Мъглата над Рила сутрин се стеле тежко, замръзвайки по скалите на почти три хиляди метра височина, където българинът от векове насам търси небето с поглед, без дори да подозира каква геополитическа, езикова и историческа драма се крие зад едно единствено дума – онази същата дума, която децата в училище рецитират като най-високата точка на отечеството, въпреки че цялата ни официална митология около нея е пропичена от удобни измислици, политически боричкания, фалшиви археологически хипотези и абсолютни лъжи, които медиите и политиците премълчават с десетилетия, за да не разклатят крехкия комфорт на националното ни самосъзнание, докато истината стои там горе, заровена под камъните, чакайки някой най-сетне да разкъса завесата на удобната заблуда. Когато застанеш на ръба на пропастта до метеорологичната станция, вятърът сякаш шепти истории за султани, комунистически диктатори, царе и съвременни популисти, които са превърнали върха в разменна монета за евтин патриотизъм, без никой от тях да си е направил труда да отвори речника, да прочете архивите или да се изправи срещу фактите, които сочат право в очите ни и ни казват, че историята ни е много по-сложна, по-мръсна и по-интересна от онова, което ни се сервира в учебниците по география.

Всичко започва от онази магическа цифра от две хиляди деветстотин двадесет и пет метра и четири сантиметра, която ни кара да виждаме в балканския първенец нещо повече от купчина гранит и фиргел – тя е светилище на амбициите ни, но и сцена, на която се разиграва фарсът с името Мусала, име чиито корени карат академичните среди да се изпокарат, а националистите да треперят от гняв, защото се оказва, че най-българският връх на картата нонстоп носи в паспорта си чуждоземно клеймо, дошло от далечните пясъци на Арабия през мръсните пътища на Османската империя, за да се вкорени в речта ни по начин, който нито едно правителство, нито един президент и нито една партийна петиция не успяха да изтръгнат, колкото и да се опитваха да го заменят със светци, будители и съветски вождове. За да разберем обаче как се стигна дотук, трябва да забравим за момент клишетата за чистия български дух и да се потопим в калта на реалната етимология, където първата голяма лъжа рухва с гръм и трясък под тежестта на елементарната лингвистична логика, защото години наред на българите им се продава романтичната приказка, че Мусала значи едва ли не „Близо до Бога“, „Аллахов трон“ или „Път към небето“, фрази, които звучат страхотно в туристическите пътеводители и разпалват националните страсти, но нямат нищо общо с реалността, докато истината е далеч по-прозаична, по-прагматична и същевременно шокираща за онези, които търсят мистика там, където има само географска топонимия, наследена от завоевателите.

Лингвистите и изследователите на османотурското наследство отдавна са доказали, че думата произлиза от арабското „мусалла“, което в ислямския свят означава съвсем конкретно и земно нещо – място за молитва, молитвено пространство на открито или открита площадка за богослужение, което преведено на съвременен език означава, че най-високият ни връх не е никакъв божествен трон, а просто молитвен кът, заварен от османците по тези земи или наименуван така заради конфигурацията на терена, факт, който тотално взривява теориите на псевдопатриотите, опитващи се да изкарат името свещенорелигиозен акт срещу християнска България, при положение че става дума за обикновена топографска забележка от миналото, останала в езика на местното население, което векове наред е наричало скалите с онова име, което му е било под ръка, без да се интересува дали звучи достатъчно славянски за бъдещите поколения политици. И тук идва най-грозният мит, който се разпространява из българския интернет през последните десетилетия от фалшиви историци и радикални форумни експерти, твърдящи с пяна на устата, че Мусала всъобще не била арабска или турска дума, а древнопрабългарско име и че истинското старо име на върха от времето на хан Кубрат или Аспарух било „Тангра“, приказка, която се повтаря хиляди пъти в патриотарски сайтове и подписки, но се разпада на прах веднага щом някой се опита да посочи поне един единствен надежден исторически източник, средновековна хроника, стар ръкопис или автентична карта, където върхът да е наречен Тангра, защото такива документи просто не съществуват в природата и това се признава от самите сериозни академични изследователи, които знаят много добре, че свързването на Рила с Тангра е чиста проба съвременна измислица, скалъпена набързо, за да се оправдае желанието за подмяна на реалността с удобна националистическа фантазия, в която липсващото историческо минало се изобретява на масата в някой софийски кафене с единствената цел да се хвърли прах в очите на наивния българин. Липсата на предосманско писмено доказателство за името на върха всъщност е най-големият удар срещу всички онези, които реват за възстановяване на „истинското българско име“, защото в историческата наука правилото е желязно – не можеш да възстановиш нещо, което никога не е било документирано като такова, и ако утре решим да кръстим върха на някой светец или прабългарски бог, това няма да е връщане към корените, а чисто ново административно кръщене, политически акт на волята, който няма нищо общо с историческата справедливост, макар че политиците от целия спектър обожават да се замерят с тези аргументи всеки път, когато им трябват евтини гласове преди поредните избори. Всъщност страстта към преименуването на най-високата точка на държавата не е патент на съвременните националисти от последните десет години, а стара българска традиция, започнала много преди интернет ерата и дори много преди комунистите да превземат властта през соца, защото още през далечната хиляда деветстотин и тридесета година известният писател и общественик Антон Страшимиров официално предлага върхът да бъде наречен „Будител“ или направо „връх Паисий“, докато други интелектуалци от онази епоха настояват за името „Светители“, което доказва по категоричен начин, че комплексът около чуждото звучене на името Мусала тормози българската интелигенция повече от век, превръщайки се в хронично заболяване на националната ни идентичност, която все се опитва да изпере миналото си с административни декрети и укази, сякаш сменяйки табелата на върха, ще изтрием вековете османско присъствие от нашата колективна памет. Истината е, че единственият път, когато държавата се осмелява да извърши това радикално преименуване на практика, без да се съобразява с никого, е в мрачните години на сталинизма, когато на двадесет и първи декември хиляда деветстотин четиридесет и девета година комунистическата власт в България, водена от безпрекословен култ към съветския диктатор Йосиф Висарионович Сталин, издава заповед най-високият връх на страната и на целия Балкански полуостров да бъде официално кръстен на негово име, превръщайки скалите и метеорологичната станция в гигантски паметник на чужд тиранин, чиято сянка се простира над цялата държава, докато хиляди български туристи и алпинисти са принудени да катерят върха с името на Сталин в паспортите и картите си, все едно сме губерния на Съветския съюз, а не независима европейска държава с хилядолетна история.

