Когато днес погледнеш софийските жълти павета и онази самодоволна, лъскава камарила, която се е самопрогласила за единствен и неповторим пазител на европейския ред и демократичния стожер, ти се приисква да налееш една чаша тежка ракия, да запалиш цигара и да върнеш филма назад. Да го върнеш към онзи кротък, леко смутен философ с дебелите очила и неподправената селска прямота – Желю Желев. Човекът, който не се плашеше нито от мракобесните коридори на комунистическата власт, нито от параноята на номенклатурата, нито от собствените си заблуди. Първият демократично избран президент. Доайенът. Мъдрецът от Ветово, който се осмели да каже на царя, че е гол, и на партията-майка, че е изчерпана историческа машина.
А какво направиха днешните му уж духовни наследници? Тези същите лъскави момчета и момичета с перфектни английски дипломи, с хубави костюми от моловете и с извезани по уставите на соросоидните фондации претенции за чистота? Те взеха заветите му, нарязаха ги на дребни панделки, увитaха ги в красив целофан и ги изтъргуваха на първия селски пазар за политическо влияние. Превърнаха идеите му за свобода, институции и гражданско общество в една блудкава пародия, в която зад високите думи за евроатлантизъм винаги прозират личните амбиции, кадровите порции и безсъвесната лакомия за власт.
Желев учеше, че демокрацията не се изчерпва с едно пускане на бюлетина в урната. За него тя беше рамка, строг ред, свещена машина от независими институции, които да ограничават всяка власт, независимо откъде идва тя и какви красиви лозунги крещи от трибуната. Той знаеше, че дори и най-добрите хора, спретнали се в костюми на спасители, ако останат безконтролни, бързо се превръщат в дребни деспоти.
И какво ни спретнаха тези уж непорочни борци от ПП-ДБ? Спретнаха ни онази гнусна, безпринципна, миришеща на спарено „сглобка“, дето разпаса държавата като хански шатър. Седнаха зад затворени врати, измъдриха едни ротации, разпределиха министрите на парче, сякаш не управляват цяла държава, а делят семеен магазин в провинцията. Никаква коалиционна култура, никаква политическа отговорност, само едно непрекъснато надлъгване кой ще открадне повече светлина от прожекторите и кой ще уреди по-надеждно своите хора на държавната софра. Желю Желев можеше да прави компромиси в името на националния мир и оцеляването на държавата в смутните времена на прехода – нали той подписа и стисна ръцете там, където другите щяха да се избият – но никога, повтарям никога нямаше да подпише такава безотговорност, в която думата не струва и стотинка, а управленският морал се продава на промоция в неделен мол. При него думата тежеше куршум. При днешните едни мазни усмивки и половинчати обещания, изговорени с онзи фалшив софийски акцент, който ти се повдига, докато ги слушаш по сутрешните блокове.
Ами пипането в Конституцията? О, там беше върхът на тяхната политическа наглост. Взеха Основния закон на държавата и го разкостиха като пияни чиновници в селски съвет – на коляно, без експертен дебат, без грам уважение към академичната общност, само и само да си нагодят съдебната власт по собствен образ и подобие. Втурнаха се да правят реформи заедно с ДПС – същите тези хора, които години наред сочеха с пръст като перфектния символ на задкулисието и корупцията. Сякаш паметта на българина е колкото на риба златна! Сякаш никой не помни как си стискаха ръцете в кулоарите на парламента, за да си разпределят квотите, регулаторите и съдебните върхове.
И когато Конституционният съд им размаха червен картон и им върна творенията в лицето като негодни парцали, същите тези либерални „спасители“ започнаха да вият до небесата срещу институциите. Същите институции, които до вчера обявяваха за върховен връх на независимостта, сега им били криви, защото отказали да играят по тяхната свирка. Защото за тях законът е инструмент само докато им върши работа. Когато спре да им служи, те започват да го тъпчат с кал, точно както правеше старата комунистическа номенклатура, срещу която уж се бореха техните родители.
Изборът на конституционни съдии пък си беше направо долнопробна селска сватба. Назначиха бивши партийни омазани фигури с пакетни сделки на тъмно, пренебрегвайки пълноценното мнение на адвокатурата и върховните съдии. И след всичко това, след като оляха в кал самата идея за върховенство на правото, същите тези лица излизат пред микрофоните и ти говорят за европейски ценности и борба с мафията. Това не е политика. Това е политическа шизофрения от най-висока проба.
