МИЛИАРД ЗА МЪЛЧАНИЕ И ЗЛАТЕН ПАРАШУТ ЗА СПАСИТЕЛИТЕ: ОТ ДНЕС ТАЙНАТА РАЗПРОДАЖБА НА ПИБ УЗАКОНИ ГОДИНИ ДЪРЖАВЕН ХАЗАРТ И ПРЕДАДЕ БЪЛГАРСКИТЕ СПЕСТЯВАНИЯ В РЪЦЕТЕ НА ЧЕТИРИ ЧУЖДИ БАНКОВИ КАРТЕЛА
В късния следобед на 17 ноември, докато софийският трафик бавно се сгъстяваше под сивото есенно небе, на иначе заспалия под на Българската фондова борса се разигра сценка, която във всяка нормална финансова столица от Франкфурт до Ню Йорк би задействала червените лампи на регулаторите още преди затварянето на сесията. На пазар, където дневните обороти често напомнят тези на средноголям квартален супермаркет, книжата на Първа инвестиционна банка изведнъж избухнаха със седемнадесет процента ръст при необичайно висок оборот от един милион и триста и петдесет хиляди евро. Някой купуваше трескаво, уверено и без да се пазари за цената. Двадесет и четири часа по-късно завесата се вдигна и причината за този внезапен инвеститорски апетит придоби официални очертания чрез сухото корпоративно комюнике от Атина и София. Гръцката финансова група Eurobank, собственик на българската Пощенска банка, обяви придобиването на последната системна българска банка с местен капитал в сделка, оценяваща институцията на близо един милиард евро, или по 6.73 евро за акция. Зад полираните фрази за синергии, пазарна консолидация и европейска интеграция обаче прозира съвсем друга, много по-дълбока и смущаваща картина – края на една тридесетгодишна епоха на олигархичен капитализъм, чиято сметка беше прехвърляна многократно върху гърба на данъкоплатците, за да завърши днес с триумфален финансов изход за основателите ѝ Цеко Минев и Ивайло Мутафчиев.
За да разберем защо тази транзакция е много повече от обикновено корпоративно преструктуриране, трябва да проследим нишката от самото начало на българския преход, когато в дилинг отдела на някогашната държавна банка „Биохим“ между 1986 и 1990 година се коват първите мрежи на новата финансова аристокрация. Именно оттам тръгват Минев и Мутафчиев, преминавайки през създаването на Първа финансова брокерска къща – един от ранните сателити на рухналата с гръм и трясък през 1996 година Първа частна банка. Оцеляването на основаната през 1993 година ПИБ сред руините на Жан-Виденовата хиперинфлация е само по себе си учебник по политико-финансова акробатика. Когато новият Закон за банките след кризата прави двамата основатели формално непригодни да заемат ръководни постове заради участието им в управлението на фалиралата Агробизнесбанк, те отстъпват крачка назад в сянката, докато Европейската банка за възстановяване и развитие и виенският фонд EPIC временно поемат мажоритарния контрол и изчистват фасадата на институцията. До 2005 година обаче чуждите инвеститори са методично изкупени обратно, а двамата съдружници възстановяват пълната си хегемония, превръщайки банката в гръбнак на цяла империя от свързани бизнеси – от туристически концесии в планините до тежка индустрия и недвижими имоти. През следващите две десетилетия Първа инвестиционна банка функционираше като своеобразна държава в държавата, ползваща се с необясним имунитет срещу строгите правила, важащи за останалите участници на пазара. Всеки път, когато системата се разклащаше – било то по време на банковата паника през лятото на 2014 година след фалита на КТБ, или при стрес-тестовете на Българската народна банка през 2016 година и последвалите проверки на Европейската централна банка през 2019 и 2020 година – ПИБ неизменно се оказваше слабото звено, страдащо от капиталов недостиг и съмнителни големи експозиции. Публична тайна във финансовите среди на София беше практиката спестяванията на стотици хиляди редови граждани да се трансформират в кредити за дружества, чиито следи водеха през офшорни юрисдикции в Кипър и Британските Вирджински острови обратно към орбитата на мажоритарните собственици. Въпреки това нито един регулатор не посмя да приложи закона в цялата му строгост, оправдавайки бездействието си със системния характер на банката и риска нейното сътресение да повлече цялата икономика.
