Гледам през прозореца. България, двайсет и първи век, разгара на лятото. Жега, прах и безкрайно усещане за подмяна. Някъде по жълтите павета пак се развяват знамена с цветовете на дъгата. Организация като за визита на папата, логистика, охрана, спонсори, за които навремето фестивалът „Златният Орфей“ можеше само да сънува в най-смелите си години. Всичко свети, скърца от пари, полирани усмивки и внесена на килограм праведност. Отстрани те гледат строги лица с грантови очила и ти обясняват с тон на селски парторг: „Ако не ръкопляскаш, си дивак, неандерталец, враг на прогреса“.

Странно нещо е тази наша модерна слободия. Наричат я неолиберализъм, наричат я толерантност, евроатлантически ценности, свободен избор. Аз я наричам просто организирано безумие.

Помните ли за какво мечтаехме, когато бутахме стария режим? Мечтаехме да дишаме. Да можем да кажем: „Тая власт не става“, без да ни подслушват милиционерите. Да слушаме каквато музика си искаме, да пътуваме, да четем книги, да спорим в кръчмата и накрая да си стиснем ръцете като свободни хора. Искахме демокрация, истинска. Нормална държава, в която правилата важат за всички, а личният ти живот си е твоя работа.

Какво получихме накрая?

Получихме свят с трийсет и два пола, в който биологията вече се води фашизъм. Свят, в който ако ритнеш помияр, целият държавен апарат скача на нокти, пишат се петиции, леят се сълзи в сутрешните блокове, прокуратурата образува досъдебно производство със скоростта на светлината. Но ако на пешеходна пътека пиян или дрогиран изрод отнесе дете, ако старци в обезлюдените села ги колят за двайсет лева пенсии, ако по пътищата всеки божи ден събират трупове в найлонови чували – тишина. Едно сухо съобщение в криминалната хроника и толкова. Никой не плаче по телевизора, няма фондове за спасяване на човешкия живот, няма възмутени лелички в социалните мрежи. Кучето е символ на моралния им компас, човекът е просто статистика.

И още по-лошо – границите на недосегаемото падат една по една. На запад вече тихомълком подменят понятията, преименуват педофилията на „привличане към непълнолетни“, канонизират перверзията, правят от нея нова норма, нова религия, в която жертвата е виновна, че не разбира чувствителността на насилника. Всичко това се прокарва под маската на състраданието, правата и свободата.

Но това не е свобода. Това е свободия, която изяжда сама себе си.

Най-страшното обаче не е самият цирк. Най-страшното е какво прави този цирк с главите на нормалните хора. Защото има една скрита механика, една подмолна инженерия на душите, която върви вече години наред. Сякаш някой съвсем съзнателно, с тънка отвертка, пренастройва пружините на търпението ни. Всеки ден ти се набива в очите поредната абсурдна свинщина, всеки ден ти обясняват, че бялото е черно, че семейството е отживелица, че историята ти е срамна, че децата ти всъщност не са твои, а на държавния стандарт. И ако посмееш да кажеш нещо различно – автоматично те заливат с помия. Обявяват те за путинист, фашист, хомофоб, ксенофоб и маргинал. Липсата на друго мнение е по-свирепа от времето на късния Живков. Тогава поне знаехме, че вестник „Работническо дело“ лъже, и се смеехме тайно. Днес от теб се иска не просто да мълчиш, иска се да вярваш искрено в абсурда и да пляскаш с възторг.

И точно тук щраква капанът.

Нормалният, обикновен българин – онзи, който работи, храни семейство, гледа децата си и просто иска спокойствие – вече започва да се пречупва отвътре. Той вижда, че тази слободия ражда само разруха, хаос и безсмислие. И тогава в душата му се прокрадва една опасна, отровна мисъл: „Майната й на тая свобода. По-добре да дойде някой с твърда ръка. По-добре да дойде ред, дори авторитарна власт, стига да спре това лудо безчинство. Стига да няма прайдове, стига децата ми да не учат безумия в училище, стига законите да важат, пък нека някой друг решава големите въпроси“.

Ето това е голямата трагедия. Слободията винаги, абсолютно винаги в историята, води до диктатура. Тя е нейният най-добър развъдник.

Когато отнемеш на хората здравия разум, когато им наложиш идеологическа диктатура под формата на „либерален прогрес“, ти сам подготвяш почвата за истинската, желязната диктатура. Хората сами ще я поискат. Те ще излязат на улицата и ще се молят за генерал, за цар, за диктатор – само и само да сложат край на този непрестанен постмодерен кошмар. Ще се откажат от свободата си доброволно, с облекчение, само за да си върнат правото да живеят в свят, където майката си е майка, бащата е баща, а кучето е животно, което се храни след хората, а не преди тях.

Това ще бъде следващият етап от живота ни. Няма да е красив. Няма да е романтичен. Ще бъде суров, консервативен, авторитарен юмрук, който ще смаже всичко по пътя си – включително и онези остатъци от истинска свобода, които все още кретат някъде в нас. И виновни за този юмрук няма да са генералите. Виновни ще са тези, които превърнаха свободата в подигравка, изкривиха я до неузнаваемост и оставиха след себе си само пепел и безпросветно омерзение.

Часовникът цъка. Пружината е навита до скъсване. И когато щракне, виновните ще са първите, които ще плачат, че нямало права. Но тогава никой няма да ги слуша. Защото нормалните хора отдавна ще са избрали реда пред безумието.

от Веселин Стаменов