерсиален цирк за богаташи, нито през изземването на общинския контрол от анонимни фондации. „Врана“ трябва да остане изцяло собственост и грижа на София и българската държава, с прякото и водещо участие на Българската академия на науките и Лесотехническия университет. Входът трябва да бъде евтин и общодостъпен за всички софиянци, а не филтриран през скъпи клубни карти и ресторантьорски сметки. Всяко решение, което се опитва да прескочи общинския съвет и да даде златния ключ на имението на частни лица, е чисто и просто престъпление срещу обществения интерес. Столичани трябва да отворят очите си и да спрат този план още в зародиш, преди вратите на парка да хлопнат завинаги за обикновените хора, отваряйки се само за лимузините на новите феодали.