ЗЕЛЕНАТА МАФИЯ НА ТОМА БЕЛЕВ: ТАЙНИЯТ ЗАГОВОР С ИМОТНИ БАРОНИ, КОЙТО ПОГРЕБА КАРАНДИЛА! Разкритие: Как „спасителите на орли“ обслужиха частни монополисти в планината и обрекоха Сливен на вечна разруха

Пировата съдебна победа срещу Община Сливен за статута на „Сините камъни“ оголи класическа схема: неправителствени организации и настоящи собственици на обекти в планината действат в синхрон срещу модернизацията на региона, докато държавата 20 години отказва да приеме План за управление на парка.

В българската публична среда отдавна съществува един неписан рефлекс: когато местна власт опита да промени градоустройствения или административния статут на дадена територия с туристически потенциал, срещу нея мигновено се активира добре смазана мрежа от природозащитни неправителствени организации. Обичайният наратив е черно-бял и лесен за медийна консумация – алчни общинари и инвеститори искат да излеят бетон в девствената природа, а будни граждани и експерти спасяват вековните гори и редките птици.Случаят с местността Карандила в Природен парк „Сините камъни“ край Сливен, който през последните две години премина през остри обществени дебати и приключи с отмяна на решението на Общинския съвет в съда, на пръв поглед изглежда точно като такъв учебникарски пример. Зад парадната фасада на тази „гражданска победа“ обаче се крият тежки управленски абсурди, институционално лицемерие и едно крайно любопитно съвпадение на интереси между професионалните екоактивисти и частни собственици на имоти в самата планина.

Екипът на Свободният информационен канал направи детайлен прочит на фактите, съдебните аргументи и хронологията на този конфликт. Анализът показва, че битката за Карандила далеч не е романтичен сблъсък за опазването на сокола скитник или кръстатия орел. Става дума за контрол върху територия, за блокиране на потенциална конкуренция в туристическия сектор и за един удобен 20-годишен нормативен вакуум, от който печелят малцина, но губи целият регион на Сливен.За да бъде разбрана същността на казуса, трябва да се върнем към 14 ноември 2024 г. На тази дата Общинският съвет в Сливен приема решение за създаване на селищно образувание с местно значение – курортен комплекс „Карандила“ (заедно с намерения за местността Даулите). Гласуването минава с пълно единодушие, без нито един глас „против“ в залата. Това рядко политическо съгласие на местно ниво е продиктувано от един очевиден за всеки жител на града факт: Карандила от десетилетия функционира като летовище и туристическа зона, но се намира в правен и инфраструктурен параграф 22.Земята е публична държавна собственост и от 2012 г. е включена в границите на Природен парк „Сините камъни“ (обявен първоначално за народен парк през 1980 г., прекатегоризиран през 1996 г. и част от европейската екологична мрежа „Натура 2000“). В същото време върху тази защитена територия още от социализма съществуват и функционират хотели, почивни станции, хижи, язовир и дори високопланински спортен стадион.

Идеята на общинската администрация е проста от урбанистична гледна точка: за да може тази амортизирана база да се развива, модернизира и поддържа по законен път, без да се налага всяко сменяне на водопроводна тръба или асфалтиране на алея да преминава през тежки екологични процедури като в дива резерватна зона, територията трябва да получи ясен курортен статут.

Реакцията срещу това решение е мигновена и добре координирана. В публичното пространство се надига вълна от недоволство, в която освен местни спортни и младежки клубове (като велоклуб „Блу рок“, клуб „Байкария“, сдружение „Алабак“, „Ролинг беърс“, „Академия за активни младежи“, „Инсайдърс“, „Клуб за бъдеще Сливен“, „Активен гражданин“ и „Център за развитие на Сливен“), тежката артилерия е поета от обичайните национални играчи в екосектора – „Асоциация на парковете в България“ с водещо лице Тома Белев и Българска фондация „Биоразнообразие“. Към тях в съдебната фаза се присъединява и Министерството на околната среда и водите (МОСВ), оглавявано в този период от министър Манол Генов в кабинета на Росен Желязков. Основната теза на протестиращите е, че статутът на „селищно образувание“ е троянски кон, който ще отвори вратата за мащабно презастрояване и унищожаване на природата в „Сините камъни“. Съдът в крайна сметка отменя решението на сливенските съветници. Но когато човек прочете внимателно мотивите на магистратите, триумфализмът на зелените организации започва да звучи кухо.