Кулминацията на този морален хазарт настъпи през пролетта на 2020 година, когато под директния натиск на Франкфурт за влизането на България в чакалнята на еврозоната (механизма ERM II) ПИБ беше принудена да набере спешно двеста милиона лева свеж капитал. В онзи момент пазарната реалност беше безпощадна. Банката определи емисионна цена от пет лева на акция – почти двойно над тогавашните борсови котировки – и естествено, нито един сериозен международен институционален инвеститор не прояви желание да налее пари при подобни абсурдни параметри, с изключение на фондацията Valea на чешкия милиардер Карел Комарек, която записа скромните малко под осем процента. Когато цялата процедура по влизането ни в Банковия съюз висеше на косъм, на сцената бе изкарана държавната Българска банка за развитие. В грубо нарушение на собствения си закон и мисия да кредитира малкия и средния бизнес, държавната институция изсипа парите на данъкоплатците, за да изкупи 18.35 процента от капитала на частната банка на силно завишена, непазарна цена. Този ход позволи на Минев и Мутафчиев да запазят по 31.36 процента всеки и да удържат абсолютния си контрол, без да разводнят участието си до степен на загуба на власт.
Днес апологетите на сделката с Eurobank се опитват да представят онази скандална държавна интервенция от 2020 година като гениален инвестиционен ход. Пресмята се как пакетът на ББР от 27 350 000 акции при цена от около 6.60–6.73 евро в предстоящото търгово предложение ще донесе на държавната банка над 180 милиона евро, или чиста печалба от близо 110 милиона евро за шест години. Това счетоводно салдо обаче прикрива грозната истина за начина, по който се управлява публичният ресурс в България. Ако един комарджия заложи бюджета на семейството си на рулетка и по щастливо стечение на обстоятелствата спечели, това не го прави отговорен финансист, нито оправдава риска, на който е изложил близките си. ББР пое огромен, непазарен риск в момент, когато никой друг не искаше да докосне токсичния баланс на ПИБ, а днешната ѝ печалба е случаен вторичен продукт от глобалния инфлационен бум и вдигането на лихвите от централните банки, които надуха печалбите и оценките на целия банков сектор в Европа. Още по-показателно е как в месеците преди официалното обявяване на сделката с гърците Минев и Мутафчиев тихомълком са изкупили обратно дела на чешкия милиардер Комарек, консолидирайки своите 65 процента, за да приберат лъвския пай от 650 милиона евро кеш от първия етап на транзакцията. Именно тук се връщаме към онзи подозрителен борсов скок от 17 ноември и удвояването на цената на акциите от лятото насам. Индикаторите, че двамата мажоритарни собственици разчистват терена за окончателно излизане, бяха видими за всеки анализатор с опит. Продажбата на дъщерната им банка в Северна Македония през септември, финализирането на щедрата бонусна схема за трима от най-доверените им дългогодишни мениджъри и включването в пакета на историческото им ядро – посредника „Първа финансова брокерска къща“ и управляващото дружество „ПФБК Асет мениджмънт“ – показват дълго и детайлно планирана операция. В същото време информацията явно е изтичала като през решето към определени борсови играчи в София, които са акумулирали пакети на гърба на неинформираните дребни акционери. Както отбеляза наскоро в свой остър анализ свободният информационен канал, пълното мълчание на Комисията за финансов надзор пред лицето на толкова очевидна асиметрия на информацията и пазарни движения, предшестващи сделка за един милиард евро, е поредното доказателство за клиничната смърт на капиталовия регулатор у нас.
Погледнато през призмата на финансовата математика, самата цена на сделката също крие детайли, които далеч не са толкова бляскави, колкото изглеждат в заглавията. Да, сумата от един милиард евро психологически се изравнява с рекорда от 2022 година, когато белгийската KBC плати 1.015 милиарда евро за българското поделение на Райфайзенбанк. Но докато Райфайзен беше купена при коефициент 1.64 пъти счетоводната стойност на капитала си поради безупречния си кредитен портфейл, Eurobank купува ПИБ при оценка около едва един път счетоводната ѝ стойност. В условията на рекордна ликвидност и исторически високи печалби в българския банков сектор, продажба при коефициент едно към едно към капитала означава само едно – купувачът е калкулирал сериозен дисконт заради скритите мини в баланса на придобиваната институция. Самият факт, че крайната цена, която Минев и Мутафчиев ще получат след 30 юни 2027 година, е обвързана със сложни клаузи и зависи пряко от това дали и на каква цена ще бъдат разпродадени два мащабни недвижими актива над балансовата им стойност, говори красноречиво.
