ГЕОРГИ ВЕНИН ПРЕД „СВОБОДЕН ИНФОРМАЦИОНЕН КАНАЛ“ ЕКСКЛУЗИВНО: „Постмодерният цирк у нас е подмяна на Словото, а Нобеловият напън за Георги Господинов е кощунство и срам!

ГЕОРГИ ВЕНИН ПРЕД „СВОБОДЕН ИНФОРМАЦИОНЕН КАНАЛ“ ЕКСКЛУЗИВНО: „Постмодерният цирк у нас е подмяна на Словото, а Нобеловият напън за Георги Господинов е кощунство и срам!

Скандалният варненски поет, журналист, рокер и университетски преподавател сваля ръкавиците пред нашия вестник в безкомпромисна изповед: защо отказа да играе по свирката на соросоидния литературен кръг, как загина истинската поезия и защо лауреатите на конюнктурата го подминаха сведеноглави.

Въведение и биографична справка: Бунтарят от Варна, който отказа да се продаде на конюнктурата

Името на Георги Венин от десетилетия е нарицателно за безапелационна честност, интелектуален бунт и рицарско служене на българското Слово – понятия, които в днешния комерсиален свят звучат почти като архаизъм. Роден на 5 май 1956 година във Варна, той извървява впечатляващ и изключително пълнокръвен жизнен и творчески път, който го превръща в една от най-колоритните и същевременно неудобни фигури на съвременната ни културна сцена.

Завършил е варненската Първа езикова гимназия с английска паралелка и Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Историкът на родната журналистика го помни като първия абсолвент от този факултет, чиято дипломна работа е публикувана в престижния тогава преподавателски алманах „Журналистика ’82“. Още в студентските си години той е сред съучредителите на възкресения литературен университетски кръжец „Васил Воденичарски“.

Професионалната му биография е изпълнена с десетки роли, всяка от които остава трайна следа. Работил е като редактор на научнопопулярна литература в Държавното варненско книгоиздателство „Г. Бакалов“ (по-късно „Галактика“), където под негово съставителство излиза легендарният морски алманах „ФАР“ за 1982 г. Журналистическото му перо е оставило следи на щат във в. „Белослав“, сп. „Морски свят“, вестниците „Полет (Press)“, „Морски вестник“, „Вестник на вестниците“ и всекидневника „Черно море (днес)“, където достига до поста заместник-главен редактор до 2002 г. Публикувал е стотици статии, рецензии и есета в десетки издания като „АБВ“, „Софийски университет“, „Студентска трибуна“, „Пулс“, „Работническо дело“, „Народна младеж“, „Отечествен фронт“, „168 часа“, „Наблюдател“, „Кил“, „Словото днес“, „BG Лондон“, списанията „Съвременник“, „Младеж“, „Български журналист“, „Орфей“, „Простори“, „Кула“, „MarTech“, „Maritime Bulgaria“, „Знаци“, в алманасите „Море“, „Жар“, „ФАРватер“, както и в научни сборници и университетски годишници.

Подвизавал се е още като завеждащ реклама и пропаганда на книгата в ОП „Книгоразпространение“ – Варна, пъстървовъд, PR и рекламен консултант, музеен работник в Морския музей във Варна, та дори и като домашен помощник на възрастни самотни жени. Името му се свързва с пионерски начинания: той е първият немузиковед у нас, който публикува аналитични статии за рок музиката още през 80-те години на миналия век; сред основателите и лектор е в първия официален български рок клуб „Приятели на „Щурците“ (1982) към Младежкия дом във Варна. Част е от четиричленния екип на първия провинциален самиздат за литература „Пространства“ (1990), главен редактор е на първото списание за конелюбци „СТЕФклуб“, отговорен редактор и издател на „Морска България“ – бюлетин на Българския морски съюз, на който е съосновател и председател на просветната комисия.

