КАРНАВАЛЪТ НА ФАЛШИВИТЕ ПРАВЕДНИЦИ! БЪЛГАРСКИЯТ АНТИКОМУНИЗЪМ СЕ ПРЕВЪРНА В БУТАФОРЕН ДЕКОР ЗА ВЕЧНАТА НОМЕНКЛАТУРА! ФАЛШИВИЯТ АНТИКОМУНИЗЪМ НАПРАВИ БОГАТИ ОНЕЗИ, КОИТО НИ ОТКРАДНАХА ЖИВОТА!

КАРНАВАЛЪТ НА ФАЛШИВИТЕ ПРАВЕДНИЦИ! БЪЛГАРСКИЯТ АНТИКОМУНИЗЪМ СЕ ПРЕВЪРНА В БУТАФОРЕН ДЕКОР ЗА ВЕЧНАТА НОМЕНКЛАТУРА! ФАЛШИВИЯТ АНТИКОМУНИЗЪМ НАПРАВИ БОГАТИ ОНЕЗИ, КОИТО НИ ОТКРАДНАХА ЖИВОТА!

Когато повече от три десетилетия стоиш пред екрана, в студията, в коридорите на властта и в собствената си памет, и гледаш как една и съща пиеса се играе с различен грим и все по-креслива музика, в един момент спираш да се ядосваш на аматьорите на сцената и започваш да се взираш в режисьорите в тъмното. Според редица български политолози, историци и участници в събитията след 1989 година тезата за измамата на българския антикомунизъм не е просто улична псувня или спонтанен изблик на разочарован избирател – тя е тежката диагноза на един преход, в който под знамената на свободата често маршируваха онези, които до вчера пишеха доносите, разпределяха валутата и пазеха монопола върху истината. Ако махнем сантименталната позлата и погледнем фактите без упойка, ще видим как една истинска, изстрадана человеческа жажда за справедливост бе превърната в евтин политически реквизит – удобна маска за старите властови мрежи, които смениха цвета на вратовръзките си, но никога не пуснаха лостовете на държавата.

В онези ноемврийски дни на 1989 година въздухът в София наистина трептеше от напрежение, примесено със страх и неочаквана дързост. Когато хората се събираха пред църквата „Свети Седмочисленици“ или на митингите на „Екогласност“, зад гърба им стоеше дълго мачкано достойнство, а срещу тях – машина, тренирана десетилетия наред да внедрява, да разцепва и да подменя. Още в първите седмици след пленума на 10 ноември, когато еуфорията се сблъска с бетонната стена на информационния монопол, в обществото избухна глад за дума, която не е минала през цедката на партийния контрол. Както отбелязват хроникьорите на ранния преход, именно в тази трескава атмосфера на размразяване се раждат първите независими издания и предавания – дързък, хаотичен опит да се пробие глухотата на официозите и да се докаже, че микрофонът и камерата вече не са феодално владение на „Работническо дело“ и централните новини. Самото им появяване показва колко огромен е копнежът по неподправена истина, но заедно с това осветява и драматичната уязвимост на новото начало срещу добре смазания апарат на старата власт.

Защото, както подчертават изследователите на новата българска история, драмата на българския антикомунизъм започва още преди той изобщо да се роди като организирана политическа сила. Смяната на върха на Българската комунистическа партия не бе щурм отдолу, а превантивен дворцов ход за спасяване на системата. Когато част от върхушката решава да отстрани Тодор Живков, тя не вдига бяло знаме пред площада, а задейства операция по контролирано преобличане, при която властта да смени фасадата си, без да изтърве ключовете от трезора. Докато новата опозиционна преса и свободните трибуни даваха глас на хора, които до вчера бяха тикани в ъгъла или преследвани, в тихите кабинети на властта вече тече трескаво пренареждане на архиви, изнасяне на валутни потоци, прехвърляне на външнотърговски дружества и кадрово прегрупиране. Докато гражданите вярваха, че спорът на площада решава съдбата на България, истинската сделка за това кой ще притежава банките, медиите и заводите утре се изпипва далеч от прожекторите, както неведнъж е отбелязвал  и Свободният информационен канал.

