
Потресен съм. Искрено, дълбоко и чисто човешки съм потресен от върлата, пещерна омраза и фанатичното войнолюбство, които се леят от телевизионните студия през устата на един човек, заемал някога по ирония на съдбата поста държавен глава на Република България. Гледам Росен Плевнелиев – този самозван морален стожер на евроатлантизма, който днес размахва пръст, призовава за оръжия, трибунали и тотална война, и си мисля: докъде може да стигне политическото безсрамие? Кой му написа този сценарий на яростта? Кой му нареди да залива страната ни с жлъч и войнствена истерия, сякаш българският народ страда от колективна амнезия и е забравил кой всъщност беше Росен Плевнелиев, когато държеше ключа за „Дондуков“ 2?
Защото архивите, господин Плевнелиев, не горят. Те са онези неумолими съдии, които днес изправят Вашата фалшива поза на подсъдимата скамейка на историята. Днес Вие се изживявате като безпощаден гладиатор срещу Кремъл. На 26 февруари 2022 г. в ефира на bTV пророкувахте геноцид и правехте гротескни исторически паралели с 9 септември 1944 г. Само дни по-късно, през март същата година, в „Лице в лице“ заклеймихте Владимир Путин като „нов Сталин“, нападнахте президента Румен Радев за умерената му позиция и с пяна на уста настоявахте България незабавно да налива оръжие в огъня на конфликта. На 14 март 2022 г. гордо се похвалихте, че сте сред 300-те обществени фигури, подписали искане за международен трибунал срещу руския президент, а на 22 ноември 2022 г. дори дадохте напоително интервю пред опозиционната „Новая газета Европа“, за да обясните какъв дисидент и вечен враг на Москва сте били.
Каква героична биография! Какъв титан на съпротивата! Само че за читателите на „Свободният информационен канал“ ние решихме да разтворим дебелата книга с фактите от Вашия президентски мандат между 22 януари 2012 г. и 22 януари 2017 г. И оттам, вместо рицар в блестящи доспехи, наднича един съвсем друг образ – образът на дипломатическото раболепие, на протоколните усмивки и на държавните почести за същата тази Русия, която днес анатемосвате.
Нека освежим паметта Ви хронологично и до последния детайл, господин Плевнелиев.
Помните ли датата 28 април 2012 г.? Тогава Вие, току-що встъпил в длъжност, отворихте широко вратите на президентството за руския патриарх Кирил. Приехте го не просто по протокол, а с разтворени обятия, заедно с цялата му тежка делегация от Московската патриаршия, включваща Волоколамския митрополит Иларион и Солнечногорския епископ Сергий. Тогава нямаше ястребски речи. Тогава имаше медени думи за „културните и духовните връзки между двата народа“. Само месец по-късно, на 24 май 2012 г., на Вашия личен президентски прием, сред най-почетните гости, с които водехте задушевни неформални разговори редом до американския посланик Джеймс Уорлик, беше не друг, а руският посланик Юрий Исаков.
Но истинският шедьовър на Вашата политическа метаморфоза тепърва предстоеше. Превъртаме лентата до февруари 2014 г. На 22 и 23 февруари Вие сте в Сочи, на Зимните олимпийски игри. Официалното оправдание пред обществото беше скромно – отивате да подкрепите българските спортисти. Но на 23 февруари 2014 г., под блясъка на прожекторите на закриването на Олимпиадата, Вие се озовахте очи в очи с Владимир Путин. Кремъл официално отчете това като двустранен разговор. Тогава Вие гузно се оправдавахте пред българските медии на 24 февруари, че било просто кратък протоколен контакт.
Най-комичното обаче се случи осем години по-късно. На 4 септември 2022 г., когато вече беше модерно и безопасно да си антипутинист от разстояние, Вие изведнъж „си спомнихте“ пред телевизионните камери какъв епичен сблъсък сте имали с Путин в Сочи! Разказахте ни приказката от хиляда и една нощ как руският президент се ядосал, че му говорите на български, а Вие гордо и дръзко сте му предложили да минете на немски, при което той се фръцнал и си тръгнал. Господин Плевнелиев, защо мълчахте за този свой „героизъм“ цели осем години? Защо през 2014 г. гледахте благо на снимките от Сочи, а през 2022 г. изведнъж пренаписахте историята като холивудски екшън, в който Вие сте главният герой?
И ако Сочи може да мине за куриоз на суетата, то датата 29 август 2016 г. е Вашата абсолютна политическа Голгота. Нека осмислим контекста: Крим е анексиран преди цели две години, санкциите са в ход, а Вие на думи вече играете ролята на критик на Кремъл. И какво правите в този сюблимен исторически момент? В Гербовата зала на президентството, под звуците на фанфари, Вие собственоръчно закичвате гърдите на руския посланик Юрий Исаков с най-високото държавно отличие на Република България – орден „Стара планина“ първа степен!
Нека прочетем собствените Ви мотиви, записани черно на бяло в архивите на президентството: отличието се връчва като признание за професионалните качества на руския дипломат и като знак за желанието на България „да развива и задълбочава двустранния диалог с Русия“. Какъв диалог бе, господин Плевнелиев? Нали по същото време, както се хвалите по-късно пред руските опозиционни медии, посланикът бил силно недоволен от Вас? Tolкова ли беше недоволен, че му подарихте най-висшия орден на държавата ни? А когато през същата 2016 г. журналистите от bTV Ви притиснаха до стената с логичния въпрос защо награждавате пратеника на Москва, след като громите политиката ѝ, Вие се измъкнахте с йезуитското обяснение, че това било „дипломатически жест към руската държава“ и че разграничавате народа от президента. Само месец и половина по-късно, на 11 октомври 2016 г., отново с безупречна усмивка и по всички правила на дипломатическия реверанс, приехте акредитивните писма на новия посланик на Путин – Анатолий Макаров, дългогодишен шеф на департамента в руското външно министерство за работа със съотечествениците в чужбина. Всичко това е документирано дори в официалния програмен отчет на българското МВнР за 2016 г.

Къде беше тогава Вашата непримиримост? Защо не върнахте ордена, защо не отказахте почестите, защо правехте „дипломатически жестове към руската държава“, докато днес заклеймявате всеки български политик или общественик, който дори произнесе думата „дипломация“ или „мир“?
Днес е много лесно да се правите на морален инквизитор, защото след 2021 г., когато в София пристигна Елеонора Митрофанова, Вие вече бяхте просто един бивш президент без власт и функции, когото никой за нищо не търси. Да, в архивите от 2021 до 2026 г. Вашето име не фигурира сред онези, които са се срещали с Митрофанова – нито като служебния премиер Стефан Янев през август 2021 г., нито на конференциите и срещите на социалисти, митрополити или партийни лидери през последните години. Но липсата на срещи с Митрофанова не е плод на Вашата принципност, а на Вашата политическа пенсия. Когато бяхте на власт, руските посланици си тръгваха от Вашия кабинет с орден „Стара планина“ на ревера!


Оставете коментар