МИЛИОНИ НА КАРТИНКА И ХИЛЯДА ЕВРО ЗА МЪРТВИ ДУШИ: КАК КЕСТЕНЪТ С ИНВЕСТИЦИОННИТЕ БОБЧЕТА НА ДЕМОКРАТИЧНА БЪЛГАРИЯ ЗАГОРИ В ОГНЯТА НА ПОПУЛИЗМА

Днес политическият пазар в София осъмна с поредния бляскав мираж, изкован в лабораториите на жълтопаветния маркетинг, където сметките се правят без кръчмар, а бъдещето на нацията се продава на дребно срещу шепа хартии и няколко ефектни заглавия за сутрешните блокове. Инициативата, гръмко кръстена сметки „Бъдеще“, ни се поднася като спасителен пояс срещу хазарта и бързите кредити, но зад нея прозира класическият партиен трик за зарибяване на електората с чужди пари и далечни обещания, които никой от днешните политици няма да доживее да изпълни. Авторите на тази идеологическа конструкция ни предлагат следното: държавата да извади от джоба на данъкоплатците по 1000 евро за всяко новородено българско дете, било то в София, Лондон или Мадрид, и да ги хвърли на световните борси, където те магически ще се превърнат в триста хиляди евро след шест десетилетия. Докато четем тези редове на страниците на нашия свободен информационен канал, зад сухите цифри се крие една грандиозна илюзия, която за пореден път третира българите като наивници, готови да повярват, че някой ще им подари финансово благополучие, стига само да затворят очи и да повярват на партийните брошури. Зад цялата тази уж надпартийна фасада, изпъстрена с красиви думи за инвестиционна култура и финансова сигурност, се крие добре пресметнат политически пиар, който не решава нито един демографски проблем днес, а само прехвърля отговорността на бъдещите поколения и залага мина с часовников механизъм под държавния бюджет. На този фон си струва да разровим дълбоко в калта на това предложение, за да видим чии интереси се обслужват, защо сметките изобщо не излизат и как една уж благородна идея се превръща в поредния политически фарс, сътворен от хора, които никога не са носили отговорност за реалната икономика. В нашия свободен информационен канал днес сваляме маските от тази добре смазана пиар машина, за да покажем на читателите си истинското лице на обещанията, които звучат като приказка за лягане, но се оказват скъп кошмар за данъкоплатеца.

Всичко започва с внушението, че срещу скромната сума от петдесет милиона евро годишно държавата ще изгради фундамент за финансовата сигурност на нацията, без никой да си дава сметка на каква база се стъпва в държава с разклатени публични финанси и демографска катастрофа. Идеята, презентирана с плам от лицата на така наречената „Демократична България“, се опитва да ни убеди, че държавният апарат може да се превърне в успешен брокер на Уолстрийт, който ще инвестира пари в световни борсови индекси с постоянна доходност между осем и десет процента до края на века. Всеки трезвомислещ икономист обаче знае, че пазарите не се движат по партийни декрети и че борсите познават не само главозамайващи ръстове, но и свирепи кризи, сривове и десетилетия на стагнация, в които натрупаният капитал може да се стопи за броени дни. Обявените триста хиляди евро след шестдесет години звучат впечатляващо за някой, който никога не е отварял учебник по икономика, но те са чиста проба номинална заблуда, защото при една съвсем умерена инфлация покупателната способност на тези пари след половин век ще се е свила до стойността на днешните няколко хилядарки. Това е класическа подмяна на реалността, при която на хората се продава мираж за бъдещо милионерство, докато в същото време се прикрива фактът, че началната държавна вноска от хиляда евро е просто капка в морето и реалната тежест по поддържането на тези сметки пада изцяло върху самите семейства, ако те решат да отделят по петдесет евро на месец от оскъдните си бюджети. Още по-абсурден е фактът, че тези средства няма да могат да бъдат пипнати от младите хора тогава, когато те най-много се нуждаят от тях – на осемнадесет или двадесет и пет години за започване на живот, купуване на жилище или образование, а чак на шест0-годишна възраст, което превръща цялата инициатива в едно криптирано задължително пенсионно спестяване, макар авторите ѝ яростно да отричат това определение. Защо тогава се говори за старт в живота на децата, след като стартът се отлага за времето, когато човек вече мисли за пенсия, е въпрос, чийто отговор потъва в мъглата на политическата демагогия и предизборния маркетинг.

