В държава, където всеки самозван духовен пастир и синодален мъдрец се надпреварва да квичи срещу содомията по жълтите павета и да плаши народа с гей-паради за спасението на децата, мълчанието на Българската православна църква по сатанинските извращения в Петрохан е оглушително, гнусно и престъпно. Когато на амвона се каже „а“, трябва да се каже и „б“. Но нашите висши духовници, начело с патриарх Даниил, изглежда предпочитат да си затворят очите и да се правят на оцъклени светии, когато гнилочът и сатанизмът се разпространяват не в някакъв либерален клуб, а в реални български гори и комплекси, където деца са били мачкани, манипулирани и подлагани на гавра. Къде са сега пламтящите обръщения на Негово Светейшество? Къде са анатемите и гръмките декларации срещу бруталното педофилско безобразие, извадено от прокуратурата и експертите на светло? За паради и плакати време се намира, но за защитата на конкретни, реални български деца, станали жертва на болни психопати и сектантски изродщини като Калушев, патриархът мълчи като нагъл дипломат. Това ли е православният морал? Да съдиш греха само тогава, когато е изгодно за политическото ти благочестие, а когато става дума за тежки престъпления срещу малолетни, да се криеш зад синодалните завеси? Църквата губи и малкото си останал морален авторитет, когато се превръща в лицемерен чиновник на собственото си мълчание. Светият синод има свещения дълг да излезе с ясна, безкомпромисна позиция и да осъди до краен предел тези гаври, вместо да ги прикрива с плахи общи приказки за грижа за младите. Патриарх Даниил дължи отговори на българския народ — не само с празни богословски клишета, а с директно изобличение на злото, за да не се превърне самата институция в съучастник чрез своето позорно бездействие.

Ако отворим Свещеното писание и светите канони на Православната църква, ще видиш веднага че мълчанието на българския Синод по казуса Петрохан е пълно отстъпление от апостолските завети и Светото предадание. Според каноническото право на църквата, изстъпленията срещу невинни малолетни и непълнолетни лица, както и духовното развращаване на душите под прикрытието на псевдорелигиозни секти, представляват най-тежките престъпления пред Бога. Правилата на светите отци категорично определят, че всеки който съблазни дори едно от тия малките, по-добре би му било да му окачат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина. По канон църквата е длъжна незабавно да прокълне, анатемоса и изобличи всяко еретическо отклонение и всяка секътска блуднoст, която подкопава основите на християнското семейство и руши образа Божий в детето. Хипотезата какво трябва да направи БПЦ според канона е кристално ясна: извънредно синодално заседание, издаване на официално пастирско писмо до целия български народ, в което сатанинските практики на сектите се обявяват изрично за дяволско дело, и категорично настояване пред държавните органи за най-сурови наказания на виновните. Вместо това българският клип се крие зад паравана на канцелярския си комфорт, сякаш петроханските ужаси се случват на друга планета, а не в същата държава, където същите тези архиереи събират свещички и дарения от същия този изстрадал народ.

За да разберем колко дълбоко е паднала българската църковна администрация в сравнение с други православни и християнски църкви по света, достатъчно е да погледнем към западните и други поместни църкви, които се сблъскаха с подобни морални и педофилски скандали в редиците си или в обществото. Когато в Гръцката православна църква или в редиците на западните християнски общности избухнат подобни гнусни скандали със сексуално насилие над деца и сектантски извращения, там реагират мигновено. Патриарси и синоди излизат с гръмотевични изявления, лишават от сан всеки заподозрян или мълчалив съучастник, отварят вратите си за пълно сътрудничество с разследващите органи и публично изливат гнева си срещу онези, които рушат детските души. В Гърция например архиепископът и митрополитите никога не чакат обществеността да забрави случая, а веднага огласяват църковни присъди и изобличават вълците в овча кожа. В англиканската и католическата църква на Запад, въпреки техните собствени кризи, институционалният натиск за изчистване на гнилежите е ежедневен приоритет, защото лидерите им знаят, че мълчанието унищожава вярата на милиони. А какво прави българският патриарх Даниил? Докато на запад църквите се борят с открито лице срещу мръсотията, тук се чака скандалът да утихне в медиите, докато се леят общи фрази за мир и любов, без нито една дума за конкретните жертви в Петрохан.

Нека чуем думите на самия патриарх Даниил, за да видиш огромното разминаване между неговите публични изяви и реалните му отговорности. В своите обръщения, като например това за Деня на детето на първи юни 2026 година, патриархът патетично заяви, че мнозина от децата са принудени да растат в неподобаваща за детството среда, лишени от родителска грижа, в условия на насилие и агресия, изложени на различни изкушения и рушителни влияния. Той говори и за необходимостта децата да бъдат пазени от всяко зло. Прекрасни думи, които звучат благочестиво на хартия, но се разпадат на прах, когато дойде моментът да се посочи конкретното зло в Петрохан. Защо тези красиви обръщения остават безгласна буква, когато прокуратурата и експертите извадиха на светло кошмарните факти за манипулиране и сексуално насилие над малолетни в същия този скандален обект? Нима сектантските извращения на Калушев не са върховният израз на това рушително влияние, срещу което патриархът уж се бори? Когато става дума за политически удобни теми като гей парадите, синодалните писма валят като извънреден дъжд и се леят закани за Божия гняв. Но когато в българските гори се развихрят сатанински секти с деца, патриаршеското острие се отъпява, а гласът на пастира се превръща в шепот. Това двоен стандарт ли е или страх от реалната отговорност? Православният християнин очаква от своя патриарх да бъде мъченик за истината, а не чиновник на удобното мълчание. Българската църква трябва незабавно да се събуди от този позорeн летургичен сън, да отхвърли страха и да защити децата на България с цялата си духовна и морална сила, преди народът окончателно да отвърне очи от нейните храмове.