В сърцето на Родопите, сред парата на десетки открити термални басейни и блясъка на стъклени петзвездни фасади, се разиграва един от най-дълбоките и грижливо прикривани икономически парадокси на съвременна България. Градът, провъзгласен тържествено за СПА столица на Балканите, привлича стотици хиляди туристи годишно с нощувки, чиито цени без колебание гонят петстотин, осемстотин, а в празнични дни и над хиляда лева за вечер в луксозен апартамент. Целият този мултимилионен туристически конгломерат диша, съществува и генерира баснословна частна печалба благодарение на един-единствен елемент, дарен от природата на местната общност – уникалната минерална вода. Това, което лъскавите рекламни брошури и корпоративните пиари спестяват на обществото, е горчивата истина за стойността на ресурса, залегнала в общинските регистри и финансовите отчети. Докато обикновеният гражданин на Велинград плаща за своята студена, хлорирана чешмяна вода по три и четири лева за кубичен метър, собствениците на мегакомплекси с олимпийски басейни, джакузита и сауни получават животворната термална течност с температура над петдесет градуса по Целзий на унизителната цена от точно петдесет стотинки за хиляда литра.

Свободният информационен канал проведе мащабно документално разследване, стъпвайки върху официалния петнадесетстраничен публичен регистър на разрешителните за водовземане на Община Велинград, десетки решения на местния Общински съвет, протоколи за концесии и присъединявания, както и специализираните разпоредби на действащото екологично законодателство. Резултатите от този анализ не просто будят тревога – те разкриват изградена през годините институционална схема за преразпределение на национално богатство в полза на шепа влиятелни бизнес фамилии, докато самата община системно носи финансовата и екологичната тежест на тяхната свръхексплоатация.

В основата на този модел стои разделението на находищата, станало факт още с решенията на Министерския съвет през 2011 година, когато държавата безвъзмездно предостави за управление и ползване на Община Велинград находищата „Велинград-Каменица“ и „Драгиново“ за срок от двадесет и пет години. С този акт местната власт се превърна в пълновластен господар на ресурса, а кметът и Общинският съвет – в разпределители на най-скъпоценното благо в котловината. Формално местната наредба прогласява строг морал и ясна йерархия на обществените приоритети. В нормативния текст черно на бяло е записано, че минералната вода се управлява изцяло в интерес на местното население, като на първо място по право стоят балнеолечебните заведения за рехабилитация на болни граждани, на второ място са обществените минерални бани за общо ползване, а комерсиалните СПА хотели са поставени едва на трета позиция. Действителността обаче преобръща тази законова фикция с главата надолу. В момента, в който се разгърнат страниците на регистъра, става ясно, че реалните господари на водата не са лечебните санаториуми или общинските къпални, а мощни частни корпоративни структури, бетонирали позициите си с двадесетгодишни разрешителни.

Особено стряскаща е картината около легендарния Сондаж №4 от находище „Власа“. Хидрогеоложкият капацитет на всеки подземен извор има физически предел, който се определя от учените и се утвърждава от Министерството на околната среда и водите, за да се гарантира, че термалният пласт няма да се изчерпи необратимо, че дебитът няма да спадне и че температурата на водата няма да се срине. Вместо обаче да пази този естествен баланс с пределна предпазливост, Община Велинград е превърнала Сондаж №4 в бездънна касичка за раздаване на дебити. Нашата проверка установи, че от това единично съоръжение едновременно черпят най-големите частни комплекси в региона. Дружеството „Столарски и синове“, свързано с мащабния инвестиционен проект на емблематичния петзвезден „Арте Спа & Парк Хотел“, държи колосалното разрешително за дебит от 1,5 литра в секунда, което формира годишен лимит от внушителните 47 304 кубични метра. Веднага до него се нарежда хотелският колос „Двореца“ с дебит от точно 1 литър в секунда или 31 536 кубични метра годишно. Към същата подземна тръба са закачени още „Велинград Резорт Нова“ с 0,8 литра в секунда и 23 025 кубика на година, „Есперия Лукс“ с близо 14 200 кубика и дружеството „Стамболи“ с малко над 3 150 кубика годишно, за чийто нов СПА център Общинският съвет наскоро услужливо разреши и прокарването на изцяло ново водопроводно трасе.