Ами отношението им към политическия плурализъм? Ето тук е може би най-тежкото предателство към заветите на Желев. Философът от Ветово знаеше, че демокрацията диша само тогава, когато има истински дебат, когато чуваш и неприятния си опонент, когато уважаваш правото на другия да мисли различно. Днешната жълтопаветна общност обаче е завладяна от болшевишки плам, макар и облечен в маркови ризи. За тях има само две категории хора – те самите, които са светлината, елитът и абсолютната истина, и всички останали, които автоматично се обявяват за „копейки“, „мутри“, „путинисти“, „фашисти“ или просто „прост материал“. Унищожиха възможността за нормален разговор. Ако кажеш и една дума накриво срещу тяхната свещена политика, ако посмееш да зададеш елементарен въпрос за кадровите им недоразумения или за съмнителните им грантове, веднага те заклеймяват и те изпращат в Сибир на моралното изгнание. Свободата на словото при тях е абсолютен монопол – свободен си да ги хвалиш, да им люпиш семките и да им подпираш сутрешните монолози. Посмееш ли да ги критикуваш – ставаш враг на евроатлантическото бъдеще.
Гражданското общество пък го превърнаха в удобна кариерна трасферна станция. Едно време хората от Клуба за гласност и преустройство рискуваха хляба си, семействата си и свободата си в едни тъмни години, за да кажат истината на овластените милиционери. Днешните „независими“ експерти, НПО-активисти и протестъри чакат само някой удобен проект, някое тлъсто финансиране от чужбина или направо топъл министерски стол, за да се намърдат в държавната администрация. Гражданският сектор стана партиен отдел за пропаганда. Когато техен министър направи гаф или се намърда в скандал, се мълчи гузно или се обяснява как враговете отзад са му подляли вода. Когато същото го направи някой от противниците, се вдига такъв вой до небесата, че и стъклата в Министерския съвет се пукат. Тази отвратителна двойна мярка разложи и последната капка народно доверие в понятието „гражданска позиция“.
Вътре в самите им партии – пълна диктатура, закрити врата и еднолични решения. Никакъв вътрешен дебат, никакво съобразяване с редовите членове. Всичко се решава от тесен кръг недосегаеми началници, които спускат листи, коалиции и стратегии от висотата на софийските си кабинети, докато редовият симпатизант научава за поредния национален завой от сутрешните новини. Партия, която не може да уреди елементарна вътрешна демокрация в собствените си редици, има ли наглостта да учи цяла България на прозрачност и европейски правила? Това е все едно вълк да ти пази стадото и да ти обяснява колко много обича вегетарианството.
И най-ужасното в този импортен модел на поведение е пълното липса на лична отговорност. Желев носеше кръста си с името и лицето си. Когато сгрешеше или когато институционалният му дълг го изискваше, той излизаше на открит бой – както на онези паметни „Боянски ливади“ – и си понесе тежките последици, загуби подкрепата на собствената си среда, но не се скри зад анонимни колективни формули. Днешните ни герои са на обратното мнение. Успехите – ако въобще се намерят такива под лупа – са изцяло лична заслуга на тяхната гениална политическа мисъл. Но за всеки провал, за всяка кадрова катастрофа, за всяко подписано национално предателство или срамна коалиция винаги има външен виновник. Виновно е президентството, виновна е прокуратурата, виновни са руските служби, виновна е световната конспирация или най-вече самият „прост народ“, който не е успял да оцени техния космически евроатлантически порив. Когато за всяка глупост ти е крив някой друг, политиката се превръща в евтин цирк без билет, където артистите сменят костюмите зад кулисите, а българският гражданин плаща сметката на изхода.
Ето защо днес, когато гледаме това жалко политическо време, ни става болно за Желю Желев. Защото тези хора не просто откраднаха властта; те откраднаха смисъла на онази дълга, мъчителна и честна борба от началото на прехода. Подмениха принципа с конюнктура. Подмениха институционалния ред с обикновен пазарлък за кресла. Подмениха свободата на мисълта с партиен фанатизъм и се самопрогласиха за вечни собственици на българската демокрация.
А главният, железният урок на доайена беше точно обратният – никой на тази земя, нито партия, нито вожд, нито кръг от жълтопаветни интелектуалци, няма нотариален акт за собственост върху демокрацията. Държавата принадлежи на свободните граждани, а не на самозвания политически елит. И докато тези хора не го разберат, ще продължаваме да се въртим в същия порочен кръг от фалшиви надежди и горчиви разочарования, докато от заветите на истинските строители на свободна България не остане нищо друго освен прах и евтини спомени по телевизионните архиви.
Оставете коментар