Когато законът се превърне във врата в полето, през която минават само онези с дебелите банкови сметки, обществото неусетно свиква с беззаконието като с неизбежно време

Ако искате да видите как изглежда едно престъпление без труп на човек, но с разчленено тяло на цяла река, идете през юли на моста край Самуилово. Слезте долу при напечените до бяло камъни, където някога шумеше Тунджа, и просто вдишайте. Във въздуха не се носи познатата речна хладина, а онази тежка и лепкава миризма на гниеща риба и вкисната тиня, която криминалистите познават твърде добре от огледите на местопроизшествия. Тук няма следи от гуми на бегълци, нито гилзи от автомат „Калашников“, но почеркът е класически: хладнокръвен, безпощаден и поръчан от хора с бели якички.

Реката не е пресъхнала от божия воля или от прословутото глобално затопляне, с което чиновниците в София мият гузните си ръце. Тя е заклана по график – с парафи, министерски заповеди и мълчаливото съучастие на държавата, която отдавна е абдикирала от задължението си да пази онова, което принадлежи на всички нас.

Това не е метафора, а суров факт, документиран точка по точка в разследванията на Свободния информационен канал, чиито репортери от месеци вадят на светло онова, за което властта предпочита да си затваря очите. Механизмът на това тихо мародерство започва далеч от прашните села в Тракия – той се ражда в хладни кабинети, където всеки месец властимащите полагат подписа си под така наречения воден график за комплексните язовири. На хартия там всичко е изрядно, параграфите са гладки като стъкло, а цифрите за „екологичния отток“ изглеждат благоприлично. Но на терен, зад гърба на обществото, тези документи се превръщат в индулгенция за шепа хидроенергийни хищници. Язовирите „Копринка“ и „Жребчево“ отдавна не работят като национални резервоари за напояване и живот, а като лични касички на енергийни босове, прикрити зад офшорни фасади, подставени лица и партийни протекции.

Схемата работи със свирепа простота. Когато борсовите цени на тока скочат до небето, кранът на язовирите се отваря докрай, за да завъртят турбините си частните ВЕЦ-ове. Милиони кубици вода се изсипват залпово, за да напълнят банковите сметки на шепа избраници с гарантирани субсидии и бързи пари. След това шлюзовете се затръшват рязко, сякаш някой е дръпнал шалтера на живота. За няколко часа коритото под стените се оголва, реката се превръща в низ от плитки, умиращи локви, а водните обитатели остават заклещени на сухо под палещото тракийско слънце. Това не е инцидент, а рецидив. Сигналите, изпратени до прокуратурата, показват систематично погазване на Закона за водите, където задължителният дебит за оцеляване на речния басейн съществува единствено като фикция за пред европейските контролни органи.

В този грабеж държавното дружество „Напоителни системи“ играе ролята на онзи варджия, който гледа встрани, докато обирджиите пълнят чувалите. Земеделците от Сливенско, Ямболско и Нова Загора вече дори не протестират – те говорят с онзи притъпен, горчив глас на хора, които са разбрали, че срещу парите на енергийните барони нямат никакъв шанс. Когато през юли и август царевицата и зеленчуците им горят на полето, от държавните служби им отвръщат с леден чиновнически цинизъм, че вода няма и че язовирите са на санитарен минимум. В същото време бетонните канали, които водят право към частните централи, преливат от воден дебит. За хиляди семейства, които си вадят хляба от земята, остава само отчаянието и непосилният избор: да гледат как трудът им става на пепел или да харчат последните си спестявания за дълбоки, полулегални сондажи, които бавно доубиват и подпочвените води на Тракийската низина.

А реката плаща най-кървавия данък. В участъците, където Тунджа е превърната в сух каменист лунен пейзаж, биологичният живот просто е изтрит. Рибата не умира красиво – тя се задушава с часове в прегретите, замърсени с органични отпадъци тинести ями, изплува на повърхността с отворени хриле и побелява по бреговете. Изчезват речният рак, видрата, унищожава се цялата хранителна верига, градена с хилядолетия. Ако някой редови бракониер бъде хванат с мрежа или парашут, полицията веднага ще го окове в белезници и ще му спретне бързо производство с фанфари пред камерите. Но когато една дузина мастити бизнесмени оставят реката без капчица вода и погубват тонове риба с един телефонен разговор до диспечерите, наказани няма. Местните инспекции по околната среда в района традиционно си правят оглушки, пишат констативни протоколи с неясно съдържание и размахват смехотворни актове, които падат в съда още на първа инстанция.

Върхът на този институционален разврат може да се види край чашата на язовир „Жребчево“. Там, където потопената църква „Свети Иван Рилски“ стърчи като безмълвен паметник на човешката съвест сред пресъхналото дъно, бреговете са завладени от нови феодали. Незаконни кейове, частни садки, оградени псевдокурортни имоти и джипове, които газят направо през публичната държавна собственост, показват кой всъщност командва парада. Властта знае всяко име, разполага с всеки сателитен кадър и държи всяка преписка в чекмеджетата си, но мълчи. Мълчи, защото по веригата нагоре се стичат не само водите на Тунджа, но и огромни финансови потоци, които захранват партийни каси и купуват безметежен политически комфорт по време на избори.

Тази бавна смърт на една от най-красивите български реки не е просто екологична катастрофа – тя е диагноза за разпада на самата държавност. Когато законът се превърне във врата в полето, през която минават само онези с дебелите банкови сметки, обществото неусетно свиква с беззаконието като с неизбежно време. Тунджа днес не тече, тя кърви пред очите на всички ни, пресушена от алчност и разпарчетосана от безскрупулни играчи, които си въобразяват, че могат да купят и утрешния ден. Но природата, за разлика от купените чиновници и услужливите магистрати, не признава давностни срокове – и когато пустинята настъпи окончателно в Тракия, цената ще я платим всички ние, докато господарите на турбините отдавна броят спечеленото зад граница.