Националната кръгла маса през пролетта на 1990 година остава в анализите на политолози и участници като една от най-противоречивите сцени на прехода – за едни тя е мъдър компромис, спасил страната от кръвопролития по румънски образец, а за други е фаталната капитулация, наречена „сделката на мекото кацане“. От едната страна на масата седнаха неопитни интелектуалци, бивши лагеристи и възторжени идеалисти от Съюза на демократичните сили, а от другата – хладнокръвни апаратчици и юристи на режима, които познаваха всяка запетая на държавната машина. Там наистина беше премахнат прословутият член първи от Конституцията, бяха разпуснати партийните организации по работните места и беше отворен пътят към многопартийни избори, но цената се оказа тежка. Преименуваната БСП получи демократична легитимност, а въпросът за реалната отговорност на виновниците за репресиите и стопанската разруха беше тихо изметен под килима.

Истинското цинично представление обаче се разигра в икономиката, където гръмките антикомунистически речи често служеха като димна завеса за най-бруталното преразпределение на национално богатство в съвременната ни история. Докато по митингите се водеха люти битки за символи, петолъчки и химни, старите стопански директори, кадрите на външната търговия и структурите на Държавна сигурност държаха в ръцете си онова, което винаги решава изхода от всяка революция: информацията, задграничните фирми, международните канали и достъпа до държавния кредит. По думите на икономисти и разследващи журналисти държавните предприятия бяха систематично източвани „на входа и на изхода“, докато станат кухи черупки, готови за приватизация на безценица. Банковите фалити и хиперинфлацията в средата на 90-те години изпариха спестяванията на милиони българи, докато кредитни милионери изплащаха огромните си заеми в обезценени левове и излизаха от кризата като новия едър капитал. Когато по-късно същите тези кръгове се появиха в лъскави европейски костюми и започнаха да говорят на езика на евроатлантизма, усещането за подмяна стана непоносимо.

Към тази икономическа трансформация се добавя и дългото, мъчително протакане около досиетата и лустрацията, което превърна паметта в разменна монета. Вместо навременно и безкомпромисно изчистване на институциите от кадрите на репресивния апарат, както се случи в страни като Чехия или Полша, в България архивите останаха затворени и прочиствани в продължение на седемнадесет години, докато през 2006 година не беше приет законът за Комисията по досиетата. През цялото това време папките на бившата Държавна сигурност работеха в сянка като инструмент за изнудване, компромати и контрол върху политици, магистрати и медийни собственици. Всяко ново разцепление в синята коалиция, всяка дребнава междуособица за постове и листи допълнително разяждаше доверието на хората и подхранваше подозрението, че каузата е била минирана отвътре.

Най-отровният плод на този процес обаче се оказа покваряването на самия политически език. В българската публичност думата „антикомунист“ постепенно беше изпразнена от морално съдържание и превърната в удобен чадър, под който можеше да се подслони всяко безобразие – от корупционни схеми и нереформирана прокуратура до зависимости от същите геополитически и олигархични кръгове, срещу които уж се водеше борба. Когато властта или нейните обслужващи говорители размахват антикомунистически лозунги, само за да заглушат критиката срещу кражбите и беззаконието днес, те не пазят паметта на жертвите, а я унижават повторно. Така за огромна част от обществото антикомунизмът престана да бъде кауза за правова държава и човешко достойнство и заприлича на износен театрален костюм, който се вади от раклата преди избори и се прибира веднага щом се разпределят порциите.

И все пак историците и наблюдателите предупреждават срещу изкушението да обявим целия преход за стопроцентов заговор на тайните служби, защото подобен фатализъм е най-удобното алиби за собствената ни гражданска пасивност. На площадите през 1989 и 1990 година имаше истинска светлина, имаше честни хора, които платиха висока цена за свободата си, и страната все пак извървя пътя до Европейския съюз и НАТО, получавайки свободи, за които предишните поколения можеха само да мечтаят. Истинската трагедия на българския антикомунизъм не е в това, че на площада е нямало искреност, а в това, че тази искреност остана без институционална броня, без възмездие и без морална хигиена – и така позволи на старите господари на живота да превърнат нашата собствена мечта за свобода в най-доходоносния си спектакъл.

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.