Единият от тези активи е печално известният терен на бившия металургичен гигант „Кремиковци“ – индустриално гробище край София, което се озова в патримониума на ПИБ след поредица от фалити, сложни схеми за прехвърляне на дългове и кредитиране на кухи дружества през последното десетилетие и половина. Наличието на подобни неработещи и трудно ликвидни активи в сърцевината на преговорите между Атина и София показва, че дю дилиджънсът на Eurobank, както и по-ранните огледи от страна на Unicredit и австрийската Erste Bank, са се сблъскали с тежкото наследство от корпоративната култура на ПИБ. Големият въпрос, който виси със страшна сила след подписването на предварителното споразумение, е какво ще се случи със стотиците милиони евро кредити, раздадени през годините на фирми, гравитиращи около самите продавачи. Ще бъдат ли те погасени с част от онези 650 милиона евро, които гърците ще преведат на Минев и Мутафчиев, или част от тях ще бъдат тихомълком преструктурирани и отписани в процеса на сливането с Пощенска банка до края на 2027 година? Не по-малко драматични са последиците за самата структура на българската икономика и за милионите редови потребители на банкови услуги. С поглъщането на ПИБ се слага точка на един процес на безпрецедентна концентрация. На пазара ще останат едва петнадесет банки, а на върха се бетонира желязна четиричленна олигархия от чуждестранни финансови конгломерати – унгарската OTP чрез Банка ДСК, белгийската KBC чрез ОББ, италианската Unicredit и гръцката Eurobank чрез уголемената Пощенска банка. Тези четири мастодонта ще контролират сумарно седемдесет и шест процента от всички банкови активи в страната, разполагайки с абсолютна пазарна мощ над фирменото и граждаското кредитиране. Обединената Пощенска банка механично събира активи за 24.6 милиарда евро, 12.6 милиарда евро депозити на граждани и 6.8 милиарда евро корпоративни кредити, превръщайки управляваната от Петя Димитрова институция в гигант, който диша във врата на ДСК и ОББ.
Корпоративните анализатори се опитват да ни убедят, че тази чудовищна консолидация щяла да донесе ефективност, дигитални иновации и дори по-остра конкуренция, тъй като изпадането на Уникредит Булбанк на четвърта позиция щяло да я амбицира за по-агресивен пазарен растеж. Реалността, която всеки български гражданин и предприемач усеща през последните пет години след предишната вълна от сливания, е точно обратната. Когато четири големи играча си поделят по двадесет процента от един затворен пазар, те нямат абсолютно никакъв интерес да водят ценови войни помежду си. Резултатът е мълчалив картел, при който таксите за обслужване, преводи и касови операции растат синхронно всяка година, докато лихвите по депозитите на домакинствата бяха държани изкуствено около нулата много дълго след като Европейската централна банка вдигна основните си лихвени проценти. Въпреки всичките си пороци и рискови практики, ПИБ, в качеството си на местен играч, вечно гладен за свежа ликвидност, често действаше като пазарен дисидент – предлагайки по-високи лихви по спестяванията и по-гъвкави условия за родния бизнес, който не влизаше в стерилните матрици на западните банкови централи.
С нейното изчезване тази алтернатива се изпарява, оставяйки Централна кооперативна банка на далечната пета позиция като единствен представител на по-едрия местен капитал, но с несравнимо по-малки мащаби. За самата Eurobank сделката също е хазартен скок в дълбокото. Гръцката група, чийто основен акционер е канадският фонд Fairfax с тридесет и три процента дял, трябва спешно да свика общо събрание на девети декември, за да набере седемстотин и петдесет милиона евро нов капитал, вероятно чрез частно пласиране, заобикалящо дребните акционери, докато капиталовата ѝ адекватност от първи ред пада със сто и тридесет базисни пункта до тринадесет процента. Досега Пощенска банка растеше чрез поглъщане на далеч по-малки или опитомени хапки – от ДЗИ Банк през 2007 година, през гръцките клонове на Alpha Bank за символичното едно евро и Пиреос за седемдесет и пет милиона евро, до потребителското звено на BNP Paribas. Да интегрираш мастодонт като ПИБ със специфичната му клиентела, тежки индустриални активи и балканска корпоративна култура, очаквайки седемдесет милиона евро синергии до 2029 година, е уравнение с много неизвестни. Както точно резюмира ситуацията свободният информационен канал в своя коментар за сделката, българският банков сектор най-накрая се освободи от своя най-голям системен и репутационен риск, но цената на това прочистване е окончателното превръщане на финансовата ни система в периферен олигопол, където правилата се диктуват далеч от София, а старите господари на прехода си тръгват непокътнати, легитимирани и по-богати с един милиард евро.
Оставете коментар