Най-скандалният аспект на тази уж национална кауза е географският ѝ обхват и пълната липса на логика спрямо българския данъкоплатец, който ще трябва да плаща сметката. Предложението предвижда пари да се дават за всяко българско новородено, независимо дали то се ражда в болница в София, в емигрантски квартал в Берлин или в мегаполис отвъд океана, стига детето да има българско гражданство по произход. Това означава, че българският работник, който плаща осигуровки и данъци тук при тежки икономически условия, ще финансира капиталовите инвестиции на деца на българи, които може никога да не стъпят в България, да не говорят български език и да нямат никакво намерение да свържат съдбата си с икономиката на страната. Това не е инвестиция в бъдещето на нацията, а разхищение на публичен ресурс в полза на хора, които отдавна са избрали друга родина и чиито родители плащат данъци в чужди хазни. В опит да придадат тежест на своето творение, политическите инициатори говорят за създаването на специален борд от БНБ, Министерството на финансите и социалното министерство, който да гарантира неприкосновеността на средствата и да пази парите от посегателства на банки, съд или държава. Тук обаче възниква елементарният въпрос кой български парламент може да обвърже следващите петнадесет или двадесет народни събрания с неизменяем закон за шестдесет години напред, при положение че държавата ни сменя управниците си на всеки няколко месеца, а бюджетите се кърпят с три дни преди да свършат парите. Абсурдно е да се твърди, че утре, при поредната тежка финансова криза или фискален срив, някое следващо мнозинство няма с едно гласуване да разпечата тези фондове, за да покрие дупките в пенсионната система или да плати текущи социални разходи, загърбвайки обещанията на днешните си колеги. Юридическата неприкосновеност на подобни дългосрочни финансови инструменти в държава с толкова крехки институции е пълна илюзия, която цели единствено да успокои общественото мнение и да създаде усещане за желязна стабилност там, където съществува само политическа пясъчна кутия.

Когато се вгледаме в детайлите на така наречената сметка „Бъдеще“, виждаме как се ражда поредният политически мит, създаден да отвлече вниманието от истинските, наболели проблеми на българското общество – демографския срив, липсата на адекватни детски градини, разбитото здравеопазване и ширещата се бедност. Вместо държавата да влезе в ролята си на грижовен стопанин, който осигурява нормална среда, образование и доходи тук и сега, за да могат младите семейства да останат и да се развиват в родината си, ни се предлага едно технологично примамливо приложение за мобилен телефон, през което всеки ще може да си гледа виртуалните графики и да се утешава как след половин век ще стане милионер. Това е върхът на политическия цинизъм – да накараш хората да чакат шестдесет години за резултат, докато днес държавните болници се разпадат, училищата се празнят, а младите хора бягат с еднопосочни билети към Западна Европа. Авторите на идеята могат да обикалят телевизионните студия и да твърдят, че това е надпартийна инициатива, но зад нея личи същият онзи откъснат от реалността технократски подход, който гледа на гражданите като на субекти в excel таблица, а не като на живи хора със съдби и ежедневни потребности. Нека бъдем честни докрай – ако имаше истинска политическа воля за подкрепа на децата, тези петдесет милиона евро щяха да бъдат насочени към премахване на таксите за детските градини, към осигуряване на безплатни учебници за всички ученици или към директни данъчни облекчения за младите семейства, които се борят с кредити и високи наеми в момента. Вместо това ни се предлага експеримент с борсови индекси, чийто край ще бъде проследен от съвсем друго поколение политици, които сигурно дори няма да помнят чия е била тази идея, но със сигурност ще трябва да обясняват защо обещаните милиони са се стопили в поредната финансова буря. Така кръгът се затваря, а българският избирател отново остава с празни ръце, зашеметен от гръмки лозунги и лъскави презентации, докато зад кулисите продължава подредбата на партийните шахматни дъски за следващите избори.