Когато сумираме разрешените количества само за петте основни частни ползвателя на Сондаж №4 „Власа“, математиката разкрива шокиращо натоварване от 3,85 литра в секунда непрекъснат отток. Това означава, че всяка една секунда от денонощието, през лятото и зимата, близо четири литра чиста, лечебна термална вода се изпомпват от недрата на земята, за да генерират годишен обем от близо 120 000 кубични метра. Ако към тази сметка се прибавят сезонните колебания, пиковите натоварвания през празничните дни и техническите загуби по амортизираните тръбопроводи, възниква неизбежният въпрос: разполага ли изобщо природата с този капацитет, или местната власт раздава вода „на хартия“, оставяйки реалните потребители да се борят за налягане на принципа на най-силната помпа?

Икономическата страна на този процес надхвърля границите на обикновената безстопанственост и навлиза в полето на открития абсурд. Изчисленията, направени по действащата тарифа на Общинския съвет за определяне на таксите за водовземане, показват, че ресурсната ставка за вода над петдесет градуса по Целзий е фиксирана на символичните петдесет стотинки за кубичен метър. За да разберем чудовищната диспропорция на това ценообразуване, е достатъчно да погледнем годишната сметка на един от най-големите бенефициенти. За правото да източи цели 47 304 кубични метра гореща минерална вода, комплекс от ранга на „Арте Спа & Парк Хотел“ дължи на общината сумата от едва 23 652 лева за цяла година. В същия този хотел цената на една-единствена стандартна нощувка през уикенд варира между четиристотин и шестстотин лева. Това означава, че целият годишен ресурс от минерална вода, захранващ басейните, джакузитата и водните съоръжения на комплекса за 365 дни, се изплаща напълно с приходите от едва четиридесет или петдесет нощувки в рамките на един силен петъчно-съботен уикенд. Всичко останало, генерирано през останалите 363 дни от годината, се превръща в чист марж на печалба за частния предприемач, докато общинският бюджет получава сума, с която трудно може да се асфалтира дори една малка уличка в курорта. По сходен начин стои въпросът и с хотел „Двореца“, чиято годишна такса за над 31 500 кубика се равнява на смешните 15 768 лева, или с „ММ Хотелс“, които за близо 19 000 кубика отчитат под десет хиляди лева на година.

Но разследването на Свободния информационен канал се натъкна на още по-дълбока и институционално непрогледна мистерия, която наричаме „Втория кръг“ на велинградското водоползване. Паралелно с частните разрешителни, самата Община Велинград се явява самостоятелен крупен титуляр на права за водовземане. В официалния регистър фигурира разрешително на името на самата общинска администрация за находище „Каменица“ с общ дебит от 2,2 литра в секунда или близо 70 000 кубични метра годишно. Картината в село Драгиново е още по-колосална – там общината е титуляр на разрешение за 5,21 литра в секунда, равняващи се на изумителните 164 617 кубика годишно само от сондаж №5, гарнирани с допълнителни разрешителни за още десетки хиляди кубични метри. Общият обем на водата, която общината формално черпи сама за себе си, надхвърля четвърт милион кубични метра на година.

