Светът пак оцеля, драги ми сънародници, въпреки че цяла седмица отрудените български телевизионни шамани му чертаеха надгробната плоча в жив ефир, с пяна на уста и с такъв патос, сякаш лично те са разнасяли чертожните моливи на Сталин, Чърчил и Рузвелт из кримските зали. Докато Доналд Тръмп, Владимир Путин и Си Дзинпин се усмихваха с онази специфична, студена и чисто дипломатическа скованост под неоните на Шънджън, докато си стискаха ръцете пред рояците репортери и накрая с клизми скалъпиха една плоска, съвършено куха декларация от цели четири точки за петролни деривати и общи приказки за ядрено въздържане — без да поделят нито Украйна, нито България, нито дори Луната — у нас дежурната интелектуална бохема изпадна в поредния си геополитически бяс.
Големите умове от жълтите павета и от ведомствените софийски кафенета, дето от тридесет години насам с равен, гробовен тон ни обясняват какво точно сънува Кремъл, как се тресат основите на Белия дом и коя точно сряда ще рухне Европа, пак останаха с пръст в устата. И забележете — никакъв срам. Нито грам неудобство, нито сантиметър интелектуално смирение. Българският анализатор е чудовищно животно — той може десет пъти подред да стреля в тъмното и десет пъти да уцели собствения си крак, но на единадесетия ще седне на диванчето в студиото, ще си оправи очилцата, ще подсмръкне с пренебрежение към простолюдието и с менторски плам ще обясни защо всъщност провалът на прогнозата му е най-голямото доказателство за неговата правота.
Никаква „нова Ялта“ не се състоя, колкото и да им се щеше на тези вечни домашни картографи на чуждите трагедии. Професор Иво Христов, удобно разположен пред микрофона на Явор Дачков, отново наду траурната тромба на историческия фатализъм. С онзи негов неподражаем, погребален маниер той побърза да отпее европейската цивилизация, да я зачеркне от тефтера и да обяви, че цялата тежест на вселената вече окончателно се е изнесла в Азия, а Европа е просто някакъв жалък, безпомощен муляж, който само пречи на големите момчета да си разиграват коня. Слушаш го и си казваш — край, отиде си старият континент, затваряй кепенците, гаси лампите, останахме без цивилизация. Само че реалността има отвратителния навик да се подиграва с кабинетното високомерие. Докато професорът кроеше азиатския триумф, в същия онзи ден европейските лидери се събираха в Берлин заедно с украински и американски представители, за да обсъждат бъдещите преговори и архитектурата на сигурността. Да, може би на Христов не му харесва, че историята не се движи по неговите предварително начертани релси, но геополитиката не е влакова линия, която спира само когато на професора му се прииска да произнесе поредната си лекция за края на света. Още през февруари миналата година ни се говореше как Украйна веднага щяла да бъде замразена и хвърлена извън НАТО без никакъв срок — прогноза, която виси във въздуха със същата тежест, с каквато висят и десетките му предишни пророчества.
А от другата страна на идейното тресавище гледката е още по-патетична. Там доцент Георги Лозанов, вечният пазител на моралния компас и дежурен психоаналитик на нацията, се включи в ефира на БНР с такава тревога в гласа, че човек ще си помисли, че руските танкове вече са на Орлов мост и чакат червения светофар. Лозанов взе, че реши — съвсем по нашенски, от нищото — че Тръмп и Путин вече са седнали на някаква тайна маса и тихомълком са подарили България на Кремъл. Разбира се, никакво доказателство за подобно бълнуване няма и не може да има, но това няма значение. За Лозанов фактите отдавна са досадна пречка. По-важното е да се създаде психоза, да се инжектира страх, да се внуши на нещастния слушател, че България отново е разменна монета в джоба на световните деспоти. Тръмп казал, че Путин му бил приятел — и хоп, нашият доцент веднага съзря грандиозен заговор за прекрояване на границите на Балканите. Този навик да превръщаш протоколните ласкателства на американския президент в международен трибунал над българския суверенитет граничи с чиста диагноза.
И ето ви го парадоксът на българската публична мисъл. Докато Валери Найденов се опитваше да звучи мащабно с бомбастичната фраза как Си и Тръмп щели да делят планетата, а Тръмп и Путин — Украйна, докато самият Тръмп се надуваше пред агенциите, че това ще е събитие „по-голямо от Ялта“, единствено трезвите наблюдатели предвидиха простичката истина. Пламен Димитров им го каза в прав текст още преди първото ръкостискане — това ще е предимно имиджов театър за Путин, ще се подхвърлят няколко банални фрази за ядрените арсенали и никой няма да си мръдне пръста да поеме реален ангажимент за фронта в Украйна. Бранислав Сланчев го каза по БНР с едно изречение — очаквайте само снимки и шаблонни фрази. И какво стана? Точно това. Ден след шумната среща ракетите отново полетяха над украинските градове с брутална сила, търговското примирие между Пекин и Вашингтон остана да виси в мъгла, а великите сили си размениха по едно комюнике, в което се говори за петрол, за имунитет на чиновниците и за това колко лош бил Международният наказателен съд.
Това беше грандиозният пробив. Това беше краят на света, който ни готвеха нашите студийни магьосници. Една дълбока, бездънна празнота, опакована в скъпо струващ дипломатически протокол.

Оставете коментар