Първата голяма манипулация, която се тиражира след съдебното решение, е внушението, че съдът е забранил развитието на Карандила като туристически курорт, защото това противоречи на природозащитното законодателство. Фактите говорят съвсем друго.

Магистратите отменят акта на Общинския съвет в Сливен единствено на базата на процедурни нарушения и дефицит на мотиви. Администрацията в Сливен, демонстрирайки типичната за много български общини юридическа небрежност, не е спазила строгия ред за предварително уведомяване на обществеността, не е осигурила реална възможност за обществено обсъждане и не е приложила достатъчно конкретни фактически обосновки защо е необходимо обособяването на селищното образувание.

С други думи, съдът не казва, че в Карандила не може да има курортно образувание. Съдът казва, че процедурата е проведена некачествено. Това превръща „историческата победа“ на екоорганизациите в чисто тактическо отлагане. Вместо да се води смислен експертен разговор за параметрите на развитие на зоната – каква плътност на застрояване е допустима, как да се реновират старите станции, как да се реши въпросът с отпадните води и транспорта – енергията на цял един град беше изразходвана в двегодишни съдебни битки, които връщат казуса на стартовата линия, без да решават нито един реален проблем на парка.

Най-интригуващият детайл в цялата съдебна сага, който услужливо се подминава в анализите на симпатизиращите на НПО сектора медии, се крие в списъка на жалбоподателите. Освен МОСВ, „Асоциация на парковете в България“ и фондация „Биоразнообразие“, жалби срещу решението на общината подават и петима граждани, които в съдебното решение фигурират в качеството си на собственици на обекти в самата местност Карандила.

Съдът приема техния правен интерес на две основания – веднъж като част от „засегнатата общественост“ по смисъла на Орхуската конвенция, и втори път – именно заради правото им на собственост върху сгради в обхвата на потенциалното селищно образувание.

Тук логиката на безкористната природозащита се сблъсква челно с икономическата реалност. Защо собственици на съществуващи обекти (хижи, бази, почивни станции или търговски обекти) в една туристическа местност биха били против това същата тази местност да получи официален статут на курорт, да се подобри инфраструктурата й и да стане по-привлекателна за туристите?

Отговорът е пазарен и прозаичен: защита на статуквото и ограничаване на конкуренцията. Когато една територия е в полурегулиран режим – хем природен парк с рестрикции, хем старо летовище със заварени сгради – онези, които вече притежават обекти вътре, разполагат с естествен монопол. Всяко официализиране на зоната като курортен комплекс създава ясни градоустройствени правила, привлича нови инвеститори, улеснява модернизацията и вдига стандарта на предлаганите услуги. А това пряко застрашава комфорта на старите собственици, които предпочитат територията да остане затворена за външни играчи под благовидния предлог, че се пази природата.

Парадоксът е очевиден. От една страна, природозащитниците плашат обществеността с казуса около т.нар. „Алпийски дом“ – терен от около 12 декара публична държавна земя, върху който има частни сгради и чийто собственик е инициирал процедура за изключване на имота от територията на природния парк. Този случай се размахва като доказателство за апетити към парка. От друга страна обаче, същите тези природозащитни организации застават в съда рамо до рамо с други частни собственици на сгради в Карандила, за да блокират общия устройствен статут на зоната. Оказва се, че за организациите около Тома Белев частната собственост в планината се дели на „лоша“ (която иска промяна на статута) и „добра“ (която подава жалби заедно с НПО-тата, за да запази завареното положение). Основният емоционален аргумент, с който бяха мобилизирани местните граждански групи и спортни клубове в Сливен, е страхът, че Карандила ще бъде застроена и ще загуби дивия си облик. В този аргумент има огромна доза манипулация, тъй като той смесва цялата територия на Природен парк „Сините камъни“ (която обхваща над 11 300 хектара гори, скални феномени и местообитания) с конкретния периметър на местността Карандила.

