В сърцето на София, там, където бетонният брутализъм на късния социализъм среща претенциите на една неориентирана пазарна икономика, се издига Националният дворец на културата – една архитектурна метафора на самата българска държавност. Отвън фасадата е величествена, напомняща за имперските амбиции на една отминала епоха, но отвътре тя е проядена от структурни пороци, финансова безтегловност и...