Като преподавател Георги Венин е обучавал бъдещите журналисти във варненските университети, като в Икономическия университет е бил и и.д. завеждащ катедра, като паралелно води семинари по реторика. Редактирал е множество книги на български и чужди автори, автор е на туристически рекламни текстове и на текстове за поп и рок песни. Сред тях се откроява песента „Лабиринт“ от сингъл плочата на рок групата „Д-р Дулитъл“, издадена от БНР и Балкантон, както и текстовете на английски език за издадените в Япония (на 27 декември 2017 г. и 28 септември 2022 г.) албуми на Константин Джамбазов „Talking To Myself“ и „Faith and Philosophy“. Някои от тези парчета звучат в негово лично изпълнение – например „Heaven Is an Empty Room“ в аудиокасетата „Млад български рок“ на Балкантон от 1991 г. През 2022 г. продуцира и издава самостоятелен компактдиск „Двойно зареждане/Double Charging“, в който всички текстове, вокали и по-голямата част от музиката са негови. Превежда от и на английски език книги – сред които романа на Родърик Торп „Умирай трудно“ и поемата на Едгър Алън По „Гарванът“ – както и специализирани текстове. Сценарист и водещ е на общоградски културни събития, два мандата председател на варненското дружество на журналистите от профил „Печат“ към СБЖ, автор на сценарии за радиопредавания и за документалния филм „Темели на бъдещето“ (излъчван неколкократно по БНТ). Работил е и като началник-отдел „Градски празници и чествания“ в дирекция „Култура и духовно развитие“ на Община Варна, а днес е консултант, редактор и автор на авторитетния културологичен сайт culturespace.bg.

В литературното поле Венин се утвърждава със стихосбирките „Човекът проглежда в любов“ (1992), „Паднали ангели“ (1999) и „Угарно небе“ (2000, в съавторство с Марияна Хруза); забележителния тритомник от 2006 г. („ВЕЛИКОТО ЕЗИЧЕство“ – публицистика и критика, „Плевене на душата“ – поезия, и романът „Дивака“); учебното помагало „Лесна граматика“ (2007); фрагментите „Не съм Чоран…“ и научния труд „Битие и бит на публицистиката“ (и двете от 2009 г.); втората част на фрагментите „Сънят на какавидата“ (2011); романа „До дъно“ (2012); учебника „По-лесна граматика“ (2013); както и появилите се през 2023 г. проза „Три в едно“ и поетичните „Хронот(р)опи“ (СНЦ „Културно пространство“). Негови стихове са превеждани на английски, украински, македонски, хърватски, гръцки и румънски език.

Носител е на престижни награди: първа награда за поезия от фестивала „С ритъма на морето“ в Албена (2021); трета (1990) и втора (1991) награда за публицистика и първа награда за песен (по негов текст и музика на Юри Стойков, 1992) в националния конкурс на БМФ; трета награда за поезия в „Яворови дни ‘97“; награда за журналистическо майсторство „Златен тризъбец ‘98“ на дружество „Печат“ – Варна; Годишна награда на СБЖ за 1997/98 г.; приза „Екожурналист ‘99“ на НС „Екогласност ‘89“; трета награда в конкурса на Фондация „Център за стратегически изследвания ХХІ век“ (2001); трета награда за химн на Община Белослав (2005); първа награда в националния конкурс на Агенция „Вижън“ за поезия на темата „Човекът и успехът“; първа награда в Камчийските дни на поезията 2010; както и Годишна награда на СБП за най-добра есеистична книга за 2006 г. Неговият роман „Дивака“ получава номинация за престижната награда „Вик“. От 2008 г. е защитил докторска степен върху проблемите на публицистичния текст. Член е на Съюза на българските писатели, СБЖ, Сдружението на писателите – Варна, „Музикаутор“ и на Контролната комисия на Световния парламент на българите.

Тони Цачев: Г-н Венин, разтърсихте литературните среди с откровенията си за задкулисието в родната култура и прословутата си среща с литературния елит на конкурса „Южна пролет“ през 1993 година. Защо решите да нарушите мълчанието след 33 години?

Георги Венин: Разказвал съм тази история с 33-годишна давност само на няколко близки (и) приятели. Заклевал съм ги да не я сподèлят с никого, никога. Защото кресливите ординарци на ГГ веднага ще мен оплюят – първо, че съм хвалипръцко, и второ, че храча отрова от непреглътната завист. И двете са мокри сънища. Нямам с какво толкова да се фукам. Нека се перчат пишещите от кръжеца „Сорос“, които вече не смогват да си преброят наградите. Начело с ГГ. Дваж съм писал, че ако случайно получа такава награда, ще стана монах, за да изкупвам грехопадението си спроти Словото – както съм го формулирал в есето „От изначалното Слово до есхатологичното словоблудство“ в сайта culturespace.bg.

Тони Цачев: Мнозина обаче веднага ще ви обвинят в завист към успехите на колегите ви. Как отговаряте на това?