Карандила не е девствен резерват. Това е урбанизирано ядро в планината, създадено преди десетилетия именно с цел масов отдих, спорт и туризъм. Там вече има изградена пътна мрежа, електрификация, водоснабдяване, десетки масивни сгради на почивни станции, хотели, ресторанти, фурна, язовир и спортен комплекс. Голяма част от тази материална база днес е морално и физически остаряла, а на места – откровено рушаща се.

Когато представители на БАН, като гл. ас. д-р Николай Долапчиев, или активисти от природозащитните сдружения говорят за опазването на биоразнообразието, 20-те вида дневни грабливи птици и дивите животни, заснемани с фотокапани, те говорят за богатството на целия парк „Сините камъни“. Нито кръстатият орел гнезди на трибуните на стадиона в Карандила, нито соколът скитник обитава паркингите пред старите почивни станции. Да се използва фауната на целия Балкан (или дори културно-исторически обекти като късноантичната крепост „Туида“, която всъщност се намира в границите на самия град Сливен в местността Хисарлъка, а не горе в парка) като щит срещу административното уреждане на една отдавна застроена курортна зона, е класическа подмяна на тезите. Най-ярко несъстоятелността на „зелената“ концепция за управление на природните паркове лъсва в думите на самия Тома Белев. Пред „Капитал Градове“ експертът от Асоциацията на парковете в България прави няколко признания, които всъщност представляват тежка присъда над цялата система за управление на защитените територии у нас – система, в чието моделиране през последните две десетилетия водеща роля играят именно Белев и неговият кръг от неправителствени организации. Белев заявява, че Природен парк „Сините камъни“ вече около 20 години няма приет План за управление, въпреки че законът изрично изисква такъв, като същевременно паркът страда от тежко хронично недофинансиране, което оставя Дирекцията на парка без средства дори за елементарна поддръжка на съществуващите туристически маршрути и инфраструктура. Въпреки това според него развитието на туризма трябвало да става не чрез нови обекти или курортен статут, а чрез възстановяване на съществуващите хижи и почивни станции, както и чрез поставяне на пейки, табели и беседки – но само на основата на План за управление, какъвто няма от две десетилетия.

Нека разгледаме тази желязна логическа конструкция, която Свободният информационен канал определя като рецепта за гарантирана разруха.

Първо, кой носи отговорност за това, че 20 години един от най-важните природни паркове в България няма План за управление? Природните паркове са държавна собственост (управлявана чрез Изпълнителната агенция по горите към Министерството на земеделието и под контрола на МОСВ). През тези две десетилетия представители на „зелените“ НПО-та, включително самият Тома Белев (който беше дългогодишен директор на ПП „Витоша“, председател на УС на Асоциацията на парковете и заместник-министър на околната среда и водите в правителството на Кирил Петков), бяха неизменна част от експертните съвети, работните групи и самото ръководство на екоминистерството.

Публична тайна е как се изработват плановете за управление на парковете в България – чрез милионни обществени поръчки и европейски проекти, в които редовно участват експерти, свързани със същите тези природозащитни асоциации, или пък процедурите се блокират с години заради безкрайни обжалвания между самите ведомства и НПО сектора. Да излезеш през 2026 г. и да се оплачеш, че 20 години няма План за управление, след като си бил на върха на хранителната верига в тази сфера, е висша форма на политически цинизъм.