Този абсурден период продължава цяло десетилетие, изпълнено с лицемерие и партийна пропаганда, докато на деветнадесети януари хиляда деветстотин шейсет и втора година, след началото на десталинизацията и свалянето на портретите на мустакатия диктатор, българските държавни институции тихомълком взимат решение да върнат старото име и така, по един невероятен исторически парадокс, комунистическата власт, която уж трябва да се бори с всякакви „буржоазни и османски рудименти“, избира да възстанови точно името Мусала, вместо да го кръсти на партизанин, комунизъм или славен български хан, доказвайки че дори за тоталитарната държава това име вече се е превърнало в толкова неотделима част от географската реалност, че всяко друго наименование би изглеждало като изкуствен чужд елемент в самата планина. И точно тук се крие най-големият парадокс, който съвременните политически лаладжии откачат, когато го осъзнаят – името Мусала има небългарски етимологичен произход, но е напълно българско по своята историческа употреба, защото поколения наред българи, включително патриархът на българската литература Иван Вазов, който след дълги проверки в речниците приема това име, са го изкачвали, описали в пътеводители, запечатали в стихове и вкарали в карти, превръщайки го в символ на родната природа, така че днес да е абсолютно нелепо да твърдим, че милионите българи, които са стъпили там, са го правили с мисъл за чужда религия, при положение че за тях Мусала означава просто покривът на България, нашият дом, нашата Рила и нищо друго на света. Това обаче не пречи на политическите хамелеони след промените от хиляди деветстотин и осемдесет и девета година насам периодично да вадят темата от нафталина, когато им свършат другите предизборни обещания, като се започне от атаките на Волен Сидеров през две хиляди и дванадесета и две хиляди четиринадесета година, който с писма до президента Росен Плевнелиев настоява върхът незабавно да стане „Свети Иван Рилски“, и се стигне до активността на НФСБ и тогавашния областен управител на Софийска област Илиан Тодоров през две хиляди седемнадесета и две хиляди двадесета година, които официално внасят предложения и писма в президентството, опитвайки се да притиснат държавния глава да издаде указ за смяна на името под предлог, че най-високият български връх не можел да носи мюсюлманско-османско наименование, сякаш България ще стане по-богата, по-силна или по-европейска, ако свалиме една табела и закачим друга.

Президентите Росен Плевнелиев и Румен Радев обаче, заедно със специалните експертни комисии по наименуванията към държавния глава, всеки път отхвърлят тези популистки инициативи с желязни юридически и исторически аргументи, изтъквайки че промяната би заличила цяла огромна система от свързани географски обекти като Мусаленските езера, Мусаленския дял, Мусаленския циркус и река Мусаленска Бистрица, което би довело до такъв административен, картографски и научен хаос в държавата, че никой нормален геодезич, картограф или историк не би подкрепил това безумие само за да се угоди на временно попаднали в парламента политици, търсещи евтини заглавия в жълтата преса. Освен това президентските комисии правилно отбелязват, че историческата памет на един народ не е чиста гарсониера, от която да изхвърляме неудобните мебели, само защото не ни харесват на цвят или защото напомнят за тежки периоди, а включва целия комплекс от исторически превратности, които са ни направили такива, каквито сме днес, включително езиковите напластявания, които след вековете употреба вече не са чужди, а са се сраснали с пръстта и скалите на родината ни по начин, който прави всяко насилено изкуствено прекръстване акт на историческо варварство и политически акт на безсилие. Затова, когато днес някой излезе на телевизионния екран и започне да крещи, че трябва да върнем „истинското българско име“ на Мусала, той или фатално не си е писал домашните по история и лингвистика, или съзнателно лъже аудиторията си за дребни политически дивиденти, знаейки много добре, че никакво старо българско име не се губи в архивите, а че става въпрос за подмяна на утвърдена традиция с нова идеологическа догма, която няма нищо общо с истинския патриотизъм, а напротив – издава дълбок комплекс за непълноценност пред собственото ни минало, което очевидно не сме способни да приемем в цялата му сложност, противоречивост и красота, предпочитайки да го фалшифицираме на хартия, за да спим по-спокойно вечер, докато истинските проблеми на държавата ни се трупат в подножието на същата тази планина, която мълчаливо гледа отгоре на всички ни с цялото си каменно величие, надживяло и султани, и комунисти, и политически продажници.