Георги Венин: Не само не изпитвам завист, напротив, благодарен съм, че Господ ме съхрани далеч от прожекторите и фанфарите. Прощавайте за дългия увод. Хванах перото, след като прочетох две публикации: от Милен Русков в сайта Факти на 8 септември; и от Тони Цачев в сайта SIK.BG два дена по-рано. На Милен му беше прекипяло. Разбирам го. Някой трябваше да извика „Царят е гол!“. Ала аз ще съм сдържан: само факти. Е, поне ще опитам…

Тони Цачев: Върнете ни назад в онези слънчеви дни на лятото и есента на 1993 година, когато отивате в Хасково с дебютната си книга „Човекът проглежда в любов“. Как се стигна до сблъсъка с голямата машина?

Георги Венин: Лятото и есента на 1993 година бяха слънчеви, топли. Бях получил покана да участвам във финалната фаза на литературния конкурс за дебют „Южна пролет“. Натъпках 20 броя от първата си книга – издадена на „преклонните“ ми 36 години – стихосбирката „Човекът проглежда в любов“, и се метнах на влака за Хасково. Настаниха ни трима души в хотелска стая – с един младок прозаик и тъжно мълчалив старец – бивш концлагерист, ако не се лъжа, в Куциян, който май бе издал книга със сентенции-афоризми. Първия ден събраха всички повикани в, мисля, хасковския Дом на културата. Пред главния вход, на стълбите, вече имаше купчинки номинирани книги; и аз наредих там моите 20. Добре помня, че много бяха на питомци от поетичната задруга на Едвин Сугарев – знак за промяна: веянието на постмодерната лирика бе обзело столичните мераклии за литературна слава като бацил; все още обаче не бе поболяло публиката: повечето от тези стихосбирки останаха непродадени и некупени.

Тони Цачев: А вътре в залата какво заварихте? Как ви посрещна журито?

Георги Венин: Вътре ни очакваше журито на конкурса: Йордан Василев – председател, Иван Цанев, Надежда Александрова – директор на Националния литературен музей (екс-Национален музей на българската литература), Елка Трайкова и Йордан Нанчев – последните двама струва ми се представители на домакините. Всеки каза по нещо – обобщителни оценки, панорамни погледи върху творбите, от птичи поглед. Но неочаквано единственият поет там, и то безспорен майстор – Иван Цанев, заяви нещо от сорта: „Повечето поетични книги оставят усещането, че са писани от хора без житейски опит, на бюро. Впечатли ме Георги Венин – неговите стихове са изстрадани“. Аз се изчервих. Между прохождащите поети имаше мои познайници, например Елка Видева и Пламен Александров, светла му памет.

Тони Цачев: Вечерта обаче обстановката се е променила. Къде бяха големите имена тогава?

Георги Венин: Вечерта неукротимият Гриша Трифонов, мир на душата му, който тогава бе омаял Йорданка Кузманова, ни събра в някакъв клуб, за да се опознаем. До късна доба си хортувахме – без ревност и големеене; никой не препи и не преяде. От тайфата през цялото време отсъстваше Георги Господинов ведно със своя приятел-състудент Бойко Пенчев. Ще спекулирам с едно „основателно предположение“: дали не са били в хотела, в който бе настанено журито воглаве с техния преподавател и ментор от Софийския университет Йордан Василев?

 Георги Венин определя творчеството на Георги Господинов като блудкав репортаж, лишен от истинска художествена литература, и определя евентуалното му международно признание като кощунство и срам за българското слово.
Георги Венин определя творчеството на Георги Господинов като блудкав репортаж, лишен от истинска художествена литература, и определя евентуалното му международно признание като кощунство и срам за българското слово.

Тони Цачев: И на следващия ден предсказуемо ли се развиха нещата?

Георги Венин: На другия ден г-н Василев обяви тъкмо тях за лауреати в жанра на изящната словесност – един приз, поделен между двамата, че да няма обиден… После седмина-осмина от нас изрецитирахме по едно стихотворение на сцената на местно читалище, поне така изглеждаше. Победителите не бяха най-силно аплодирани, но трябва да призная, че ГГ прочете единственото наистина свястно стихотворение от книгата си „Лапидариум“: още имаше аршин за качеството на собствените си изделия, не беше заслепен от целесъобразно внушеното му самочувствие, че всеки ред, пръкнал се изпод перото му, е гениален.

