Да ти кажа честно, вече е дори обидно да се ядосваш. Гледаш ги тези едни милички, нафъкани с балички пари момченца, дето ходят по жълтите павета с маркови анцузи, и се чудиш: коя точно майка ги е раждала, коя точно държава ги е кърмила, че да се превърнат в това бездушно, гнусно, пълно нищо?

Отиваме в Исландия. Не в Бразилия, не в Германия, не в някаква футболна империя, където топката се ражда от асфалта и съдбата. Отиваме при едни хора, дето до вчера са гонели рибата с мрежи в ледените фьорди и са ритали по замръзналата тундра помежду две вулканични изригвания. И те ни бият. Бият ни с три на нула, при това без да се напрягат, без да си дават зор, с една такава скандинавска усмивка и презрително поклащане на главата. А онзи техен юнак – Ори Оскарсон, играещ в испанския „Реал Сосиедад“, направо си правеше ташак с нашите. Вкара два парчета, после рече: „Абе, я да им пусна една дузпа да спасят, че съвсем за плач ще станат“, и я даде на нашия вратар Даниел Наумов да се почувства поне за секунда мъж. Наумов я хвана, а нашите сигурно са го чакали на пистата с хляб и сол да му целуват ръка, все едно е спасил Отечеството от турско робство. А накрая Евертсон сложи черешката на тортата за класическото 3:0. Класическо! Срещу Исландия! Господи Боже мой, паднахме от рибари и вулканолози!

И после излиза временният старши треньор Атанас Рибарски. Излиза с онзи празен, стъклен поглед на човек, който е забравил защо се е събудил сутринта, и почва да ни баламосва. Виждал бил изход! Къде го видя този изход, бе, Атанасе? В дъното на тунела ли? Или в дъното на бутилката, с която вероятно поливате всяко следващо национално унижение? Няма изход, бе, човек. Има само една дълга, кална и миризлива дупка, в която сами сме се заврели и сега услужливо си я копаем с пластмасови лъжички, защото за друго не ни стига акълът.

Спомням си едно време… Ех, че мили думи, спомени от друго хилядолетие. Едно време Исландия, Естония и Люксембург бяха отборите, срещу които отивахме само да си оправим головата разлика. Отивахме там, забивахме им пет парчета още до почивката, пушехме по една цигара в съблекалнята на полувремето и се смеехме на техните къси гащета. Люксембург беше държава-шега, където хората работеха в банки и през уикендите ритаха за здраве. Сега Люксембург ни бие в Пловдив с 2:1! Ние падаме в Пловдив – в града на Ботев и Левски, в сърцето на българщината, от люксембургски банкери и застрахователни агенти! И след три дни пак отиваме при тях като едни просещи сирачета на гара, за да ни довършат окончателно.

След три изиграни мача в Лигата на нациите имаме една точка. Една! И голова разлика 1-5. Групата ни е съставена от титаните на световния футбол: Люксембург, Естония и Исландия. Това е нашият истински мащаб. Това е нашето стъклено таванче, което отдавна се счупи и ни наряза вените. Ние вече не сме третокласен отбор в Европа. Ние сме дъното на хранителната верига. Ние сме онова жалко животинче в гората, което и вълците ги е срам да го изядат, за да не се зарасят с някаква гнусна болест.

И защо се случва всичко това? Защото футболът ни отдавна не е спорт. Футболът ни е една огромна, смрадлива ламя, изградена от корупция, бездарие, мутренски интереси и пълна липса на морал. В детските школи се влиза с рушвет. Треньорите са едни застаряващи чиновници, които пазят хляба си и се молят само да не ги уволнят преждевременно, за да могат да си вземат неустойката. А футболистите? О, тези велики „лъвове“ с гелосани перчеми и татуировки от ухо до пета… Те са пълни с пари от някакви куци отбори в чужбина или от родното ни първенство, където се играе бавно, лесно и с предварително уговорен край. Излизат на терена и се пазят. Пазят си краката, пазят си трансферите, пазят си луксозните коли. Никой от тях няма капка сърце в гърдите. Никой не го е срам да се прибере в съблекалнята след 0:3 от Исландия. Ще си пуснат чалгата на уредбата в автобуса, ще си цъкат на телефоните с маникюрите и ще обсъждат в коя дискотека ще пият скъпо уиски довечера, за да „утолят мъката“.

Мъка? Каква мъка, бе? Мъката е за нас – шепата глупаци, които все още сядат пред телевизорите с надеждата, че нещо ще се промени. Ние сме мазохистите на Европа. Гледаме как някакви полуграмотни милионери ни плюят в лицето мач след мач, а ние продължаваме да ги оправдаваме. Сменяме треньор след треньор – все едни кариеристи без визия, без идея, без душа. Сменяме БФС-та, ама новият началник се оказва по-лач от стария, по-нагъл, по-залепен за креслото. И нищо не мърда. Само блатото става все по-дълбоко и смрадта се вдига до небето.

България стигна дъното, да. Ама наистина го стигна, от онова коравото, каменистото дъно, където няма нито кислород, нито светлина. Но не – нашите момчета са амбициозни. Те не спират дотук. Те копаят. Взимат лопатите, взимат кирките и с едно такова упорство, заслужаващо по-добра кауза, продължават да дълбаят надолу към подземното царство на пълното национално нихилизиране.

Когато едно време великият българин е крещял „Българийо, за тебе тея умряха“, днес ни се иска да викнем с последна сила: „Българийо, за тия живите ли да плачем?“. Защото мъртвите поне ни оставиха история, памет и чест. А тия живите ни оставиха само три гола от испанския „Реал Сосиедад“, една точка срещу Естония и вечния, позорен аромат на национално безсилие. Срам ме е да кажа, че съм българин, когато гледам тази пародия. И най-лошото е, че утре пак ще излезем на терена. И пак ще ни бият. Защото дъното няма край, а ние нямаме дъно. Копайте, момчета. Копайте, че поне там отдолу няма кой да ви гледа сеир.