Второ, липсата на План за управление се превръща в идеалния инструмент за институционален рекет. Схемата работи безотказно: държавата и зелените експерти не приемат План за управление на парка; когато общината или частен инвеститор поиска да направи нещо, НПО-тата казват „Не може, защото няма План за управление!“; а когато някой попита кога ще има план и пари за поддръжка, отговорът е „Пишем писма до депутатите всяка година, но няма чуваемост“.

Трето, икономическият абсурд в тезата на Белев е очевиден за всеки с базови познания по управление на активи. Той настоява туризмът да се развива чрез „възстановяване на съществуващите хижи и почивни станции“, но едновременно с това признава, че държавата не дава пари дори за боядисване на пейките и ремонт на чешмите. Тогава кой ще извади десетки милиони левове, за да реконструира огромните, енергийно неефективни и рушащи се социалистически почивни станции на Карандила?

Частният капитал и общинските бюджети не функционират с пожелания. Никой сериозен инвеститор няма да вложи милиони в модернизация на сграден фонд, ако имотът се намира в правен вакуум, върху държавна горска или паркова територия без курортен статут, където всеки ремонт на покрив или изграждане на пречиствателно съоръжение може да бъде атакувано в съда от някоя фондация по реда на Орхуската конвенция. Да искаш възстановяване на базите, но да блокираш правната рамка, която прави тази инвестиция сигурна и възможна, означава на практика да обричаш Карандила на бавно гниене. В този казус не по-малко лицемерна е и ролята на държавата в лицето на МОСВ. Екоминистерството се включва активно в съдебното дело срещу Община Сливен, защитавайки правомощията си да контролира защитените територии. Формално законът е на страната на министъра. Морално и управленски обаче позицията на държавата е несъстоятелна.

От 2012 г. насам, когато терените на Карандила стават публична държавна собственост и част от парка, централната власт се държи като типичното „куче на градинаря“ – нито инвестира в развитието и поддръжката на тази емблематична за Сливен местност, нито приема План за управление с ясни зони за туризъм и строителство, нито позволява на местната община да поеме инициативата чрез обособяване на селищно образувание. Държавата се сеща за Карандила само когато трябва да заведе дело срещу общинския съвет, за да си защити ведомствения периметър на влияние.

Разбира се, вина за този провал носи и самата Община Сливен. Отказът на общинското ръководство да отговори на журналистическите въпроси за бъдещите си планове, както и опитът решението от ноември 2024 г. да бъде прокарано тихомълком, без сериозна комуникационна кампания и без желязна юридическа аргументация, наляха вода директно в мелницата на екоорганизациите. Когато местната власт действа непрозрачно и оставя съмнения за обслужване на конкретни частни имоти (като казуса с „Алпийски дом“), тя сама подарява моралния монопол на фигури като Тома Белев.

Съдебното решение сложи край на конкретния административен акт от 2024 г., но остави нерешен фундаменталния проблем. Сливенските граждански активисти и столичните грантови организации отпразнуваха победата си, обявявайки, че „Градът на стоте войводи“ е защитил природата си. Но когато еуфорията от патетичните постове в социалните мрежи отмине, реалността горе в планината остава същата.

В тази реалност „Сините камъни“ продължават да са парк без План за управление вече трето десетилетие. В тази реалност парковата администрация няма бюджет да поддържа маркировката и чешмите, камо ли да развива модерна туристическа инфраструктура. В тази реалност старите почивни станции в Карандила ще продължат да се рушат, а малкото работещи обекти ще функционират в полусива зона, защитени от всякаква нова пазарна конкуренция чрез удобния щит на екологичните рестрикции.Истинското журналистическо и гражданско питане след края на това дело не е „Как да спрем общината да прави курорт?“. Истинският въпрос е: Докога българските природни паркове ще бъдат заложници на един порочен симбиотичен модел между бездействаща държава и монополни неправителствени организации? Модел, при който липсата на правила и планове за управление се поддържа умишлено с десетилетия, за да може всяко инвестиционно или общинско намерение да бъде блокирано в съда, докато регионите обезлюдяват, а туристическият им потенциал тъне в разруха под лозунга за „спасяване на природата“.