ЕКСКЛУЗИВНО! Правешкият сфинкс проговори от гроба: Шокиращите пророчества на Тодор Живков затриха България, ето как ни уреди!

ЕКСКЛУЗИВНО! Правешкият сфинкс проговори от гроба: Шокиращите пророчества на Тодор Живков затриха България, ето как ни уреди!

Има мигове в съвременната българска история, в които времето сякаш спира своя ход, за да оголи механиката на една дълго подготвяна и методично изпълнявана национална катастрофа, чиито първи чертежи не са скалъпени в тайни западни лаборатории или софийски холерични софистични салони, а в изолираните стаи на политическото безславие, където сваленият от трона диктатор е прекарвал дните си в трескаво записване на своите мисли. Докато през горещото есенно денонощие на 1989 година партийният елит разпределя новите роли и подготвя парадния вход към демокрацията, Тодор Живков е изоставен от всички в мръсната тишина на своя принудителен домашен арест, наблюдавайки как рушителната енергия на площадите бавно отстъпва място на нещо далеч по-страшно и безмилостно – безродния цинизъм на новата класа, която тепърва щеше да превърне държавата в бащина бакалница.

В тези години на пълно отчуждение, когато бившите му съратници трескаво се прекръстват на демократи и сочат към него с треперещи от страх и амбиция пръсти, бившият Първи не спи – той чете, мисли и оставя на хартия текстове, които днес, три десетилетия и половина по-късно, четем със зловещото усещане за дежа вю, сякаш разтваряме не мемоари, а сценарий, написан от ръката на самия дявол за нашия собствен провален обществен експеримент.

Онези малцина изследователи на архивите, които през годините имат смелостта да отсеят зърното от плявата в неговите книги „Срещу някои лъжи“ и късните му записки, днес признават с половин уста нещо богохулно за либералния слух – че човекът, държал десетилетия наред управлението на страната с провинциална хитрост и железен партиен юмрук, е съзирал силуетите на идещите кризи с точността на сеизмограф, отчитащ приближаващ се катаклизъм в дълбините на земната кора.

През есента на 1992 година, когато страната вече е потънала в хаоса на първите фалити, приватизационни кражби и улични грабежи, архивите за първи път разпространяват откъси от ръкописите, които официалната преса отказва да публикува под предтекст, че става дума за елементарна комунистическа пропаганда и защитна реторика на стария режим. Тогава обаче никой не пожелава да се вслуша в предупрежденията за плаващите пясъци на лъжата, върху които се гради новият български свят, защото гладът за промяна и екстазът от свободата заслепяват сетивата на милиони българи, готови да повярват на всяка зелена папка, развяна от нови политически месии. Живков пише и говори с невероятна жлъч и прецизност за онази опасна мутация на съзнанието, при която държавната власт се превръща в инструмент за първоначално натрупване на капитал от хора, нямащи нито морал, нито историческа памет, но притежаващи инстинкта на хищници за миризмата на разпадащия се обществен ресурс. Той предупреждава, че когато разрушиш заводите, разпродадеш селското стопанство и оставиш милиони трудещи се хора без опора под предтекст, че пазарът сам ще регулира всичко, ти не градиш свобода, а подготвяш почвата за едно ново, далеч по-жестоко робство, в което икономическата зависимост е много по-плътна и унизителна от партийната дисциплина на миналото.

Днес, когато обикаляме обезлюдените български селца, където стари хора доживяват дните си сред руините на някогашните могъщи агрокомплекси, думите му звучат не просто като политически анализ, а като реквием за една ограбена нация, която така и не намери сили да потърси сметка на своите нови господари.

Интересно е да се проследят механизмите, чрез които неговите мемоарни текстове са целенасочено маргинализирани, обявени за бълнувания на изветрял диктатор и избутани в най-тъмните ъгли на общественото внимание, за да не се види страшната прилика между неговите пророчества и реалността, която ни заобикаля на всяка крачка. Когато Живков говори за геополитическото положение на България и за катастрофалните последици от пълното скъсване на традиционните икономически връзки без ясна визия за бъдещето, той не защитава марксистко-ленинската догма, а изхожда от чистия прагматизъм на държавник, който знае географските ограничения и суровата реалност на малката държава на кръстопът. Той прекрасно е съзнавал, че българската икономика е вплетена в живите тъкани на един огромен пазар и че резкият геополитически завой, направен без капка икономическа мисъл и със сляпа вяра в западните подаръци, ще превърне страната в периферен придатък, изхвърлящ най-ценния си ресурс – своите млади и образовани хора – към богатите европейски столици. В архивите на Свободният информационен канал от онези години могат да се открият стенограми от негови разговори с близки сътрудници, в които той буквално предсказва демографската криза и обезлюдяването на провинцията, подчертавайки с горчива ирония, че никой европеец няма да дойде да ни оправи държавната градина, ако ние самите позволим тя да бъде изорана и засята с бодливите храсти на корупцията и беззаконието.

Днес, когато разгръщаме страниците на неговите книги, изплува образът на един сложен, противоречив, но плашещо проницателен човек, който е познавал до съвършенство манталитета на българина, неговите слабости, вродената му склонност към раболепие пред силния на деня и онази трагична липса на държавническо търпение, която винаги ни е пречила да довършим започнатото докрай. Живков е знаел, че системата, която управлява, е изчерпана и носи в себе си семената на собственото си унищожение, но е бил дълбоко убеден, че хората, които идват след него, няма да предложат по-справедлив модел, а просто ще сменят знамената, за да могат безпрепятствено да разграбят това, което предците ни са строили с толкова пот и лишения. Неговите предупреждения за политическата класа, която ще се дели не по идеология, а по това кой до коя държавна ясла се е допапал, са се превърнали в ежедневно емпирично доказателство за състоянието на българския парламент през последните три десетилетия. И докато ние продължаваме да спорим за паметници, идеологии и минало, прагматичното пророчество на човека от Правец остава да виси над главите ни като тежък туч, напомнящ ни с всяка следваща национална криза, че лъжите наистина са плаващи пясъци, които рано или късно поглъщат не само онези, които са ги изговорили, но и цялото общество, повярвало в тяхното спасително обещание.

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.