От Георги Карадимов, специално за свободният информационен канал 

Когато се опитваме да дешифрираме феномена „Константин Тренчев“, ние неизбежно се сблъскваме не просто с биографията на един синдикален лидер, а с анатомията на самия български преход в неговите най-противоречиви, тектонични и драматични измерения. Тренчев не може да бъде четен линейно. Той не се вписва в шаблона на конвенционалния политически анализатор, нито в клишетата на класическото европейско ляво или дясно. Константин Тренчев е феномен от сложен институционален и геополитически порядък – фигура, която в зората на демократичните процеси се яви едновременно като таран срещу тоталитарния монопол и като съзнателен или неволен архитект на последвалия посттоталитарен баланс.

За да разберем генезиса на Конфедерацията на труда „Подкрепа“, трябва да се върнем в онази преломна 1989 година. Появата на независим синдикат в една все още диктаторска държава не беше просто проява на смелост; тя беше геостратегическа трансплантация на полския модел „Солидарност“ върху българска почва. Въпросът обаче, който българската политология и историография твърде дълго и плахо заобикаляха, е: доколко автентичният антикомунистически импулс на Тренчев бе плод единствено на дисидентска воля и доколко самият процес на контролирана детонация на режима на Живков изискваше появата на такъв радикален полюс?

Константин Тренчев притежаваше онзи тип интелектуална асиметрия, която го правеше неудобен за партийната номенклатура, но едновременно с това – изключително четивен за разузнавателните и политическите централи на Запад. Лекарят от Стара Загора, преминал през килиите на Държавна сигурност, разбра нещо фундаментално: в посткомунистическа Източна Европа властта няма да се определя единствено през урните, а чрез контрола върху критичната инфраструктура и способността да се парализира държавният организъм.

Генералната стачка през ноември 1990 г., свалила правителството на Андрей Луканов, остава върховият момент в политическата кариера на Тренчев. Тогава той не действаше като класически трудов медиатор, а като класически политически демиург. Парадоксът тук е жесток: синдикатът, чиято функция по дефиниция е да защитава социалния интерес на наемния труд, в лицето на „Подкрепа“ се превърна в най-агресивния авангард на шоковата пазарна терапия и демонтажа на социалната държава. Тренчев форсира десния радикализъм в икономиката с чисто левичарски инструменти – блокади, стачки и уличен натиск.

Точно в тази симбиоза се крие коренът на неговото историческо противоречие. Докато Филип Димитров и първото автентично синьо правителство се опитваха да наложат институционална законност и нормализация на отношенията със Запада, Константин Тренчев влезе в ролята на безпощаден коректив. Разривът между СДС и „Подкрепа“ през 1992 г. бе не просто личностен конфликт на суети; той бе първото голямо разцепление на демократичната общност, което отвори вратите за фаталния реванш на БСП и правителството на Любен Беров. Тук историческият съд е длъжен да зададе неудобния въпрос: не послужи ли синдикалният радикализъм на Тренчев като удобен инструмент на онези сенчести структури от бившата Държавна сигурност и зараждащия се олигархичен капитал, които имаха интерес държавата да бъде дестабилизирана, за да бъде приватизирана на безценица?

По-късно, в годините на Жан Виденов, Тренчев отново бе на барикадите – януари 1997 г. затвърди образа му на човек на улицата, който може да събори всеки кабинет. Но с настъпването на ерата на Иван Костов неговата роля започна плавно да девалвира. Институционалният модел, който Костов изгради, нямаше нужда от синдикален волунтаризъм. Държавата вече не се управляваше през среднощни споразумения в Тристранната комисия под заплахата на уличния шантаж, а чрез желязна фискална дисциплина и законов ред. Тренчев усети това свиване на пространството и бавно пренастрои своите геополитически и личностни координати.

Неговото сближаване с монархическата кауза, преклонението пред фигурата на Симеон Сакскобургготски и участието му в най-различни международни монархически и традиционалистки структури бяха класическо бягство от модерността. Човекът, който започна като модерен революционер, завърши като консервативен мистик, обграден от ритуалност и мемоарна носталгия.

Но Тренчев не може да бъде нарисуван само с черни или само с бели краски. Неговото фундаментално предимство пред десетки други герои на прехода бе отказът му да влезе в преките механизми на приватизационната корупция. Той не стана капиталист в класическия смисъл на думата, не застана начело на банки или застрахователни мастодонти, каквато съдба сполетя много негови съратници. Тренчев предпочете да запази амплоато на патриарх на протеста – поза, която с времето губеше своята мобилизационна сила, но запазваше известна романтична патина.

В геополитически план Константин Тренчев винаги остана евроатлантик, макар и с особен, балкански нюанс. Той разбираше значението на връзката с Американската федерация на труда (AFL-CIO), но в същото време проявяваше подчертано недоверие към брюкселската бюрокрация.

Равносметката за Константин Тренчев е сложна и отворена за интерпретации. Той остава фигурата, която разруши страха у българския работник – научи го, че може да каже „не“ на всесилната партийна секретарка, че стачката е конституционно право, а не държавна измяна. В същото време обаче Тренчев остави след себе си тежкото наследство на политизирания синдикализъм – феномен, при който трудовите права често бяха използвани като разменна монета в задкулисните битки за овладяване на изпълнителната власт.

В окончателния баланс на историята д-р Тренчев ще заеме мястото на онези антигерои на демократизацията, без които тя нямаше да бъде възможна, но заради които тя остана завинаги недовършена, компрометирана и белязана от тежки институционални дефицити.