Шокиращи разкрития от сенчестите години на прехода: Как папараци от „Нощен труд“ успяха да пробият най-строго охраняваната морга в държавата, кой развърза ръцете на фотографите срещу евтин алкохол и защо смъртта на бившия премиер се превърна в най-доходния и мрачен бизнес на 90-те години!

София, октомври 1996 година. Държавата се е превърнала в развалина. Магазините зеят празни, националната валута се срутва главоломно под тежестта на хиперинфлацията, а по софийските улици се стеле гъста мъгла от страх, бедност и мутренски произвол. В ранните часове на 2 октомври пред кооперацията на улица „Латинка“ номер 15 в столичния квартал „Изток“ се чува изстрелът, който променя траекторията на съвременната българска история. Андрей Луканов – бивш министър-председател, сив кардинал на прехода, човекът с неизчерпаеми връзки в Москва и тайни сметки, е разстрелян хладнокръвно в гръб. Животът му изтича на студения асфалт, а около тялото му мирише на барут и политическа екзекуция.

Но истинският, безпощаден медиен ад започва часове след покушението. Докато полицията в пълна паника отцепва района на престъплението, изземва насила фотофилми от репортери и арестува журналисти с белезници, за да прикрие пълния си хаос и некомпетентност на лобното място, в сянка се готви удар, който ще разтресе из основи българското общество. На следващия ден жълтите вестници не просто отразяват трагедията – те я разчленяват брутално пред очите на шокираните читатели.

На първа страница на вестник „Нощен труд“ изгрява фотография, която и днес, близо три десетилетия по-късно, кара кръвта да замръзне в жилите. Кадърът показва голото, обезобразено и вече зашито след съдебната аутопсия тяло на Андрей Луканов, прострято върху студена и бездушна метална маса в моргата. Това не е просто нарушение на елементарни етични норми или професионални граници. Това е тотален медиен терор, който взривява държавата. Тиражът на вестника светкавично полита към небесата, достигайки зашеметяващите 100 000 екземпляра, и е буквално излапван от сергиите за броени часове.

Но зад този колосален издателски триумф се крие мръсна, дълбоко пазена тайна, която редакциите пазят като държавна тайна. Как е станало възможно журналисти да влязат безпрепятствено в строго охраняваното помещение на съдебната медицина, при положение че обикновените репортери са били грубо ритани, блъскани и гонени от полицията на улицата?

Години наред из коридорите на жълтата преса циркулира слух, който звучи като евтин криминален роман, но в абсурдната и беззаконна реалност на 90-те години е напълно възможно. Според мълвата, разследвана от паметливи журналисти, достъпът до трупа на бившия министър-председател не е осигурен с висока политическа корупция, а с най-обикновена бутилка евтина водка, бутната дискретно в ръцете на санитар или дежурен служител с ключове от хладилника с мъртъвците.

Един репортер и един фоторепортер от екипа на „Нощен труд“ се озовават в правия ъгъл на зловещото помещение. Луканов е там – бездиханен, разрязан от скалпела на патоанатома и след това зашит с груб, дебел шев. Фотоапаратът щраква. Светкавицата озарява смъртта в най-мрачния ѝ вид.

Но тук изплува въпросът, който и до днес няма логичен отговор: Чия беше командата за това безумие?

Свидетели на епохата и колеги от конкурентни издания си спомнят със смразяващ детайл реакцията на топ издателите. Когато кадърът е качен на бюрото на ръководството, в редакцията настъпва тежко, гробовно мълчание. Самият Петьо Блъсков години по-късно признава със смесица от изумление и горчиво съмнение, че подобна публикация е била извън всякакви норми на човечността. Но е трябвало да се докаже нещо страховито. В първите дни след разстрела в държавата цари такава параноя, че милиони българи просто не вярват, че могъщият Луканов може да бъде убит толкова лесно. Циркулират диви конспирации, че той е инсценирал смъртта си, за да се скрие зад граница със своите милиони, натрупани покрай руския газ и дружеството „Топенерджи“.

Именно от този масов обществен скептицизъм се ражда най-мрачната хипотеза: Снимката от моргата не е случаен папарашки удар. Тя е поръчково доказателство, хвърлено в лицето на обществото с едно единствено, зловещо послание: „Гледайте го, ето го, няма го вече!“

Докато страната се взира в голия труп на първа страница, истинските кукловоди зад кадър продължават да си разчистват кметките с желязна ръка. Убийството на Луканов не е просто криминално престъпление на дребни бандити – то е публична екзекуция на цяла една епоха, в която се преплитат интересите на руския газов монопол, вътрешните войни в столетницата БСП и тежките бизнес интереси на прохождащия български капитализъм.

Достатъчно е да се проследи хронологията, която кара и най-скептичните наблюдатели да настръхнат. На 6 март 2003 година босът на групировката „Мултигруп“ Илия Павлов е извикан да свидетелства пред съда по делото „Луканов“. Години наред името му е спрягано в тайни слухове като човек, чиито икономически интереси се сблъскват смъртоносно с тези на бившия премиер. Какво се случва в следващите часове? На 6 март Павлов дава своите показания. На 7 март – точно 24 часа по-късно – професионален снайперист го пронизва право в сърцето пред централния му офис в София. Убийството на Илия Павлов остава също толкова мистериозно, празно и затънало в непрогледна мъгла, колкото и това на самия Луканов. Никой в тази държава не вярва в съвпадения от такъв исторически мащаб.

А самите физически извършители на разстрела на Луканов? Петима души първоначално са изправени пред съда, сочени с пръст от МВР като хладнокръвни убийци, осъдени на тежки наказания от първата инстанция, само за да бъдат по-късно напълно и окончателно оправдани от Върховния касационен съд през 2007 година. Истинската причина за този грандиозен крах на обвинението? Измъчвани по най-перфиден начин в арестите, те са подписали фалшиви самопризнания под масирано физическо насилие и тежък психически тормоз, докато истинските поръчители пият скъпо уиски в тихи кабинети и гледат как следите им се заличават завинаги в архивите.

Днес, три десетилетия след онази фатална есен на 1996 година, тайната на снимката от моргата остава непробиваема крепост. Името на фотографа, натиснал бутона срещу бутилка евтина водка, така и не беше официално оповестено пред обществото. Санитарят, отворил вратата към хладилника с мъртъвците, отдавна е потънал в забвение или в гроба.

Но зловещият кадър остава да тегне като паметник на една безмилостна и болна епоха, в която човешкият живот, смъртта и дори оскверняването на трупа се продаваха на сергиите за стотинки, докато зад кулисите се преразпределяха милиарди левове и съдбите на цяла нация. Кой наистина допусна папараците при мъртвия премиер? Дали беше просто алчност за сензации и висок тираж, или добре организирана психологическа операция на скрити задкулисни служби, които искаха България да види смъртта с отворени очи? Отговорът остава скрит в жълтите архиви… и в празната бутилка водка, която никога няма да издаде своя истински купувач.