Тъй като кметството не притежава стотици собствени плувни басейни или геотермални електроцентрали, целият този грандиозен подземен океан се подава по общинската мрежа към трети лица чрез така наречените договори за водопренос и водоподаване. Тук лъсва най-тъмната зона в управлението на велинградските води. Докато титулярите на преки разрешителни по закон са длъжни да фигурират в публичен списък, то крайните ползватели, които черпят вода „под прикритието“ на общинските разрешителни, остават скрити зад паравана на служебната тайна и обикновените търговски контракти. Кои са тези привилегировани хотели, вили, къщи за гости и оранжерии, които получават стотици хиляди кубици общинска минерална вода без собствено публично разрешително, на какви цени им се фактурира тази услуга и какви суми реално влизат в касата на общината, остава пълна загадка за гражданите.

Цялата тази порочна конструкция бе допълнително бетонирана с приемането на скандалното Решение № 407 от 27 ноември 2025 година на Общински съвет – Велинград. С това решение местният парламент постанови ползването на общинската инфраструктура за минерална вода вече да се заплаща ежемесечно твърдо върху разрешеното количество в разрешителното, а не според показанията на измервателните уреди. Тази наглед чисто административна корекция на практика взривява смисъла от какъвто и да било контрол и екологично пестене на ресурса. След като един хотелски комплекс е принуден да плаща твърда такса за целия си разрешен обем, той няма никакъв икономически стимул да пести водата. Напротив, за да максимизира стойността на разхода си, хотелът е стимулиран да държи крановете отворени денонощно и да източва максималния възможен дебит. В същото време се отваря чудовищна врата за безнаказаност – ако реалното потребление през активните зимни месеци надхвърли разрешените кубици, липсата на стриктно отчитане по пломбирани водомери прави превишението абсолютно невидимо и ненаказуемо. Защо изобщо общината изисква скъпоструващи сертифицирани водомери и технически проекти, след като в края на месеца чиновниците пишат фактурите не по реално преминалата през тръбата вода, а по написаното на хартия преди десет години?

Не по-малко зловещ е и въпросът с екологичната съдба на използваната минерална вода. Когато един петзвезден СПА мастодонт поеме стотици кубици вряла вода за денонощие, тази вода не изчезва в небитието. Тя се охлажда, минава през телата на хиляди почиващи, насища се с тежки дози химически коагуланти, консерванти и хлорни съединения за дезинфекция, след което бива изхвърлена. Къде отива тази отработена, силно замърсена и термално натоварена вода? Проверките на Свободния информационен канал сочат, че институции като РИОСВ – Пазарджик и Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ години наред си затварят очите пред факта, че масово липсват адекватни пречиствателни и охладителни съоръжения преди заустването. Тонове хлорирана вода с висока температура се изливат директно в коритата на местните реки и дерета, унищожавайки речната фауна и променяйки микроклимата, или се нагнетяват в градската канализация, претоварвайки пречиствателната станция на града, чиито ремонти и амортизация отново се плащат от джоба на редовия данъкоплатец.

Когато теглим чертата под този грандиозен базар на природни блага, картината показва, че Велинград е класически пример за пленена община. Приходите, които местната хазна събира от такси за водовземане, са пренебрежимо малки трохи на фона на милионните печалби на хотелиерите. С тези средства градът едва успява да кърпи непрекъснатите аварии по остарялата, корозирала етернитова и стоманена мрежа, по която се губят огромни количества безценна минерална вода преди изобщо да достигнат до крана. На практика бедните жители на Велинград субсидират охолството на СПА елита, плащайки със своите данъци инфраструктурата, по която частният бизнес трупа богатство.

Свободният информационен канал официално внесе мащабно заявление за достъп до обществена информация до кмета на Община Велинград, съдържащо петнадесет категорични въпроса. Ние настояваме общината да извади на бял свят протоколите от метрологичните проверки на водомерите, точните показания на отчетените кубици за последните три години, реално събраните до стотинка суми и пълния списък на тайните потребители по общинските договори. Документалният обръч около златните кранчета на Велинград е затегнат, а институциите вече няма как да се скрият зад чиновническото мълчание, защото отговорите на тези въпроси ще покажат дали в България законите важат за всички, или спират там, където започва горещият минерален басейн на поредния недосегаем олигарх.