Когато през пролетта на 2026 година политическият пейзаж в България се тресе от изборни вълнения, а начело на изпълнителната власт след гласуване в Народното събрание на 8 май застава Румен Радев, европейските столици и западните анализатори реагират с познатия рефлекс на институционално стряскане. В Брюксел, Вашингтон и редица ключови западноевропейски кабинети името му дълго време се асоциира с етикети като Russia-friendly, проруски настроен политик и потенциален троянски кон, който неминуемо ще разклати атлантическото единство и ще отдалечи страната от нейните евроатлантически партньори. Още преди вота се насажда тезата, че едно негово управление ще вкара България в дълбока международна изолация, ще прекъсне предсказуемия евроатлантически курс и ще изостри до краен предел отношенията с основните съюзници.

Днес, когато Свободният информационен канал прави задълбочена равносметка за първите 132 дни от управлението на министър-председателя Радев до 17 септември 2026 година, реалността изглежда далеч по-сложна, нюансирана и свободна от елементарни клишета. Вместо прогнозираната изолация, българският премиер попада в центъра на интензивни дипломатически контакти, които опроверграват както апокалиптичните сценарии на неговите опоненти, така и наивните очаквания за рязък геополитически завой. Свободният информационен канал проследява как само десет дни след избора си Радев е посрещнат с военни почести в Берлин от германския канцлер Фридрих Мерц, разговаря в Елисейския дворец с Еманюел Макрон, води директни телефонни разговори с американския президент Доналд Тръмп и получава знакови оценки от ръководителите на европейските институции.

Въпросът обаче не е просто дали Радев е бил изолиран, а как точно се е променил характерът на българската външна политика. Централната драма на тези 132 дни се крие в напрежението между традиционния стремеж на София към безпрекословна лоялна дисциплина и новия подход на отстояване на национални позиции чрез конкретни резерви и спорове.

В края на май председателят на Европейския съвет Антониу Коща посреща българския премиер в Брюксел, наричайки го „old friend“, изтъквайки големия му европейски опит и заявявайки, че ЕС разчита на него. Само месец по-късно обаче София влиза в отворени спорове с Брюксел около поредния пакет санкции срещу Русия. Радев категорично отказва България да подкрепя мерки, които вредят директно на българската икономика, и настоява за изваждане от санкционните списъци на субекти, свързани с критични доставки за вътрешния транспорт и енергетика. На 3 септември, при визитата си в София вече след тези публични сблъсъци, самият Коща се обръща към него с „dear Rumen“, отчита „very fruitful discussions“, подчертава „very constructive approach“ и изказва благодарност за конструктивната ангажираност на България. Този парадокс показва, че партньорите в Брюксел могат да критикуват или да спорят с българското ръководство, но не го изолират, стига позициите да са аргументирани, а не деструктивни.

Подобна динамика се наблюдава и в отношенията с НАТО. На същата среща в края на май генералният секретар Марк Рюте посреща българския премиер с думите „Rumen, welcome back, it’s good to have you as Prime Minister“, припомняйки дългогодишното им приятелство. България е дефинирана като важен съюзник на източния фланг и в Черно море, а на 20 август в телефонен разговор Рюте потвърждава пълната готовност на алианса да защити страната при заплаха. В същото време правителството на Радев не се отказва от суверенното право да преценява параметрите на военното присъствие и логистиката на територията си, показвайки че лоялността към пакта не означава автоматично приемане на всяко предложение без оглед на националната сигурност.

Във Вашингтон диалогът също следва прагматична линия. Още на 20 май Радев разговаря с президента Доналд Тръмп, като официално поставя дългогодишния болезнен въпрос за отпадането на американските визи за българските граждани. Към 17 септември 2026 година обаче реалният пробив по програмата Visa Waiver все още не е факт. Това е важна проверка на фактите: въпреки директния контакт на най-високо ниво, визовият въпрос остава нерешен, което показва разликата между заявена дипломатическа цел и постигнат резултат. В същото време стратегическите ядрени и отбранителни проекти с американски компании продължават, а сътрудничеството в енергетиката и изграждането на нови мощности се развива без сътресения.

Особено показателен е и подходът към Русия, който беше основната мишена на предизборните спекулации. След избирането на Радев руската страна, чрез говорителя на Кремъл Дмитрий Песков, изразява надежда за подобряване на диалога. Но Свободният информационен канал отбелязва липсата на автоматичен икономически дивиденд от този добър тон. Няма възстановяване на мащабни енергийни потоци, нито промяна в общата санкционна рамка. Напротив, в началото на септември Радев изрично подчертава, че България не може едностранно да възстанови вноса на руски петрол, тъй като това незабавно би я извело извън международните пазари и би я подложило на тежки санкции от американската служебна институция OFAC. Прагматизмът тук има своите строги геополитически и финансови граници.

Най-видимият измерим резултат от тези 132 дни на преговори обаче е постигнат на юг. На 6 юли в Анкара Радев се среща с турския президент Реджеп Тайип Ердоган, в резултат на което „Булгаргаз“ и BOTAŞ подписват протокол за 15-месечна промяна на режима по спорния договор. Вместо досегашната тежка тежест от фиксирани плащания за неизползван капацитет, които според различни оценки са стрували на българската държава около милион лева на ден, новата схема обвързва плащанията с реалното използване. Това номинира спестявания за десетки милиони евро и дава глътка въздух на националното газово дружество, макар договорът да остава със сериозни дългосрочни задължения, чието окончателно решение предстои.

В европейски план финансовите потоци също показват приемственост и интензивна работа. През юли страната получава около 896 милиона евро по четвъртото плащане по Плана за възстановяване и устойчивост – процес, чието искане е депозирано още през април преди идването на Радев на власт, но чието административно довършване и политическо гарантиране се случва при новото правителство. Успех е отчетено и в преговорите с Европейската комисия за запазване дейността на комплекса „Марица-изток“ до 2038 година, което смекчава социалния удар от зеления преход.

Историческият поглед назад към управлението на Бойко Борисов показва интересен парадокс в еволюцията на българския държавнически стил. През 2018 и 2019 година Борисов също гонеше пълната интеграция в Шенген и еврозоната, акцентирайки върху максималната лоялност и дисциплина спрямо западните партньори, като същевременно водеше прагматични разговори с Москва за „Турски поток“ и играеше ролята на мост между ЕС и Турция във Варна. Тогава обещанията за американските визи бяха поставяни със същата увереност, но останаха нереализирани. Разликата днес не е в кардиналната промяна на стратегическия курс, а в политическия език. Борисов залагаше на образ на изключително послушен и предсказуем посредник, докато Радев демонстрира готовност за аргументирано несъгласие, поставяне на условия и отстояване на национални резерви вътре в съюзите.

В крайна сметка, след първите 132 дни от управлението на Румен Радев, направеният от Свободният информационен канал анализ показва, че страната не се е озовала в изолация. Водещата теза на този период може да бъде резюмирана с простата констатация: Радев каза „не“ по определени санкции и параметри, но България не остана сама, нито бе изключена от масата на преговорите. Международните партньори показаха, че уважението не се печели чрез безусловно кимане с глава, а чрез ясна защита на собствения интерес, стига тя да се води с аргументи, а не с популистки разриви. Дали този подход ще доведе до дългосрочни дивиденти или ще остане рамка за временно тактическо облекчение, предстои да покаже времето, но началото доказа, че малка държава може да бъде труден парттел, без да губи съюзниците си.