Тони Цачев: Тогава ли се случи онази прочута сцена на прощалната гощавка, с която ги сварихте неподготвени?

Георги Венин: Назначиха час за прощална гощавка в някакво заведение. Когато отидохме, на една странична масичка лауреатите похапваха. В средата на помещението имаше голяма елипсовидна шведска маса; наобиколихме я и зашушукахме за тия двамцата, които се цепеха от нас, като недосегаеми. Напълних си чаша шампанско, смигнах на обкръжението и отидох до масата за двама. Изтъпаних се до тях, а те не вдигнаха глави, дори ги сведоха съвсем над чиниите. Спокойно изрекох: „Нашата маса поздравява вашата маса… както планина би поздравила Мохамед“. Не отвърнаха, но поруменяха. Аз – кръгом и към общата маса.

Тони Цачев: Срещнахте ли се отново с Иван Цачев в тази вечер на разочарованията?

Георги Венин: След което попитах развеселените колеги къде е Иван Цанев; показаха ми го: беше седнал сам в един ъгъл и пиеше вино. Отидох при него и му благодарих за думите по мой адрес. Той леко смъкна очилата си към края на носа, погледна ме изотдолу и въздъхна: „Но не успях да се преборя…“. Отвърнах: „Нищо. По-важното е, че ме окуражихте да продължа“. Той само поклати глава.

Тони Цачев: Как се отрази този модел върху цялата българска литература през следващите десетилетия?

Георги Венин: Както се досещате, оттогава подмяната на сърдечната, животворна поезия с постмодерни ребуси заля книжния пазар – самата дума отрича поезията! През следващата 1994 година поетичните лаври осениха Силвия Чолева, от същото котило: цапната в устата, гробокопач на всяка книжица, която не се вмества в матрицата на соросоидната култура – тя ги громеше в предаването „Библиотеката“ на БНТ, където вече е пиар на телевизията и някои нейни постове дъхтят на мръсно бельо. Такива се поощряват. А другият призьор – отново наградата бе раздвоена – Йордан Ефтимов, през 2024-а бе окичен с наградата „Иван Пейчев“ (вж. „Постмодерният изказ“ в гореспоменатия сайт) за укро-некрофилски миазми, които са толкова отвъд самото понятие „поезия“, че Иван Пейчев се е самопогребал повторно. Вметвам набързо: не само пишман поетите са виновни за тоталното обезценяване на жанра, а най-вече интелектуално извисените и идеологически подковани журита, зомбирани от повеите на модността.

Тони Цачев: А какво се случи с кариерата на самия Георги Господинов според вашите наблюдения?

Георги Венин: А ГГ? Няма да забравя как той, след като излезе и втората му стихосбирка, поканен в Регионалната библиотека на Варна заедно с Елин Рахнев, не смогна да проясни с поне две-три изречения що е то постмодернизъм – тема на дипломната му работа! Което не пречи да е преподавател в СУ или жена му съчинява опорните точки на неговите лекции, или предметът е „Как да яхнеш конюнктурата“ – ето, не се стърпях…! 12 години не си намирах работа на трудов договор и от нямане що да правя, защитих дисертация върху публицистичния текст, след което… пак останах безработен…

Тони Цачев: Писали ли сте и друг път публично срещу този литературен феномен?

Георги Венин: Един-единствен път съм писал за ГГ – когато бе предложен за Нобелова награда, боже опази (вж. „Недоразумението „БГ предложение за литературната Нобелова награда, пак там, с препечатка и в сп. „Простори“ през 2023 г.)! С омерзение и погнуса прочетох „Естествен роман“, а „Времеубежище“ ми досади още на двайсетата страница и го зарязах. Защото изкуство, уви, е еднокоренно с изкуствено, но литература не произлиза от халтура… хептен пък художествена…!

Тони Цачев: Какъв е вашият апел към читателите и към българското общество днес?

Георги Венин: И не врякайте, господин(ч)овци! Някой трябва да брани честта на българското художествено слово. Кощунство и срам, и позор е светът да си съставя мнение за равнището му по пишурканията на ГГ! Това е причината да се включа в хора на завистниците и ефетата. Дълбоката, безусловно основателна причина. Сега преводачката на „Времеубежище“ се е захванала със „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева. Нека западният четец да сравни. И да се прекръсти пред несводимото различие между двамата автори. А после да си запали камината с блудкавия репортаж, защото това не е роман, на ГГ. Останалото е… прах и пепел.

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.