В съвременната българска политика успехът отдавна не се измерва в построени магистрали, завършени реформи или реално защитени национални интереси в Брюксел. Той се произвежда на конвейер от пиар експерти, чиято основна задача е да превърнат едно обикновено политическо пожелание в гръмко медийно заглавие. Класически пример за този механизъм на политическа алхимия е последната акция на евродепутатите от ГЕРБ Андрей Новаков, Андрей Ковачев и Емил Радев, широко тиражирана на страниците на национални медии. Сюжетът изглежда мащабен – борба за допълнителни 2 милиарда евро за България, светкавични решения за спиране на децата в социалните мрежи и крути мерки срещу незаконното оръжие. Когато обаче човек отстрани опаковката от кухи лозунги и се зачете в сухите европейски документи, процедурни правилници и официални хронологии, лъсва горчивата истина. Пред нас няма държавнически пробив, а поредната добре смазана предизборна прахосмукачка за обществено внимание, изградена върху плаващи цифри, несбъднати обещания и законодателни миражи.

За да разберем мащаба на тази илюзия, трябва най-напред да проследим метаморфозата на едно изявление. На 16 септември Андрей Новаков скромно заявява пред медиите, че се бори предвиденият бюджет за България в следващата многогодишна финансова рамка за периода 2028–2034 г. да скочи от около 22 милиарда на 24 милиарда евро. Само няколко дни по-късно, в края на септември, този вътрешнопартиен блян се превръща в категорично медийно твърдение, изведено директно в заглавията като факт: „Два милиарда повече за България от ЕС“. Тук се крие същинският дефект на родната политическа журналистика и нейните герои. Между преговорната позиция на един или група евродепутати и реално осигуреното финансиране пропастта е дълбока колкото държавния бюджет. В Брюксел никой не раздава милиарди просто защото някой български политик е дал пламенно интервю или се е снимал пред европейското знаме. Бъдещата финансова рамка подлежи на тежки, изтощителни пазарлъци между всички държави членки, изисква единодушие в Съвета на Европейския съюз и съгласието на Европейския парламент. Един евродепутат може да внася предложения, да лобира в коридорите и да прави изявления за пред родната аудитория, но той няма нито мандата, нито властта сам да гарантира или договори дори един цент национално финансиране. Превръщането на „ще се борим за преговори“ в „получаваме милиарди“ е класическа подмяна на понятията, която цели да създаде фалшиво усещане за управленска стабилност и евроатлантически успех там, където има само процедурен зародиш.

Не по-малко притеснителна е самата математика зад тези гръмки цифри, която при по-дълбок анализ се разпада напълно. През април същата година същият политик твърдеше в официални изявления, че страната ни има потенциал за близо 20% увеличение на определени средства, което отново се равнявало на същите магически 2 милиарда евро. Когато обаче през септември базата се променя от 22 на 24 милиарда евро, увеличението вече изведнъж се свива до едва около 9,1%. Това разминаване от десет процента в рамките на няколко месеца не е просто дребна счетоводна грешка, а симптом на плаваща реторика, в която числата се нагласят според моментната нужда на пиар кампанията. Кои точно фондове се включват в тези сметки? Коя част е гарантирана и коя зависи от националното съфинансиране и изпълнение? На тези въпроси отговори няма, защото в свят на политически маркетинг детайлите само развалят историята. Още по-иронично изглежда наложеният акцент върху необходимостта от повече средства на фона на хроничния български проблем с усвояването на вече договорените еврофондове. Самите европейски доклади сочат редовните забавяния, административния капацитет на терен и риска от загуба на средства поради неизпълнени реформи или закъснели проекти. Да искаш още пари, преди да си доказал, че можеш да оползотвориш ефективно наличните, е като да се пазариш за нов луксозен автомобил, докато предният ти гараж е пълен с ръждясали и неизползваеми коли.

Същата имитация на дейност се наблюдава и в полето на социалните политики и сигурността, където другите лица от същата политическа група – Андрей Ковачев и Емил Радев – бяха пришити като автори на мащабни европейски реформи. Става дума за инициативата за защита на децата в интернет и новите мерки срещу незаконното трафик на оръжие. Политическата пиар машина побърза да обяви тези теми за личен триумф на родните евродепутати, забравяйки удобно да спомене един фундаментален факт: към момента на гръмките заглавия това са все още предложения на Европейската комисия или напреднали законодателни процедури, но в никакъв случай не са окончателно приети европейски закони или директиви. Предложението за така наречения „EU KIDS Act“, което предвижда ограничения за профили на деца под 13 години и задължителен родителски контрол за юношите до 15 години, е изключително сложен регламент, който предстои да премине през дълги дебати, компромиси и гласувания в Европейския парламент и Съвета. Да се приписват тези текстове на заслугите на конкретни български представители е евтин опит да се яхне обществената тревога около влиянието на социалните мрежи върху подрастащите. Когато се вгледаме в детайлите на мерките – като например задължителната проверка на възрастта без разкриване на самоличността или изключенията за видеоплатформи – става ясно, че зад общите фрази за „борба с алгоритмите“ стоят технически предизвикателства, за чието решаване българските евродепутати не са предложили нито един работещ механизъм, приложим на родна почва.

Подобен е сценарият и с поправките срещу незаконното оръжие, където името на Емил Радев бе вкарано в общия хор на спасителите на Европа. Документите от официалните регистри на Европарламента обаче показват съвсем друга реалност. Докладчици по досието са съвсем други евродепутати, а внесените изменения са част от рутинната работа на стотици парламентарни сътрудници и политически групи. Да се твърди, че български представител еднолично е прекроил европейското законодателство срещу трафика на оръжие, при положение че става въпрос за стандартизирани текстове за наказания, координационни звена и обмен на информация през Европол, е обида към интелигентността на читателя. Още по-нелепо звучи хвърлянето в публичното пространство на стряскащи суми от милиарди печалби на организираната престъпност или несигурни твърдения за масов трафик на противотанкови ракети без посочване на конкретни европейски доклади, полицейски разследвания или национални данни за България. Това не е разследваща журналистика или информиран политически дебат, а чиста проба информационен шум, създаден да отклони вниманието от липсата на реални резултати по местните проблеми на регионите, които тези хора уж представляват.

Когато съберем всички тези късове от мозайката, на преден план излиза една тъжна и безнадеждна картина на българския политически представител в Брюксел. Това е образът на фигура, която живее в паралелна реалност – свят на бляскави пресконференции, готови заглавия в жълтите и полузависими медии и постоянна употреба на бъдеще време. В този свят нищо не се е случило, но всичко „ще се случи“. Парите все още не са отпуснати, но те „ще дойдат“. Законите не са гласувани, но те „ще защитят децата“. Зад тази реторична стена обаче няма нищо друго освен политически празноти. Истинският проблем на подобни пиар акции не е просто в това, че те заблуждават избирателя с фалшиви новини или полуистини. По-страшното е, че те убиват доверието в самите европейски институции и в демократичния процес въобще. Когато хората видят поредната гръмка статия за милиарди, които никога не стигат до реалните им проблеми, и за забрани, които съществуват само на хартия, те губят вяра в политиката. Затова истинският въпрос към Андрей Новаков, Андрей Ковачев, Емил Радев и медиите, които послушно разнасят техните бюлетини, не е колко пари са поискали или колко закона са коментирали. Въпросът е кога ще спрат да продават илюзии на народ, който отдавна е уморен от празни думи и фалшиви спасители. Време е да се отрезвим и да престанем да плащаме цената на това скъ струващо политическо лицемерие.